Ролята на жилището в семейните отношения

1. Жилището, в което живеем е на мъжът ми (нямаме брак). Купихме го с пари от продажба на друго негово жилище. Не е ставало въпрос на чие име да е новото жилище и не съм имала претенции да е 50 % мое. Обзаведохме го с пари от ОБЩИЯ ни бюджет. Не правя тънки сметки кой колко дава, какво влага и т.н. Така или иначе бюджета на 80 % го пълни мъжът ми, но и обратното да беше все тая. Пак щях да участвам активно в обзавеждането и поддръжката на жилището, в което живея.
2. Това е много индивидуално решение, важното е да удовлетворява и двамата. За щастие с мъжът ми сме на едно мнение по този въпрос, живеем в собствено жилище в средно голям град и да се преместим пак ще изберем подобно място в България на този етап.
3. Преди децата
4. Категорично без роднини! По този въпрос за мен две мнения няма. И най - мизерната квартира на света е 1000 пъти по - добра и от най - прекрасната свекърва и тъща!!! Тук също сме абсолютно единодушни и не бих живяла с мъж, който е на противоположно мнение и е склонен да дели жилище с нечии роднини. Аз лично не мога да си представя по - голям ужас от това.

Хм.., Хайчето добре го е написала. Аз също се водя по интереса на децата си, затова съм правила така, че имоти да са на мое име. Не съм се доверявала в живеене на чуждо място и празни приказки. Инвестирала съм голяма част от доходите си в имоти, с идеята да сме осигурени аз и децата ми жилищно. Втори приоритет ми е образованието. Не съм попадала на мъже с такива инвестиционни приоритети, ерго няма и как да съм имала доверие и да се оставя по течението. Доверие, че мъж ще си даде 90% от дохода за имот и образование на дете - ц.

И ние като Сбъдваща се взехме млади, голи и боси Живели сме и на квартира, и с моите родители. Апартамент купихме когато синът ни беше на почти 7 и това внесе голямо спокойствие в съзнанието и на двама ни. Съпругът ми има дял по наследство в апартамент и къща, нито той се интересува от тях, нито аз искам да имам нещо общо.

Защо го е направил при положение, че и двамата сте имали по едно наследствено? Свързано ли е с носене на материална отговорност (примерно ако е бил ЕТ) или изцяло като някакъв символичен жест на пълно доверие, вярност и вричане за вечни времена?

В България не е нетипично да се прехвърлят имоти на роднини, особено от държавни служители, които не могат да докажат произход на парите и предпочитат да не ги декларират в имуществените си декларации, но ей така наследствено жилище да се прехвърли е много свежо и наистина голям жест

1. За мен и ММ не е задължително общото жилище, но и двамата имаме лични (наследствени) жилища в града в който живеем. Живяли сме в моето (апартамент). Направихме му ремонт и в последствие се преместих е в неговото(къща) и ремонтираме все още там. И двамата сме отделили време и средства, така че не си пазим бележки и фактури. А и бюджета при нас е общ и няма мое-твое. И двамата нямаме претенции за имането на другия.
2. Тук е индивидуално. Ние живеем в областен град. Не е много голям, няма постоянни задръствания, предвижването е бързо. Има избор на ясли, детски градини, училища, лекари. При липса на специалист за 30 минути си в съседния голям град. Има частен колеж и фелиали на два големи университета. Смятам, че е достатъчно за нормален живот. Вярно е, че заплатите са по-ниски, но не плащаме квартира и ни стигат. Имаме дете на почти 2 и чакаме второ. Моя колежка не можа да се оправи тук. От София се принудили да се преместят при свекървите ѝ. Не могли да запишат никъде сина си на детска и не можели да си позволят целогодишно да плащат на детегледачка. За година и половина се разведе и се премести в Пловдив с детето.
3. Трябва да се реши преди дете/сватба. Лично аз нямаше да се омъжа и да родя дете на човек, с когото не сме на една вълна.
4. По-добре на квартира. Вече сме големи да си играем на семейство в детската стая. Бих се съгласила само за временно съжителство (1-2месеца), поради здравословни проблеми.

В междучовешките отношения е ужасно трудно да имаш строги дефиниции кое как трябва да стане - толкова е субективно. Бракът няма формула, но някои неща като начин на мислене са пожелателни. Какво сме избрали за себе си и какво мислим по принцип може да се различава.

Малко дръзко, в тема написана от мъж, но....
Важно е да се опезпечи жената. Не като някаква кифла и материалистка-готованка, а като майка на децата. В Бг, колкото и далечно да ми е, все още чувам изрази като "прибрах я", "изгоних я" и какво ли не - много грозно ми става. Всякакви обидни, унизителни неща за (бивша) любима и майка. Пък децата МУ са й някакви придатъци, нейни си - те са натирени с нея. Българката по мое мнение е много прецакана (писала съм го и преди) и е цяло чудо, че още се омъжва и ражда деца, или дори ражда без брак. (в този форум забелязвам друга тенденция и това много ме радва)В много чести случаи живеят в неговото жилище (от мама и тати), където той е цар и господар и ако на нея нещо не й харесва - е свободна да си ходи. Къде обаче? Тя му е родила две деца, поради което не може да работи на добре платена работа, особено ако няма помощ в отглеждането. Ако и родители няма или не са наблизо - квартира. Добре, но ако не иска да се навре в една стая с децата - отива цялата й заплатка. От какво ще живее, освен че дава 100% от себе си за тях? А те от какво ще живеят? Отплеснах се - имам предвид, че жената и децата трябва да са обезпечени откъм жилище и ми се вижда по-ок бащата да напусне къщата, а не майката с децата да се травмират.
Ако е негово жилището - да ги остави вътре докато децата станат пълнолетни. Предполага се, че той има повече време да работи и да вади пари. Просто българският мъж трябва да приеме, че осигурява децата си, а не бившата си жена. Ако е общо - пак, а после да продават и делят. Или при развод продават и делят. Ако е нейно жилището - всичко е ок. Ако са живели на квартира е хубаво пак да плаща част от нея. Това всичко от морална гледна точка. Ясно е, че който е Ганьо, ще я накаже както може, ако може да гладува и изнемогва - най-добре. Да е била по-добра с него.

Ако нямат общи деца - всеки със своето. Ако единият е наливал пари в апартамента на другия...трябва сам да си пресметне риска предварително. Дали накрая ще си каже - това беше и моята къща през това време, където не съм плащал/а наем, направих го за себе си; или ще вземе теслата и ще натроши ламината - си е тяхна работа. Риск си е.

Местоживеенето при хора от различни краища може да стане проблем, ако единият трябва да напусне целия си досегашен живот и да го сложи в ръцете на другия, който се превръща в целия свят на първия, освен ако не е весел и контактен човек, какъвто не всички са. Забелязала съм, всеки го влече натам, където е израснал  - например хората от малки градчета или селца може да се преместят за 40 години в голям град, а като поостареят непременно да искат да се върнат там. Хубаво е да не запустяват селата и малките градове, но аз лично съм дете на големия град и не бих се лишила от нито едно от предимствата му. Определено това нещо може да препъне връзката, ако мен ме закарат на село - ще овяхна до един месец. Ако единият направи компромис се поема риск винаги да му тежи, да се чувства прецакан и вътрешно (или външно) да изпитва гняв към другия. Има пък и друг вид хора, които могат навсякъде да създадат контакти и да са щастливи, стига да са с любимия.


Разбира се, че е хубаво гнездото да е свито и утно преди децата. Но практиката показва, че други семейства са тръгнали от детските си стаи, мазета, квартири и подобни, а сега живеят в еднофамилна къща. Тук голяма роля играе любовта и хармонията - една двойка може да постигне много, стига да гледа в една посока.


Свекърите - на прима виста съм абсолютно против, по-лошо нещо не мога да си представя, но пък историята е видяла и други случаи, където всички живеят като едно голямо, щастливо семейство, което си помага. Фантастично звучи малко, като се замисля...Но принципно един "заврян зет" може да е по-добър съпруг от друг със собствен апартамент. Непрактично погледнато - важна е любовта пак.

И аз мисля по същия начин, като естествено се надявам дъщеря ми да не чувства обвързана с мръсен, макар и добре икономически град като София - в днешно време светът е малък - ако реши да си търси щастието някъде другаде, бих бил доволен, стига и тя да е. Границата между помагане и нетърсено закрепостяване е тясна, виждал съм го при близки хора. От там в общи линии тръгна и дискусията в съседната тема и наследственото жилище в малък град, което за автора на темата беше немислимо да загърби.

Собственото жилище и оставянето на наследствено жилище на дечицата е една от хубавите ни културни особености, отчасти подкрепена и от соца с масовото строителство. Масово в Европа и в Щастите живеят под наем или изплащат вечни кредити. Мисля, че сме страна с доста голям дял от хората, притежаващи собствено жилище.

Не знам дали е дръзко, но съм на същото мнение за майката на децата. Мен ме тресеше параноя, че може да пукясам и родителите ми да я прецакат нещо, та щях да пиша завещание в някакъв момент, но после подписахме и така се решиха по-лесно и бързо нещата. Преди да се появи детето. Може би сбърках, че не проучих тогава закона - май ако умра сега, си делят по равно с детето, което не е съвсем същото, което си мислех тогава - че автоматично преминава на съпругата собствеността. Но така или иначе по-добре да не се отдаваме на морбидни мисли Но идеята ми е, че съм напълно съгласен, че майката на децата трябва да е обезпечена. Друг въпрос е, че както има всякакви мъже, така има и жени, които вероятно не заслужават да бъдат разглеждани като майки на децата на някого, но човек е добре да ги мисли тези неща преди да прави деца.

И не, не ражда деца българката. Най-бързо стапящата се нация на света сме в демографски план и то въпреки приноса на по-мургавите българки, които раждат по много и от сърце. Майките българки на 3 или повече деца са все по-голямо изключение, въпреки че естествено къде да се види известна свръхпредставеност на подобно изключение ако не във форум като бг-мамма?

Жилищни, социални и инфраструктурни проблеми (от типа на липсата на детски градини, закриване на училища поради демографската криза и преструктурирането на населението, липсата на дори една детска болница в цялата страна, постоянно западане на апаратура и ниво на специалисти в старите болници и почти пълна липса на нови - и болници, и специалисти в немалко области на страната) правят раждането дори на едно дете в днешно време немалко предизвикателство, какво остава за второ или трето.... Сред познатите ни, които имат дете, почти никой не иска второ. Всъщност май за никой не се сещам, само за едни, но те са в щатите, та не се броят

От моя клас в гимназията, ако 15 от момичетата се ожениха/живяха на семейни начала с някого, то 12 се върнаха с по едно-две деца В ДЕТСКИТЕ СИ СТАИ и разчитат на родителите си (имат късмет, че имат) в отглеждането на децата, та да могат да ходят на някаква работа. Голяма част финансово едвам смогват. И не, не съм от някое село, от голям град съм. С голяма част от приятелките ми се случи същото. Твоето мислене е както много достойно, така и много рядко. Ще се радвам, ако започне да просветва някаква лампичка в българския мъж, че има деца да осигурява и ако смята, че тази жена не заслужава такава инвестиция, да не я прави майка.

От моите съученички не знам да има разведени, но за доста не знам да имат деца, а тези, които имат, имат по едно и то родено сравнително късно (към 35 примерно).

Но не поддържам много много контакти с класа си, сещам се само за един съученик, който има повече от едно дете. Повечето от най-добрите ми приятели от класа все още нямат нито едно, че и стабилна партньорка нямат някои от тях все още или ако имат - не съм разбрал.

Тъжно е написаното за връщащите се в детските стаи, за момента статистиката в темата е доста по-оптимистична, а моето мислене не е изключение по принцип, макар че сред моите познати практически не се сещам за нито една двойка, в която мъжът да прави парите, а момичето да ражда децата - във всички варианти и двамата работят, изкарват, имат (или нямат), блъскат се като равни и т.н.

Бг-татко, от желание да се докаже и да не се чувства длъжен. Бяхме съвсем млади, а моето жилище е по-голямо, по-удобно и т.н. Искаше някак да ме компенсира за живеенето "у нас". Искаше да ми даде сигурност и да ми докаже голямото си желание да сме едно цяло. Аз наистина вярвах, че се майтапи, пък той се оказа сериозен. До второто дете някак се чувствах неудобно, защото жилището беше резултат от труда на неговия дядо, но след четвъртото най-накрая разбрах какво е имал предвид.
От моите съученици - поне половината от момичетата се разведоха, докато повечето от момчетата са семейни отскоро или имат стабилни семейства. От класа на съпруга ми бяха 100% момчета и повечето направиха семейства чак през последните няколко години и са с малки деца на по над 40 г.

Относно сантименталност към жилището - май спрях да изпитвам. От 17-годишна прецених, че не съм живяла на едно място повече от 5 години, вкл. сегашното място. Съответно бих могла да продължа така с още няколко местения според нуждите. Докато децата са играещи и сравнително малки - къща с двор. Като пубери-гимназисти - обратно в града. Като заминат - с таткото сме свободни, може и на брега на морето, може и в голф комплекс.

По отношение на здравеопазването - не треперя, ако има нещо да става, ще става. Ако нещо не може да го оправи кофти лекар, и добър няма да го оправи. В София ако ще срещу входа на болницата да живееш, там пък има стрес, който ще ти скъси живота.

Изобщо, виждането ми е, че имотите трябва да служат на хората, а не хората на имотите. Ако някой има мерак - да поддържа.

Относно малките и средни градове - зависи от облика на града. По принцип не ми липсват екстрите на големия град, за да си изпълнявам целите. А ако имаш интернет, няма потребителски продукт, който да не може да си доставиш. Мол и 3Д кино не ги броя за нещо уау, ако чак толкова ме присърби за култура, опери, концерти - ще се пътува. Но ако малкият град е смотан и грозен - по-скоро не.

От класа ми аз съм само с 3 деца, едно от момчетата говори за трето; сред познатите ми не е изключение, а повечето са с по 2, в БГ или извън. Някои се местят в къщи, именно заради простор, независимост.

Наследства не броя, там съм суеверна. Дано да наследяваме колкото може по-късно, дотогава текущите собственици да си ползват със здраве.

Когато влязох в сайта и започнах да пиша,стана дума за жилището и писах, че мъжът трябва да излезе  в  случай на раздяла,независимо от собствеността.Стана дума и за това ,че докато отглежда децата си жената може да се свърже с друг.И тогава изригна една дама ,как така в жилище, дето е дарила на сина си ще живее нашироко някакъв друг.Не познавах още никого.
Та доста сложни са отношенията ,то да бяха повече хора с повече жилища и то собствени и да делят та да има, но няма,връщат се жените в детската стая.
Все повече дипломи се въртят ,все повече негодни да се справят с живота си както са мечтали има.
Диплом не дава вече право и сигурност, питат какво можеш и така те оценяват ,освен в държавния сектор все още  минава номерът ,все още има кой да носи на гръб другите.Пък някои  и се учат  и се справят.Та доходите да са достатъчни не е  гарантирано дори с образование.А без са никакви,ако не ти работи занаят.
Жилището е котва, в добър и не толкова добър смисъл-спасява от бурите на живота.
Мъчно ми стана с обяснението, че мъжете  се отнасят -прибрах я ,напъдих я...
Дори след раздяла децата трябва да не усещат много раздялата.Да имат дом да ги закотвя в бурята ,дето им се изсипва неочаквано за тях.А как да го отстъпи мъж ,като е от мама, не е го постигнал той .

Аз имам малко разведени познати, по-близък разведен мъж май имам само един. И той се грижи много добре за детето им, но прави разлика между осигуряване на детето и осигуряване на жената За детето дава всичко - подаръци, покупки, почивки, пътувания, образование в АК и т.н. Жена му остана с апартамент и една количка, ама тя все има претенции за това или онова и май почва да му писва и да я реже. Ама не си е оставил детето. Та хубаво е жените наистина да си правят сметката и да не се идентифицират като едно с децата И като си правят сметката никога да не се оставят без кариера, работа и доходи, което ги прави зависими.

С две ръце за последното! Въпреки че аз каквото съм имал да наследявам принципно съм го получил, от тук насетне по-скоро аз вероятно ще имам да давам, ако им потрябва случайно - те са жестоки инати и най-вероятно нищо няма да приемат до последно Но да сме живи и здрави и ние и родителите ни.

Имам някои хипотези коя може да е била дамата Аз съм пристрастен по подобен въпрос, понеже съм с дъщеря, син нямам. Иначе по презумпция не мисля, че приемам децата автоматично да остават при майката в абсолютно всеки случай на абсолютно всяка цена. Ако са се разделили по негова вина или поради общо силно несъответствие - ОК, разбира се, и тогава съм съгласен с всичко написано. Но ако е по нейна вина раздялата и ако е доказано лоша майка и ако мой (хипотетичен) син е склонен да си гледа детето с наша помощ естествено.... Не знам как бих разсъждавал в подобен сценарий, добре че е много много хипотетичен, далеч отвъд нероден Петко. )

Оженихме се като студенти, нямахме нищо, освен детето.На десетата година от брака влязохме в собствен апартамент, преди това по квартири.В това жилище живеем и сега, тук се роди и второто ни дете.Не си падам по недвижимите имоти, мисля, че едно жилище, достатъчно удобно и комфотно е достатъчно.Не обичам да се занимавам с отдаване под наем.
Наследихме със сестра ми апартамента на родителите ни и земеделска земя, след като починаха.Тя си купи друг имот,аз продадох и си направих пенсионен фонд, инвестиционна застраховка и спестовна застраховка Живот, ползватели ще са децата ми, ако не доживея сроковете.
Мъжът ми не обича застраховки, обича си имотите и се занимава с всякакви ремонти, много добре му се получава, отделя месеци да обмисля детайлите.Неговото наследство, което получи на десетата година от брака ни е къща.Аз бях абсолютно против и исках да откажем дарението, не ми се получи, но успях да извоювам относителна самостоятелност през уикендите и отпуските да сме сами там.Достатъчно добре познавах вече родителите му, за да знам, че нищо при тях не е безкористно.Сеага вече сами я стопанисваме въпросната къща, участвам в разходите ,грижа се за всичко, но не ми е на сърце.Поне един ден ще я наследят децата.