Повече ми напомня за една друга тема, която видях наскоро - "селска дистопия", от рода на Децата на царевицата. Общо взето има вид жертвоприношение, като в The Wicker Man и Robin Redbreast.
- Публикувана: 25 ян. 2019, 15:27 ч.
- Последно мнение: 11 фев. 2019, 16:59 ч.
Напиши есе. Докажи, че не си тъП
Най-просто е авторката да каже дали целият разказ е метафора за човешкото страдание, надеждата и безизходицата, или се е стремила да вкара хорър елементи. Според мен, второто е по-скоро случайност.
Разказът от линка по-горе е добре написан, но има много такива истински истории. Не виждам какъв е смисълът да се превръщат в художествена литература - тях просто ги има.
Разказът от линка по-горе е добре написан, но има много такива истински истории. Не виждам какъв е смисълът да се превръщат в художествена литература - тях просто ги има.
И според мен хорърът е страничен ефект. Дори не мисля, че е търсен изобщо, като цел.
Няма как идеята на къртичия разказ и на "По жицата" да е "една и съща. В този, дето сме го учили в училище /то пак добре че училището е задължително, че хората и това нямаше да са чели и съвсем с нищо не могат да сравнят новия/, идеята е за човещината, за надеждата и разказът си завършва логично с надежда /"Все по теля, все по теля..."/. Понеже има някаква позитивна жилка, децата и възрастните го приемат като нещо хубаво в представата си. И как да е иначе? Там има само доброта.
При кървавия разказ нямаме въобще такава идея. Там на дадената надежда имаме един отговор, който нежната читателска душа, навикнала на хепи енд от американски тип, не може да приеме. И понеже не го приема е склонна да отхвърли произведението. Пак е човещина. Типично от психологична гледна точка.
Не смятам, че е нужно авторът да тълкува каквото и да било. Човек сам трябва да интерпретира дадено произведение. Всяка интерпретация е приемлива, стига да е мотивирана. Няма "правилна" такава.
Все едно художник или композитор да разказва произведението си и да го пояснява. В изкуството "клиентът" е активен. Но за да е активен, трябва да има и вътък някакъв. То затова е трудно да се възприема от масата, освен ако не е много опростено. И опростачено. Затова хората пишат "есе", а не есе.
Ако тръгнат хората да се бият на бързея чие мнение е най-правилно, кое произведение е по-добро /това е също нещо, което не разбирам - постоянният стремеж към класиране/ нещата се опорочават и се връщаме пак в българската образователна система - има едно мнение и то е на авторите на учебника.
За да се научи българинът да пише истинско есе, трябва да се научи сам да анализира и да се изразява.
И на мен ми допадат по-скоро необичайните художествените елементи. Реални истории - колко щеш. Те по-леко се пишат. Макар че зависи всяка от тях как се пресъздава.
Няма как идеята на къртичия разказ и на "По жицата" да е "една и съща. В този, дето сме го учили в училище /то пак добре че училището е задължително, че хората и това нямаше да са чели и съвсем с нищо не могат да сравнят новия/, идеята е за човещината, за надеждата и разказът си завършва логично с надежда /"Все по теля, все по теля..."/. Понеже има някаква позитивна жилка, децата и възрастните го приемат като нещо хубаво в представата си. И как да е иначе? Там има само доброта.
При кървавия разказ нямаме въобще такава идея. Там на дадената надежда имаме един отговор, който нежната читателска душа, навикнала на хепи енд от американски тип, не може да приеме. И понеже не го приема е склонна да отхвърли произведението. Пак е човещина. Типично от психологична гледна точка.
Не смятам, че е нужно авторът да тълкува каквото и да било. Човек сам трябва да интерпретира дадено произведение. Всяка интерпретация е приемлива, стига да е мотивирана. Няма "правилна" такава.
Все едно художник или композитор да разказва произведението си и да го пояснява. В изкуството "клиентът" е активен. Но за да е активен, трябва да има и вътък някакъв. То затова е трудно да се възприема от масата, освен ако не е много опростено. И опростачено. Затова хората пишат "есе", а не есе.
Ако тръгнат хората да се бият на бързея чие мнение е най-правилно, кое произведение е по-добро /това е също нещо, което не разбирам - постоянният стремеж към класиране/ нещата се опорочават и се връщаме пак в българската образователна система - има едно мнение и то е на авторите на учебника.
За да се научи българинът да пише истинско есе, трябва да се научи сам да анализира и да се изразява.
Разказът от линка по-горе е добре написан, но има много такива истински истории. Не виждам какъв е смисълът да се превръщат в художествена литература - тях просто ги има.
А, не, има правилна, защото авторите (независимо дали става дума за литература, изобразително изкуство или музика), обикновено искат да кажат нещо. Ако не искат да кажат нищо, значи са поръчкови или под влияние (на магически гъби). Някои произведения са отворени за интерпретация, обикновено на финала, но повечето не са.
И нормалното е публиката да възприеме това, което е искал да каже автора, а не нещо съвсем различно. Например, има хора, които възприемат бай Ганьо като модел за подражание - това е погрешно, това не е идеята на Алеко Константинов.
И нормалното е публиката да възприеме това, което е искал да каже автора, а не нещо съвсем различно. Например, има хора, които възприемат бай Ганьо като модел за подражание - това е погрешно, това не е идеята на Алеко Константинов.
Авторите /произведенията им/ се изучават, тълкуват и интерпретират стотици, че и хиляди години, след като са оставили след себе си произведенията си. 
И в това е богатството на изкуството - то надхвърля и надживява автора си. И поражда различни асоциации, чувства и поведения дори при различните хора, даже в различни епохи и нации.
Идеята му не е "Какво е искал да каже автора", а как може да се тълкува, какво поражда.
/При жив автор е лесно - ако ви интересува - питайте жената. Сигурно ще ви каже./
Много бих се радвала и у нас да узреем за идеята, че интерпретацията на едно произведение далеч може да надхвърли едностранчивата гледна точка на някой автор на учебник. Или по-скоро учителите да узреят за тази идея. Или просто да спре да ги мързи да четат и осмислят повече от една гледни точки.
И в това е богатството на изкуството - то надхвърля и надживява автора си. И поражда различни асоциации, чувства и поведения дори при различните хора, даже в различни епохи и нации.
Идеята му не е "Какво е искал да каже автора", а как може да се тълкува, какво поражда.
/При жив автор е лесно - ако ви интересува - питайте жената. Сигурно ще ви каже./
Много бих се радвала и у нас да узреем за идеята, че интерпретацията на едно произведение далеч може да надхвърли едностранчивата гледна точка на някой автор на учебник. Или по-скоро учителите да узреят за тази идея. Или просто да спре да ги мързи да четат и осмислят повече от една гледни точки.
Впрочем интерпретацията на разказа на базата на учените в училище произведения е забавна, точно като автоматичното писане на "есе" в коментарите. Малко вид интерпретация на klet българин колко е тежък животът. А всъщност наистина идеята е в хоръра и жертвоприношението и как уж смачканите, малки хорица с мъки всъщност не са милички, а са си чудовища.
И на мен ми напомни за По жицата.
Последни, фалшиви надежди...
Мен гледната точка на авторите на учебници не ме интересува, а гледната точка на самия автор на произведението. Тя е една, защото той е един човек - може да е многопластова, но при всички случаи няма как да е искал да каже всичко, което му приписват. Чета и слушам интервюта на съвременни автори - понякога те направо отричат теории и разсъждения на феновете и казват, че изобщо не са имали нещо такова предвид, когато са писали произведението си.
За мен има един правилен подход и той е първо да се разбере какво конкретно е искал да каже авторът и след това вече човек да изложи своята гледна точка - може да е съгласен с него, или да не е, а може и да му идват някакви странични мисли, които авторът изобщо не е влагал.
Знам, че в определен смисъл, ако някой направи по-нестандартна интерпретация и я обоснове добре, това е правилно - но е правилно конструиран литературен анализ, нищо повече.
Само конкретният автор може да каже какъв е смисълът на творбата му - читателите придават някакъв свой смисъл, който си важи за всеки един от тях поотделно, но идеята на автора е това, което реално е вградено в творбата му.
За мен има един правилен подход и той е първо да се разбере какво конкретно е искал да каже авторът и след това вече човек да изложи своята гледна точка - може да е съгласен с него, или да не е, а може и да му идват някакви странични мисли, които авторът изобщо не е влагал.
Знам, че в определен смисъл, ако някой направи по-нестандартна интерпретация и я обоснове добре, това е правилно - но е правилно конструиран литературен анализ, нищо повече.
Само конкретният автор може да каже какъв е смисълът на творбата му - читателите придават някакъв свой смисъл, който си важи за всеки един от тях поотделно, но идеята на автора е това, което реално е вградено в творбата му.
За мен има един правилен подход и той е първо да се разбере какво конкретно е искал да каже авторът и след това вече човек да изложи своята гледна точка - може да е съгласен с него, или да не е, а може и да му идват някакви странични мисли, които авторът изобщо не е влагал.
Каквото е искал да каже авторът, написал го е.
Вече читателят какво разбира и как си тълкува текста, е съвсем субективен въпрос. Колкото читатели, толкова прочита, толкова тълкувания. И няма правилно и грешно. Щом е изкуство, има само две реакции – докоснало е нещо в теб, развълнувало те е, накарало те е да размишляваш или обратното – нищо не е трепнало в теб и те е оставило равнодушен.
Това е художествената литература. Точност и конкретика можем да търсим в учебника по математика или по счетоводство.
Каквото е искал да каже авторът, написал го е.
Вече читателят какво разбира и как си тълкува текста, е съвсем субективен въпрос. Колкото читатели, толкова прочита, толкова тълкувания. И няма правилно и грешно. Щом е изкуство, има само две реакции – докоснало е нещо в теб, развълнувало те е, накарало те е да размишляваш или обратното – нищо не е трепнало в теб и те е оставило равнодушен.
Това е художествената литература. Точност и конкретика можем да търсим в учебника по математика или по счетоводство.
Впрочем интерпретацията на разказа на базата на учените в училище произведения е забавна, точно като автоматичното писане на "есе" в коментарите. Малко вид интерпретация на klet българин колко е тежък животът. А всъщност наистина идеята е в хоръра и жертвоприношението и как уж смачканите, малки хорица с мъки всъщност не са милички, а са си чудовища.
Наистина е интересен прочита ти върху произведението. Дори погледнато от тази гледна точка е право в целта и творбата има дълбочина.
Но все пак аз мисля, че иска да постигне други внушения...... безуспешно. Може би и съм повлияна от интервюто с авторката, което бе дала за Преди обед.
Tочно тоя вид хорър, в който безобидна наглед, дори смотана среда се оказва маска за нещо чудовищно под повърхността, е един от най-разпространените. Например градче, от което не може да си тръгнеш, или дори Степфордските съпруги.
Или си представи, че лотарията за къщата избира победител и още на третата нощ от живота си там, малко преди финализирането на документите, той мистериозно пада по стълбите - странните стълби, построени от стар канадски индианец от племе, което се е заклело и проклело белите заселници...та така, къщата си иска жертвоприношение - затова и собственичката е паднала от стол и се е начупила, но не е съвсем умряла...и си търси човек, който да отнесе пълната сила на проклятието и къщата да го убие:)
За подобен тип хорър говоря.
Или си представи, че лотарията за къщата избира победител и още на третата нощ от живота си там, малко преди финализирането на документите, той мистериозно пада по стълбите - странните стълби, построени от стар канадски индианец от племе, което се е заклело и проклело белите заселници...та така, къщата си иска жертвоприношение - затова и собственичката е паднала от стол и се е начупила, но не е съвсем умряла...и си търси човек, който да отнесе пълната сила на проклятието и къщата да го убие:)
За подобен тип хорър говоря.