Пубертетът при момчетата - Тема № 4

И ТЪЙ, СИНОВЕТЕ СА СВОБОДНИ
Репортаж от Православния център за духовно обгрижване на наркозависими към варненския храм „Св. цар Борис”
Началото
Тази история започва през 1999 година. Отчаяна майка влиза в православен храм да се помоли за сина си, който е наркоман. В църквата забелязва младеж, почти на годините на сина , който се кръсти. На въпроса на жената къде се е научило на тези благочестиви навици, момчето отговаря: „При един млад свещеник в кв. „Аспарухово”, отец Георги”.
 По това време младият свещеник, все още студент в Богословския факултет на Великотърновския университет, е изправен пред дилемата дали да се захване с академично богословие, или да избере служението в храма сред народа Божи. Когато майката на наркозависимия Младен идва при него с молба да помогне на сина , той не знае как да постъпи: „В първия момент се поколебах да последвам жената, но после се престраших. Домът им не при-личаше на нормално място, този човек беше опоскал всичко – изнасял, продавал, купувал дрога. Бяха останали само няколко легла и вехти мебели, които никой не би взел и даром. Момчето на леглото така се мъчеше и извиваше от болка, а в очите му имаше такъв ужас от неизвестността, че когато ми поиска цигара, за пръв път съжалих, че не пуша, за да му дам”. Това е първата среща на младия духовник с наркоман. До този момент познанията му за наркотичната зависимост и проблемите, свързани с употребата на психоактивни вещества, се свеждат до прочетеното във вестниците. После в продължение на една година разговарят и всеки научава по нещо от другия. Отец Георги разказва на Младен за Христовата любов и свободата, с която ни дарява Божият син, а Младен му описва фазите, през които минава един наркозависим, обяснява му какви са при-чините, поради които младите хора посягат към наркотични вещества. Същевременно миряни от енорията при храм „Св. цар Борис” във варненския квартал „Аспарухово”, където служи младият духовник, започват да посещават момчето, подаряват му книги и дори компютър. В резултат на загрижеността и вниманието на тези абсолютно непознати до този момент хора, Младен постепенно се променя, започва да посещава храма и да взима участие в църковните тайнства.Малко след това, пак така неочаквано, отец Георги се сблъсква с втори подобен случай: „Звънна ми мой приятел и ми разказа за едно момче. Казали му, че съм щял да го прибера, защото съм бил много добър човек. Викам му: „Чакай бе, от къде на къде!?”. А той ми обяснява, че момчето се занимавало с наркотици. Питам: „Какво общо имам аз с това?”. „Не знам – казва, – просто знам, че си добър и няма да го оставиш.” След това дойде един мой съученик. Поиска ми 15 лева да отиде в Карвуна в специализираното отделение за алкохолици и наркомани. Дадох му пари и изпратих Младен да го придружи – той беше чист от 6 месеца. Не издържал обаче там моят съученик – полудял, изтрепал сума ти народ и го изпи-саха. Върна се и почнахме и с него. И оттам се заредиха всякакви екземпляри...” Така дилемата дали да запише докторантура и да се занимава с академично богословие, или да „работи на терен”, отпада. Младият свещеник разбира, че да-рът, който му е дал Бог, е да помага на хора със зависимости. Постепенно броят на момчетата нараства. Във варненския храм започват да идват младежи от цялата страна, чули за невероятните резултати, които постига отец Георги. Отначало ги настаняват по домовете на енориаши и в дома на самия свеще-ник, където преспиват през нощта, а денем „водят борбата” заедно. Няколко момчета са подслонени в сградата на неделното училище към храма, но понеже няма кой да ги контролира денонощно, се случва някои от тях да се измъкнат през нощта и да злоупотребяват с психотропни вещества. Тогава отец Георги се обръща за помощ към Варненския и Великопреславски митрополит Кирил и го моли за финансиране в продължение на една година, за да може да събере екип и да организира център за духовно обгрижване на наркозависими. Митрополитът благословя начинанието и се разпорежда варненските храмове последователно да финансират тази дейност. „Каква дързост съм имал да искам помощ само за една година, не знам? Надявах се, че след това ще можем да се оправим и сами. Понякога в дръзновението си човек не мисли какво говори. Но слава Богу, дейността не прекъсна и след изтичането на този срок, а ето вече 11 години се обновява и усъвършенства.”За патрон на Православния център за духовно обгрижване на наркозависими (ПЦДОН) е избран първият български мъченик св. княз Боян-Енравота. Сформиран е малък екип, който минава през обучителни семинари, уточняват се правилата и насоките за практическото функциониране на центъра. Постепенно освен духовниците, отговорниците и катехизатора към екипа са привлечени лекари, психолози и социални работници. Отец Георги и отец Добромир създават програма за работа с наркозависимите младежи, чиято продължителност първона-
чално е три месеца. Все още не са наясно с какво са се захванали, не познават и световните статистики за успеваемостта на подобни начинания. Постепенно си дават сметка, че срокът е твърде кратък. „Ние искахме всички да успеят – спомня си отец Георги, – имаше обаче хора с рецидив и това ни обезсърчаваше. Тогава увеличихме срока на шест месеца, а след това на девет, накрая практи-ката показа, че за успешното завършване на рехабилитацията са нужни средно 11–12 месеца.”Днес терапевтичната програма, по която работи Православният център, е раз-делена на два модула. По време на рехабилитационния период грижата за нарко-зависимите е 24-часова, те живеят в защитено жилище в близост до църквата и ежедневно разговарят с тримата свещеници в храма. Програмата за духовно обгрижване е разработена от отец Георги. Когато осъзнал своята дарба да общува с момчетата, той се опитал да разбере кои от нещата, за които им говори, са им помогнали най-много. Така и подбрал темите, които днес са в ос-новата на програмата за духовно обгрижване. Заедно с духовниците младежите размишляват за нарушената връзка между Бога и човека, за вярата и съмнение-то, за свободата и греха. Разговарят за демоничната природа на греха, който всъщност е не нещо друго, а отдалечаване от Бога, едно отдалечаване обаче, което не е безобидно, а неминуемо води до смърт. Освен духовните разговори на момчетата се осигурява трудова заетост (под контрола на отговорник, консул-тант по трудова терапия), а също спортни занимания, групова и индивидуална психотерапия и арт терапия. Те могат да се включат и в милосърдна дейност – според отец Георги това е най-ефективният начин да проумееш колко безценен е животът и какъв грях е да се откажеш от него доброволно. „Пратих веднъж един наркоман в онкологичното отделение да гледа раково болен. Да видиш как влезе в бърза и устойчива ремисия, защото видя какво е животът, какво значи скръб и страдание.
”Вторият модул е насочен към онези, които са завършили успешно рехабилита-ционната програма, но все още не се чувстват сигурни и укрепнали да започнат самостоятелен живот. Освен образователни консултации, дискусии за здраве-то, отговорностите и живота извън терапевтичната общност програмата за ресоциализация включва подпомагане при преодоляване на междуличностни кон-фликти, работа със семейството и близките и помощ за намиране на работа и квартира.Зависими и съзависими – работата на психологаЕмилия Бойчева работи с момчетата от близо година. Признава смирено, че работата  като психолог е по-скоро подкрепяща духовното обгрижване на мла-дежите, поверено на тримата свещеници в храма – отец Георги, отец Добромир и отец Ясен (благочестивото момче, което някога насочило майката на Младен към отец Георги). Благодарение тъкмо на тези духовни беседи психотерапията стъпва на стабилния фундамент на християнските ценности, а не на пясъчни основи. Така и резултатите са по-бързи, по-значими и по-устойчиви. Програмата за духовно обгрижване е базирана на светоотеческото учение, което в случая е отправната точка за реализирането на по-задълбочен диалог и сътрудничество между богословието и психологията.
Емилия е специализирала когнитивно-пове-денческа психотерапия, но определя себе си като християнски ориентиран психолог. Споделя, че основната разлика между съвременната светска психология и християнската психология е в това, че последната не технологизира душата и не разглежда психиката на човека като нещо различно от неговата душа. Тази на пръв поглед малка разлика се оказва от огромно значение в конкретната работа с хората. Емилия е буквално вдъхновена от резултатите, които постигат с момчетата. Досегашният  опит включва работа със съзависими, тоест родители, съпрузи и близки на хора със зависимости. Всъщност зависимостта е по-скоро семеен, отколкото индивидуален проблем. Момчетата, с които работи Емилия, също носят белезите на съзависимостта, а това са белезите на т.нар. дисфункционално семейство, чиято криза се корени най-напред в духовната ли-шеност, която води до емоционална ощетеност на всеки един от членовете на семейството, до изкривяване и формализиране на отношенията. Животът на по-добно семейство се ръководи от т.нар. обърнати ценности, като често това се изразява в объркване на ролите и отговорностите както между съпрузите, така между родителите и децата. „Много може да се говори за аномалиите на роди-телската любов. Там всичко е обърнато с главата надолу – всички тези изис-квания, които родителят набива в главата на детето в процеса на възпитание, без да съзнава, че те може въобще да не съответстват на характеристиките на неговата личност, че може да са продиктувани от личностните дефицити на самите родители. Така детето бива тласкано в противоречиви посоки, което пък води до вътрешни конфликти и разстройства.” Един от проблемите на съ-зависимостта е в дисбаланса или нарушаването на границите между членовете на семейството – те са или твърде непропускливи, или прекалено рехави и про-пускливи.
В единия случай се стига до свръхвзискателност, при което на детето се вменяват задължения, които го превръщат преждевременно във възрастен, а в другия случай – до свръхпротекция. „Наскоро при мен дойдоха родители с проблемно дете. Майката бе особено объркана: „Ние само заради него живеем, работим само заради него и от него се иска само да учи, а вижте какво прави то”. В такива случаи обикновено поведението на детето е симптом за дисфунк-ционалност в семейството. Детето се обожествява и това се смята за безус-ловна любов, докато безусловната любов всъщност е тази, която позволява на родителя да види душата на своето дете.Емилия е убедена, че основният проблем при дисфункционалните семейства е нарушената връзка с Бога. Ако родителите имат за свой ориентир Христос, ако християнските ценности са фундаментът на техния живот, те ще познават себе си и децата си по-добре и ще знаят накъде вървят. „Всъщност кризата в обществото е тъкмо в това, че не знаем кои сме, душите ни са безнадеждно самотни, в тях има такава празнота, че започваме да блъскаме вътре каквото ни попадне – секс, наркотици, алкохол, работохолизъм, перфекционизъм – само и само да потушим тази болка.” Когато нямат този ориентир, родителите са също така уязвими, както децата, и не знаят как да запълнят зеещата праз-нота. Няма как един родител, който не черпи любовта си от Бога, да даде ис-тинска любов на своето дете. Той му дава само някакъв сурогат. Така обаче нито детето разбира себе си, нито родителят познава своето дете. На моя въпрос дали това означава, че без култивиране на христоцентричността всяка работа със зависими или съзависими би била обречена на провал, Емилия отго-варя така: „Знаете ли, от всичко, което съм прочела досега, и от опита, който имам, стигнах до извода, че отговорът на вашия въпрос е да”. Припомня ми, че най-успешната програма за борба със зависимостите е тази на небезизвест-ното общество „Анонимните алкохолици”, създадена още през 30-те години на ХХ в. и базирана тъкмо на търсенето на съзнателна връзка с Бога и реши-мостта на болния да се довери на Него „вместо на собствените си ограничени сили”. В нея се казва още: „Ние не се извиняваме пред никого, че разчитаме на нашия Създател. Можем само да се смеем на онези, които смятат духовността за проява на слабост. Може да звучи парадоксално, но тя е пътят към силата. Многовековният опит сочи, че вярата означава смелост. Всички вярващи при-тежават смелост. Те се доверяват на своя Бог. Ние никога не се извиняваме за Бог. Вместо това Му позволяваме да докаже чрез нас какво може да направи”.Емилия признава, че е възпитавана в атеистичен дух. Пътят  към Христос е дълъг, десет години лутания и търсене. Сега обаче знае стойността на вярата тъкмо защото е била и от другата страна. „Това, което получават тези момчета тук, е безценно, то е бисер.
Статистическите данни сочат, че успевае-мостта в различните терапевтични общности в повечето случи стига до 7–8, максимум 10%. При нас тя е 67%. През всички тези 15 години. Разликата е колосална. Защо? Защото я има духовната основа. Затова казвам, че моята работа е подкрепяща. И слава Богу, че не е обратното. Работата на психолога е да до-веде човека до Бога, непрекъснато да го завръща към този ориентир. Ако аз не съумявам да завръщам момчетата към ориентира, към Христос, не съм никакъв психолог. Истинският психолог е Христос, разбирате ли.” Като когнитивно-по-веденчески терапевт Емилия работи с конкретни ситуации, заедно с момчетата обсъждат конкретни обстоятелства и случки. Така те се упражняват да прила-гат на практика това, което са научили от духовните беседи с отците. „И ето тук е симбиозата, тази синергия между човешките и Божиите усилия”.Вторият модул на програмата – т.нар. ресоциализация – поставя пред младе-жите нови предизвикателства. Тук акцентът е върху постепенното включване в нови и здравословни социални кръгове, върху уменията за общуване с хората и разбира се, най-вече с близките и семейството. Оказва се, че връщането обратно в семейната среда е трудно и нерядко опасно, тъй като за разлика от младежа, който се е променил и е претърпял някакво развитие, близките в пове-чето случаи са останали на същото ниво. И тук обикновено възникват различни конфликти. Една от задачите на този модул е да се синхронизират взаимните нагласи и очаквания, изготвят се дори предварителни договори между остана-лите членове на семейството и бившия зависим. Друга задача е т.нар. целепо-лагане, както и маркиране на стъпките за изпълнение на набелязаните цели. По този начин младежът се подготвя да се върне в обществото по един възможно най-безболезнен начин. През този период на адаптация, който може да продължи от 3 до 9 месеца, той придобива конкретни умения, които биха му помогнали да вземе живота си в свои ръце. Нерядко обаче се стига до срив, тъй като бившият
зависим излиза навън с променено отношение към себе си и света, а близките му са запазили предишните си нагласи и очаквания. Затова е много важна и работата с родителите, която по думите на отец Георги е „по-трудната част от битката със зависимостта”. Според Емилия причината за това е огромната съпротива и неразбирането на родителите, че са част от проблема. Обичайната нагласа е: „Ето, той има проблем, даваме ви го тук, вие го правите нов и той излиза, а ние сме си същите”. „Да, ама не. Няма как да останете същите, няма как да очаквате резултат, ако не се вгледате в себе си, ако не си отго-ворите на въпроса защо се е стигнало дотук. Нима родителите нямат своето участие?” Емилия споделя, че момчетата, с които работи, са прекрасни, че ги обича като свои деца. Обяснява екзалтирано колко умни и интелигентни са, как бързо „дръпват”, макар че при постъпването си често са с остра психоза и фи-зиологични нарушения. „В началото се удивявах – как е възможно това? Може би Божията благодат е с нас. Когато дойде тук някое момче, е с такива нарушения, че не може да си събере мисълта. И само след няколко месеца е в състояние да напише есе с художествена стойност.”Има и момчета, които се отказват и напускат програмата преждевременно. В повечето случаи обаче след това се връщат отново. Наскоро двама младежи си тръгнали, очевидно не им стигнали силите да понесат цялото натоварване, онова огромно усилие, което е необходимо за личностната промяна. „Толкова съжалявах, беше ми изключително мъчно. Два месеца по-късно те се върнаха в центъра. Явно излизайки навън, бяха разбрала какво всъщност са изгубили.”
Евгени и Добромир – пътят на надеждата
Евгени е красив млад мъж на около 35 години. Роден е в София, но от няколко години живее във Варна. Дошъл тук преди 7–8 години, след като майка му попаднала на телевизионно интервю с отец Георги и две от момчетата. Ходенето му по мъките започнало поне десет години преди това, още в ученическа възраст. През 2008 г. завършил успешно терапевтичната програма, а от пет години работи като отговорник към центъра. Сега е женен, има и две деца. За оня период не си спомня много, всичко е сякаш в някаква мъгла. Не съжалява обаче, че е стигнал дотук, не само заради придобития опит, но и заради възможността да се докосне до това място. Възприема случилото се, всички перипетии и обрати в живота си като „Божа работа, някакъв промисъл”.Когато за пръв път идва във варненския храм „Св. цар Борис”, не знае почти нищо за Христос и християнството. Спомня си, че понякога е ходил с приятели да обикаля църквата на Великден, но само така, за купона. Увличали го по-ско-ро източните религии и учения – йога, будизъм, четял езотерична литература. „Тези практики ти помагат да придобиеш спокойствие, да се отпуснеш, да се почувстваш лек и безметежен. Докато християнството изисква голямо усилие и вероятно затова не е така привлекателно. Иска се голямо усилие да надмог-неш себелюбието си, да потиснеш онова, което според светските стандарти се възприема като сила – например егоцентризма, който те прави пробивен и успешен”.
Как общува днес със своите родители, кога е настъпил моментът на пречупването? Спомня си, че някога семейната среда никак не му е помогнала. Нито пък той е търсил помощта на близките си. „Между нас нямаше диалог, нямаше общуване между личност и личност. Всеки изпълняваше някаква своя функция – майката готви, бащата носи парите. Сега е различно. Говорим си, между нас има разбирателство. Как стана пречупването? Може би покрай всичко, което научих тук за любовта, за общуването, за неосъждането. Не, нещата нямаше да се променят, ако не беше Христос.”
Признава, че работата с момчетата не е лесна. В началото се обезсърчавал, ако някой си тръгне, ако не изкара битката докрай. Приемал всеки случай на отказ и всеки рецидив като личен провал. Сега обаче е по-спокоен, дава си сметка, че всеки човек има свободна воля и сам решава какъв път да избере. „Тук не правим нещата насила. Всеки трябва сам да избере как иска да живее. В крайна сметка Христос никого и за нищо не принуждава.”Добромир е завършил рехабилитационния модул съвсем скоро.Сега е в етапа на ресоциализация и помага с каквото може. Но най-вече рисува икони. Открил тази своя дарба тук. Иначе по професия е счетоводител. На 32 години е и също е от София. „Имах проблем с алкохола, доста сериозен. Започнах с 50–100 грама, а после се оказа, че... И това започна да пречи на всичко останало – на работата ми, на взаимоотношенията ми с близки и приятели.” Открил страстта си към алкохола, когато бил на 25.
Стоте грама скоро станали двеста, после триста и така нататък... В началото установил, че така се чувства по-добре, че алкохолът уталожва стреса от работата и ежедневието. После дошла разрухата, усещането, че всичко му се изплъзва. Момичето с което живеел, си тръгнало, изгубил работата си, прогонил не един и двама приятели. Тогава разбрал, че проблемът е сериозен и не може да се справи сам. Научил за центъра от майка си, която е родом от Варна. И преди да дойде тук, имал някакво отношение към християнската вяра, но за съжаление не такова, каквото в момента. „Разликата е, че сега наистина усещам нещата, по-постоянен съм в молитвата и в богослужението, а оттам и в самия живот, в ежедневието. Нещата са свързани, няма как едното да е без другото.”Добромир се лекува за първи път в терапевтична общност. Най-трудно му било да свикне с изолацията, със строгото разпределение на времето и задачите, които трябва да се вършат всеки Божи ден. Признава, че вътрешната съпроти-ва е жестока, че борбата за свобода е трудна и човек нерядко губи сили и се изморява. Днес обаче е по-силен, мечтае да се върне към предишната си профе-сия, а в свободното си време да продължи да рисува икони. Отношенията му с неговите близки са все още много трудни. Разбира тяхното недоверие и не им се сърди. Говори спокойно, без гняв и обида, без фалшиво покаяние и повърхнос-тен религиозен патос. Дава си сметка какви ги е надробил, колко задължения е натрупал – когато парите свършвали, взимал от приятели и познати, освен това имал и фирма, покрай която теглил три кредита, които после престанал да обслужва. „Това са ми притесненията – дали напълно съм осъзнал, че трябва да променя нещо в себе си, и дали наистина съм започнал да го правя. Дали съм го осъзнал и дали ще се случи? От скромния си опит знам, все пак с момчетата бяхме доста време заедно, че всички ние сме обещавали, казвали сме неведнъж: „Аз повече няма да правя така”. Но не става така.” И все пак добрите примери му вдъхват кураж, а такива има немалко: „Слава Богу, има момчета, които са излезли от центъра и вече имат семейства. Различни са и отношенията им с техните родители, но вече не на базата на дадени обещания, а в резултат на реални действия. Така че надежда има"
От тук:
http://www.hkultura.com/images/br/2016/106/2016_106.pdf  

Емилия е специализирала когнитивно-поведенческа психотерапия, но определя себе си като християнски ориентиран психолог. Споделя, че основната разлика между съвременната светска психология и християнската психология е в това, че последната не технологизира душата и не разглежда психиката на човека като нещо различно от неговата душа.
Тази на пръв поглед малка разлика се оказва от огромно значение в конкретната работа с хората. Емилия е буквално вдъхновена от резултатите, които постигат с момчетата. Досегашният  опит включва работа със съзависими, тоест родители, съпрузи и близки на хора със зависимости. Всъщност зависимостта е по-скоро семеен, отколкото индивидуален проблем. Момчетата, с които работи Емилия, също носят белезите на съзависимостта, а това са белезите на т.нар. дисфункционално семейство, чиято криза се корени най-напред в духовната лишеност, която води до емоционална ощетеност на всеки един от членовете на семейството, до изкривяване и формализиране на отношенията. Животът на по-добно семейство се ръководи от т.нар. обърнати ценности, като често това се изразява в объркване на ролите и отговорностите както между съпрузите, така между родителите и децата. „Много може да се говори за аномалиите на роди-телската любов. Там всичко е обърнато с главата надолу – всички тези изисквания, които родителят набива в главата на детето в процеса на възпитание, без да съзнава, че те може въобще да не съответстват на характеристиките на неговата личност, че може да са продиктувани от личностните дефицити на самите родители. Така детето бива тласкано в противоречиви посоки, което пък води до вътрешни конфликти и разстройства.” Един от проблемите на съ-зависимостта е в дисбаланса или нарушаването на границите между членовете на семейството – те са или твърде непропускливи, или прекалено рехави и про-пускливи. В единия случай се стига до свръхвзискателност, при което на детето се вменяват задължения, които го превръщат преждевременно във възрастен, а в другия случай – до свръхпротекция. „Наскоро при мен дойдоха родители с проблемно дете. Майката бе особено объркана: „Ние само заради него живеем, работим само заради него и от него се иска само да учи, а вижте какво прави то”. В такива случаи обикновено поведението на детето е симптом за дисфунк-ционалност в семейството. Детето се обожествява и това се смята за безус-ловна любов, докато безусловната любов всъщност е тази, която позволява на родителя да види душата на своето дете.Емилия е убедена, че основният проблем при дисфункционалните семейства е нарушената връзка с Бога. Ако родителите имат за свой ориентир Христос, ако християнските ценности са фундаментът на техния живот, те ще познават себе си и децата си по-добре и ще знаят накъде вървят. „Всъщност кризата в обществото е тъкмо в това, че не знаем кои сме, душите ни са безнадеждно самотни, в тях има такава празнота, че започваме да блъскаме вътре каквото ни попадне – секс, наркотици, алкохол, работохолизъм, перфекционизъм – само и само да потушим тази болка.” Когато нямат този ориентир, родителите са също така уязвими, както децата, и не знаят как да запълнят зеещата празнота. Няма как един родител, който не черпи любовта си от Бога, да даде истинска любов на своето дете. Той му дава само някакъв сурогат.