Здравейте дами, отдавна следя форума, без да се включвам и черпя всякаква полезна информация 
Може би има подобни теми, но все пак имам нужда да споделя и да получа безпристрастно мнение, което трудно се постига с близки хора.
Много накратко ще ви разкажа, тъй като ако изпадна в подробности ще стане много дълго. С приятеля ми(той на 27 г., аз на 26г.) сме заедно от 2 години, той е първата ми любов, но поради обстоятелства "независещи" от нас може би трябва да се разделим. Независещи е в " ", защото просто аз не съм съгласна, че не може да се намери начин ако имаме желание.
Едно от тези "независещи" от нас обстоятелства е работата му - наложи се да замине да работи извън БГ(Северна Америка) и там работния му ден + път до работа е около 14 ч, понеделник - събота, през другото време общо взето спи, яде и спортува. Това ще е временно състояние, докато не се наредят нещата с новата му работа. Това наистина не зависи от него, но аз проявявам разбиране и не ме притеснява нито да го изчакам, нито да отида там ако се наложи. За съжаление не се знае кога ще бъде това и вече търпението ми е на изчерпване, тъй като той не може да ми каже нищо конкретно и е видимо изнервен. Към момента всичко, което се случва е да се въждаме за 15 дни веднъж на 3 месеца.
Второто е, че виждаме по различен начин бъдещето си. Аз вече искам малко по-голяма сигурност от него и си представям в близките 2-3 години да сме семейство и ми се иска до 30 да имам едно детенце, а той се ужасява от тази мисъл и иска първо да бъде финансово независим, да гради кариера, да обикаляме света и около 35 да има деца. Което за мен е много странно.. кой избира кога да има деца? Аз просто знам, че искам да съм с него и заедно да имаме семейство. За него обаче е по-важно кога.
Знам, че звучи като предтекст да ме остави, но всъщност винаги във всеки наш разговор, във всеки план, за всяко едно нещо и аз фигурирам в картинката. Винаги той е повдигал темата за деца, винаги той е правил първата крачка към мен, той е настоявал да правим всичко заедно, той ми е казвал първо, че ме обича, той ме е карал да се запознаваме със семействата ни. От първия ден до сега прави адски мили жестове и по всякакъв начин ми показва, че ме обича и нямам съмнение в това, защото просто го усещам и го знам.
Въпросът е трябва ли да го оставя ако наистина не е склонен да направи компромис за семейството и децата и всъщност подлежи ли това убеждение на модификация, мога ли да го убедя, че не е страшно да се случи по-рано? Всъщност според вас не е ли абсудно да се правят такива планове за живота? И изобщо трябва ли да го чакам и да губя още 1-2-3 години от живота и накрая пак да го е страх.. Все пак нека не се лъжем, аз съм на 26, а не на 16 и времето не чака никого..
ПС: Сега като чета какво съм писала хем нищо не разбирам, хем ми се струва много глупаво. Дано успеете да ми хванете разбърката и нетрезва мисъл
Може би има подобни теми, но все пак имам нужда да споделя и да получа безпристрастно мнение, което трудно се постига с близки хора.
Много накратко ще ви разкажа, тъй като ако изпадна в подробности ще стане много дълго. С приятеля ми(той на 27 г., аз на 26г.) сме заедно от 2 години, той е първата ми любов, но поради обстоятелства "независещи" от нас може би трябва да се разделим. Независещи е в " ", защото просто аз не съм съгласна, че не може да се намери начин ако имаме желание.
Едно от тези "независещи" от нас обстоятелства е работата му - наложи се да замине да работи извън БГ(Северна Америка) и там работния му ден + път до работа е около 14 ч, понеделник - събота, през другото време общо взето спи, яде и спортува. Това ще е временно състояние, докато не се наредят нещата с новата му работа. Това наистина не зависи от него, но аз проявявам разбиране и не ме притеснява нито да го изчакам, нито да отида там ако се наложи. За съжаление не се знае кога ще бъде това и вече търпението ми е на изчерпване, тъй като той не може да ми каже нищо конкретно и е видимо изнервен. Към момента всичко, което се случва е да се въждаме за 15 дни веднъж на 3 месеца.
Второто е, че виждаме по различен начин бъдещето си. Аз вече искам малко по-голяма сигурност от него и си представям в близките 2-3 години да сме семейство и ми се иска до 30 да имам едно детенце, а той се ужасява от тази мисъл и иска първо да бъде финансово независим, да гради кариера, да обикаляме света и около 35 да има деца. Което за мен е много странно.. кой избира кога да има деца? Аз просто знам, че искам да съм с него и заедно да имаме семейство. За него обаче е по-важно кога.
Знам, че звучи като предтекст да ме остави, но всъщност винаги във всеки наш разговор, във всеки план, за всяко едно нещо и аз фигурирам в картинката. Винаги той е повдигал темата за деца, винаги той е правил първата крачка към мен, той е настоявал да правим всичко заедно, той ми е казвал първо, че ме обича, той ме е карал да се запознаваме със семействата ни. От първия ден до сега прави адски мили жестове и по всякакъв начин ми показва, че ме обича и нямам съмнение в това, защото просто го усещам и го знам.
Въпросът е трябва ли да го оставя ако наистина не е склонен да направи компромис за семейството и децата и всъщност подлежи ли това убеждение на модификация, мога ли да го убедя, че не е страшно да се случи по-рано? Всъщност според вас не е ли абсудно да се правят такива планове за живота? И изобщо трябва ли да го чакам и да губя още 1-2-3 години от живота и накрая пак да го е страх.. Все пак нека не се лъжем, аз съм на 26, а не на 16 и времето не чака никого..
ПС: Сега като чета какво съм писала хем нищо не разбирам, хем ми се струва много глупаво. Дано успеете да ми хванете разбърката и нетрезва мисъл
