За хорската злоба и злонамереност в малките градчета

Нямате ли приятелка, с която да си излизате насам натам и да не обръщате внимание на глупости.
И аз съм в малко населено място - село, но не съм родена там. Може би затова се сближих с няколко жени, с които си допадаме и се чувствам добре с тях и само с тях.
Още в началото чух много лоши неща за една от тях, но отсвирих услужливите с репликата „ич не ме интересува”'.
Наясно съм, че като отидете на фризьор примерно, усещате погледи, коментари има... затова е приятелката, за която питам - да си говорите помежду си, да не обръщате внимание на другите. Сама е по - трудно.

Авторке, трябва да промениш подхода и отношението си към проблема.
Вместо "Ама той  как може така да говори за мен?" мисли "Всеки може да говори простотии, това показва само колко съм била права да го разкарам"
Спри да се занимаваш с тяхното житие и откажи категорично да ти говорят за него, нея, майка й, баща й и цялата им рода до 9-то коляно. Спри!!
Прибираш се и си пускаш филм или влизаш тук. Без кафета, без събиране с хора, които те натоварват. Ако трябва - предупреди майка си да не ти носи такива вести - кой какво казал и направил.

И аз живея в малък град, по документи сме 5хил., но вероятно сме по-малко. Основно с познати си говорим за времето, книги, филми, градинарство. Може и някой да ме обсъжда, но не ми пука. Инструкторът ми по кормуване, много обсъжда. Докато отидем до областния град да кормувам там, вече съм научила местните новини.
Аз контактувам лично само с чужденци, тук има много и се събираме. И между тях се случват интриги...
Една моя позната се оказа с психически проблеми и освен интриги които чух за нея, шеги, и че всички я изолираха, друго няма. Но пък тя си беше виновна.

Хората с недостатъци, винаги си намират извинения. Като африканците, с вечното - "Защото съм черен ли???" ... не, не е затова, а защото си много други недопустими неща. Че и тук - защото съм разведена ... Не е за това. Просто е най-лесното да си изберем, нещо, което не зависи от нас и да обвиняваме него. Но просто не е така. И с 10 развода, един приятен човек, пак ще е приятен. В малък град, голям град, комуна, село, клас, офис - разведен или не, си такъв, какъвто си и хората те харесват или не.

Не е така. Явлението "малко населено място" го има навсякъде, не само в България.
Пример - книгата Южнячки описва такава действителност в Щатите, макар и през 60-те.

одумването въобще не е български феномен, а си е човешки...

при нас в квартала е точно като в desperate housewives  и аз съм се дистанцирала, защото не обичам подобни клюки и разговори. но чувам как злословят по адрес на другите и ми е ясно, че зад гърба ми е същото.
обаче не ме интересува.
усмихвам се, small talk и стига толкова. уви грам помощ не можеш да очакваш от подобни хора, но това е положението.

дори имам приятелка и тя злослови пред мен за хора, с които и двете не се разбираме, но аз отказвам да се включа в този разговор и директно казвам, че за мен е недопустимо да се говори така за някого.
ама тя явно има нужда.

От най-големия град съм. Последна разбирам всички клюки и в работата и навсякъде. Знаете ли защо, когато ми споделят нещо пикантно винаги реагирам с насмешка и думите "и какво от това". Така с времето все по-рядко ми споделят пикантерии, просто не ги удостоявам с шокиран поглед и пълна гама от възклицания. Навсякъде има клюкари и злобни хора, просто ги игнорирам.  Грешката на авторката е, че любезно изслушва всяка помия, която и събщят, да не говорим че "посредниците" обикновено доукрасяват значително истината и получават душевна чекия от вашата реакция. Отделно почти винаги провокират и очакват ответна реакция, за да продължи индийския сериал. Поради горните причини с годините съм станала ужасно асоциална до степен, че по-близко общуване практикувам единствено с децата и мъжа си и една единствена приятелка, с която се виждам веднъж на два месеца. Просто не понасям хора, като описаните горе, а за съжаление техния процент е значителен навсякъде, дори и в най-големия град. Само някой да ми започне, ама ти знаеш ли еди кой си.... веднага отива в листата на хората здравей-здрасти и дотам. Всякакви неща съм чувала за себе си, в началото, когато изслушвах тези дето умираха да ми споделят нечие мнение - че еди кой си мисли, че съм темерут, странна птица, психопатка, тия деца са на оная дето не поздравява, в работата болшинството смятат, че не давам пари за ничий рожден ден, защото не се вясвам на почерпките, за да си спестя тонове чуждо лицемерие и т.н. Ще завърша с думите - НЕ МИ ПУКА, даже се забавлявам с този тип хора и злобата им, че не могат да ровичкат в душата ми.

В работата (държавна администрация) сме точно като описаната от авторката ситуация. Всеки говори срещу всеки, но задължително зад гърба му. Дали е манталитет или предаване на т.нар. фирмена култура (има един пример с маймуни) - не мога да преценя, понякога и двете.

То винаги ще се говори, от скука, за спорта, да си изкараш нервите, да се почувстваш по-добре като изтъкнеш нещастията на другите, да отклониш вниманието от собствените си проблеми и т.н. Въпросът е, че след всяко чудо за 3 дни, темата се премества върху някой друг. И цялото клюкарстване се е изпарило във въздуха.
На село имахме една съседка с болен мъж, който си го гледаш като дете, плюс работата и децата. Ами, жената си имаше  любовник, който ѝ помагаше с някои неща, дори финансово и така си изкараха почти цял живот. Съседите, естествено говореха зад гърба ѝ, но и я уважаваха, защото правеше всичко за семейството си. Та, това говорене не трябва да се взема на сериозно.

Авторке, имаш проблем със самооценката, а не- с клюкарите. Ето с това и аз напълно се солидаризирам. Гледай си живота, търси позитивни хора, не ти трябват много , а "двама, трима" , както се пееше в една песен.
Не търси одобрението на паркетното селско общество , а живей със съзнанието, че когато си стъпиш на краката, ще потърсиш по-добра среда за себе си и за детето си. Живей с тази цел, набирай активи / нов език, курсове, квалификация/, и ще ти стане далеч по-спокойно.
Ако не си описала достатъчно ясно за какво става дума и да не ми прозвуча ужасно, направо си е за смях.
Някаква бабичка / какъв педагог е това, не зная/, валидира моралната нищета на собствения си провал, наречен дъщеря. Да си живеят живота, дано им се роди здраво бебе и да не се сеща този баща много много за детето ти, защото какво възпитание той ще му даде и каква гледна точка, е трудно да се кажа.
Искат да те боли от подмятанията ,че ще ти вземе детето. Не му е минало от шамаросването в съда на куция змей още. Я по-ведро.

На мен ми се наложи да се преместя в по-малък град. Слава Богу! временно. Преживях тотален културен шок, не се шегувам. Описаното от авторката едно към едно. Как реших проблема ли? Ами започнах да ги дразня умишлено. Колкото повече ги предизвиквах, толкова повече се излагаха публично и накрая спряха.

В малките населени места всеки знае всичко за другия.Всеки си пъха носа в чуждите работи...
Почти нищо не се случва.
Клюки,интриги са ежедневие...
Сега авторката е на дневен ред  да я обсъждат и дразнят.Утре на някой друг ще се случи нещо и ще я оставят намира.

Прекрасно. Разкажи по-подробно, че да се посмеем и ние, но и да научим как става номера. Защото нещо, което дразни един забавлява друг

И аз не си го представям.
Интересно е като визия.

Например много се дразниха на странните цветове на косата ми. След поредния нов цвят на всеослушание се прави коментар по мой адрес: Аз никога не бих си направила такъв цвят. Аз отговарям: и по-добре, защото не отива на бозаво лице, а ужасната ти кожа ще си личи още повече.