Напиши есе. Докажи, че не си тъП

Аз вчера чух и си казах, не, не може да сме толкова прост народ.
Но после си викам, ами прост народ сме. Народ, дето споделя картинки на които пише: сподели, за да ти се напълни банковата сметка. Или кажи Амин, че да ти се сбъднат желанията, е, не е ли тъп такъв народ?
Амин!

То пък другите много умни. Я вижте на страницата на конкурса във фейсбук каква надпревара кипи с есета и пари, и то не българи.

Да, де, но и аз да кажа както майка ми ни казваше, когато бяхме малки: мен другите деца не ме интересуват.

Поетът тъй на място и тъй хубаво и просто го е казал:
"Народът - прост,
животът - тежък, скучен...".

Чета няколко ФБ групи и на много места, независимо какво пише, винаги отдолу има пост Цена?
Тя може да е написана с големи букви, а може и нещото да не се продава, но кой ти чете...
Или починал някой - любимият ми пост: Поклон!

"Кръв от къртица" - Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.
- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.


- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. - Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

Сега ми попадна и ми се стори, че сутринта го видях и тук.
 Прочетох и темата 

Не е срещу едното нищо - има 35 долара такса за участие. Бабето не е хич глупаво.

Благодаря, тъкмо щях да го търся и прочетох, че го има тук.
Много ти благодаря. Прочетох го. Интересен е. Кратък и ясен. Идеално структуриран. Хареса ми.

Не мисля, че авторката подкрепя суеверията. По-скоро идеята е да се покаже, че човек може и да убие заради тях и в личен интерес. /Разказът завършва зловещо./ Което си е живата истина.

Финалът не е точно зловещ, по-скоро е мрачен - просто показва как ескалира ситуацията. А тя ескалира, защото всички страдат и в същото време са достатъчно лековерни, за да приемат такова суеверие.
Честно казано, представям си как го тълкуват американчетата - сигурно им идват някои мисли за българския народ, като се има предвид, че те малко трудно отличават метафората от реалността.

Аз като чета разказа и си представям, че събитията се случват сред американци. Като цяло маниерът е на американските фантасти.

Много Стивън Кинг-ско. Но, по-поетично.

Направо е зловещо.  Завършва с ножове, готови да видят сметката на жената, която тъй наивно е помогнала веднъж на добра воля, заради едното суеверие.

Добре представя разказа специфична черта на българската душевност. Народът ни и днес си е масово такъв.
И аз си мислех как ще го приемат американците. Но то ще да е като тук - колкото хора - толкоз интерпретации.
Не съм убедена, че американците са толкова не на ясно.  Хора има всякакви. И сред нашите, и сред техните.
Те имат, между впрочем, много хубави учебни часове по литература, в които не зубрят наизуст стихотворения от преди 200 години и не се мъчат единствено да изрецитират кой как е интерпретирал едно чуждо произведение, писано преди толкоз. Учат си съвременна лирика и проза, дори драматургия и нямат право на плагиатски разработки. Понеже ползват и програми за проверка.
Тук си е копи-пейст от нета и толкоз, ако се иска разработка.
А, да, и преразкази до 14-годишна възраст. Смях и сълзи!
Затуй и къс ясен разказ да дадеш на деца и възрастни, няма да се намерят много, които да могат да го дискутират и то от различни гледни точки. Има ли екшън - добре е. Съспенсът да върви.
Или някоя отвратно сърцераздирателна драма, на която, като на "Дунав мост", бабите да цъкат разбиращо и да мърморят под носа си многозначителната фраза: "Ми да, това е животът!".
Другото, което "може да се харчи", е еротиката, изкривена в посока порно. Понеже и за там много напрежение на акъла не се иска.
...
Та как да не напише българинът "Есе"?! То си е направо логично и закономерно. С това образование. С тоз общ манталитет. С тая ценностна система, бълвана от средствата за масово дезинформиране.
Едно нормално българско предаване за децата няма. Било образователно, било развлекателно. От години. Само тъпотии, глупава анимация. А за възрастните "Сексът и градът", "София ден и нощ" и дъблокоумните ББ и сие.
...
Съвсем си е и за тук.
Зависи и дали ще акцентираш за зловещата страна или на другия смисъл. 
Постоянно някой събира пари по какви ли не поводи, пие кръв от син скорпион, забърква какви ли не знайни и незнайни мехлеми и илачи. С надежда, че нещо ще помогне да си реши проблема. Нещо извънземно и тайно. И е готов даже убийство да извърши, ако му стиска, да го реши по тоя начин.
Без да обръща внимание на чуждата болка. Важно е неговата да стихне. Поне за днес.