Паническо разстройство - 35

Сали, аз се опитвам да спра ривотрила. Тежко е спирането на биезодиазепините.  В рамките на шегата за сега успявам да го откажа, ако до мен има денонощно бира. То така отказах цигарите. После как да се борим с алкохолизма, майтапя се.
Аз сега само сутрин го пия по 1 мг, от другата седмица ще мина на 0,5 мг сутрин.

Попи, добре дошла, т.е., не че е добре да си в темата, но си в добри ръце

Пролетта ме съсипва, особено с тежките, неспиращи с дни дъждове. Довеждат до една меланхолия, прерастваща в огромна депресия.

Имате ли идея ксанакс и деанксит комбинират ли се с препарати намаляващи кр.захар? Питането ми е конкретно за  Сиофора.

И аз звънях на докито да му се оплача, че днес съм като парцал и 70% от тъпотиите ми се върнаха. Надявам се да е някакъв кратък момент просто. Също така трябва да спирам Клонарекса, който го пия от повече от година вече.... пффффф лоша серия а?

Дара, няма нищо лошо в поста ти. Просто съвет. Аз имах предвид неща, от рода на "прилича ми на рак на еди кое си" или "на мой познат със същите симптоми му откриха еди какво си-не лекуващо се"....
Насоките са нещо нормално, но такива изказвания не мисля, че са за точно този форум просто. Повечето сме с хипохондрична зависимост. Един-два такива поста и 95% от форума ще е с паник атаки, по спешни и на изследвания.

Диип,  сигурно е от времето , от смяната на сезоните. Незнам какво е времето в Англия, но временно ще е това неразположение. Все така си казвам. Аз пия ксанакса 3 месеца редовно по схема. Преди това го пиех при нужда. И сега моят лекар каза че като го спра пак ще мога при нужда , но това значи най-често веднъж два пъти седмично даже по-рядко и доза от 0.25. Пък за ципралекса каза ще се обичаме поне 8 месеца.
Стана вечер, да видим как ще се спи 😃

Попи,аз бях по същия начин. На мен също ми изписаха Есобел,но не съм го почнала,трайкам си. Година и половина пих Небилет,ей така от няма нищо и въпреки това си имах ускорен пулс. Ами писна ми,с него съм парцал,сваля ми кръвното,замаява ми главата.  Последния път при кардиолога за пореден път се потвърди,че сърцето ми е здраво и спрях да го пия.
Главоболието при мен е ежедневие,на обед съм поспала и познайте-главоболие,аз направо съм пристрастена към Ацефеина,само от него ми минава.

Нежи, виж в листовките на лекарствата в нета, там има за взаимодействие с други лекарства.

Да, Сали, да видим как ще се спи.

Психясвам ли, задълбочават ли се проблемите при мен. Но сутринта мислих да качвам едно връхче, но се отказах, че е стръмно, може да ми стане лошо. То е 40 минути качването. Това да се случи на мен, дето до преди година правих преходи по 10 часа по билата на Рила и Пирин. Дойдеше ли събота и неделя аз все си бях над 2000 м. н. в.
Явно тази безработица и това чувство за безполезност са ми влошили нещата последната година.

Как сте?
Много съм объркана,от един полюс на друг се мятам.
Не знам дали постъпвам правилно като се опитвам да се справям сама с проблемите.
Определено съм по в час откакто споделям тук с вас,откакто се старая да не се самонаблюдавам толкова,откакто гледам да не изпадам в паника от най-малкия симптом.
Но все си мисля,не е ли по-добре да си отида на пси,да ми изпише нужните лекарства и наистина да живея свободно и да дишам свободно.
Спокоен и слънчев да ви е денят

Здравейте, как сте? На мен днес ми е малко треперливо и смачкано. Времето е смръщено и не помага. Втори ден от намаляването на ксанакса. Не е зле.

Жабче, писали сме заедно. Нормално е да сменяш крайностите. Когато човек се чувства добре мисли по един начин, а когато се разклати по друг. Хубаво е да се справиш без лекарства. Трябва да решиш дали можеш, не е лесно. Аз не можех.

Уф, и на мен ми е едно смачкано. И треперене и тревожност, депресия.
Но може и да е от бирите снощи. Вече все по-рядко си позволявам алкохол.
Жабче, 43 години, е айде да не е от бебе, 30 години се борих сама с проклетите ми демони. Докато си казах, не трябва ми помощ и отидох на психиатър.
Днес ми е ден за домашните задължения.
Айде първо да ходя да пия кафе. А, направих си тренировката сутринта.

Приятна и спокойна събота, момичета и момчета!

Salii, времето тук беше отврат тази седмица, на пук на състоянието и изобщо не помагаше Днес гледам, прави някакви опити да пекне слънце, но дали ще успее не знам. Колеги ми предлагат да отидем на сафари. Мисля да разнообразя.

Здравейте и от мен.

Какво е ИР?

Днес съм като пребита. Не мога да стана от леглото, всичко ме боли. Безкрайно, безкрайно съм уморена. Също както в началото, когато не знаех какво ми има и ходех като луда от лекар на лекар. Дори в спешното съм била по този повод, защото не бях свикнала така да чувствам такава силна, смазваща умора. Сега вече съм свикнала. Само ужасно се страхувам всичко да не започне отначало.

Още вчера на работа се чувствах супер уморена. Последните три часа едвам изкарах. И ето, че днес даде отражение. Искам да работя и да живея нормален живот, но най - големият ми страх е да не се върат паник атаките.

Днес ще прекарам деня в леглото, дано успея да си почина.


За заспива не през най-трудните периоди ми е помагало четене и разсейване до откат. Докато заспиш от изнемогване, на пуснат тв, лаптоп или с книга в ръка. Аз, изгасях ли лампите и всички уреди и устройства, преди да съм заспала, се започваше големият ужас - мислене, паникьосване, никакво заспиване. Просто в никакъв случай не трябва да става тъмно и тихо. Още спя на телевизор. Не оставам на саме с мислите си. Това наистина помага.

Това за пуснатият телевизор или лаптоп и на мен е помагало. Имаше случаи в които си лягам на тъмно и се почваше ебати филма... то не са пропадания, все едно леглото изчезва, то не са кадри, то не са замазани картини на бързи обороти. Сега за щастие с Тритикото си заспивам за минути. Абе то няма едно нормално нещо в това състояние.

Според мен ИР е инсулинова резистентност. Мисля че момичетата за това "говореха". Анонимен , ти пишеше че работата ти е тежка. Просто си се преуморила. Ще си починеш и всичко ще е наред. Не си мисли за панически атаки. При теб в какво се изразяваха те? Какви физически усещания имаше? Имаш ли някакви признаци сега? Извинявай,може би не ти се "говори"за това.

Мога да разкажа, макар вече да не си спомням всичко. Не искам да депресирам никого допълнително, защото тук всеки има достатъчно багаж за носене, но ще ви кажа някои неща, за да знаете, че не сте сами и най-вече че има надежда.

Аз се разболях 2.5 години преди да започнат атаките.

Имах дългогодишен период на катаклизми, както споменах, няма да ви описвам какво преживях. Когато всичко свърши, аз отказах да се отсам на мъката и реших, че ще живея на пълни обороти и на пук на всичко. Не си дадох никаква почивка и време да тъжа. Започнах собствен бизнес, излизах, пътувах и преди всичко работех като луда. Беше ми много добре от това. Чувствах се жива и на върха на света, survivor. Това месеци наред с абсолютно запълнено ежедневие и както казах, много работа.

В един момент се разболях от нещо като грип. В началото уж нищо особено, но забелязах, че не оздравявам. Ако нормалният грип протичаше при мен 3-4 дни, този път 3 седмици не можах да стана от леглото. Пълен парцал, както никога в живота ми. Усетих, че нещо не е наред. Приятелките идваха да ми налеят вода и да ми дадат да ям, защото не можех да отида до кухнята. Живеех сама тогава.

След 3 седмици се стегнах и тръгнах пак на работа. Обаче нищо не беше същото. Тази безкрайна умора, непозната за мен, ме плашеше много. Гледах между смените да почивам максимално и да разнообразявам, когато мога. Тялото ми се държеше различно, макар, кълна се, нямах нито една лоша, депресираща мисъл в главата си, нито страх от нещо. Просто умора. Безгранична.

След няколко месеца пак дойде момент, в който не можех да стана от леглото. Много се уплаших. За мен това бяха чисто физически симптоми, нямах никакво съмнение за нещо психическо. Замъкнах се до спешното, казах им, че нещо въобще не е наред с мен и сякаш умирам. Кръвни изследвания, сърце, кръвно - всичко ок. Сложиха ме на системи глюкоза и физ разтвор и ме пуснаха вкъщи.

Всичко по старо му - работа, проятели, пътуване, но и все повече гледах да почивам.

После пак нетърпимата умора, като премазсна от влак. Казах си - това не може да продължава, сега ще ида на лекар и ще реша всичко! Айде при личния, който беше запознат с моя странен случай. Решихме, че е ЩЖ, защото имах всички симптоми и защото майка ми имаше гуша. Гледа ме на ехограф, направихме кръвни изследвания и той ми каза - ех, моето момиче, толкова хубаво и лесно щеше да е, ако беше това. Щях да ти дам едни хапчета и да те поддържаме здрава. Обаче аз имам съмнение, че е нещо психическо.

Тръгнах си. За мен той беше луд - нищо ми нямаше на психиката. Като махнем таз пуста умора, заради която всяка клетка ме боли, аз си живеех живота добре и бях щастлива. Нито една лоша мисъл.

Тогава ми се появиха други симптоми. Първо беше метален вкус в устата. Много гаден и неприятен. После тези симптоми започнаха да се променят през два дни - изчесбе едно, появява се друго. Болка в костите, която се местеше на различни места - лакти, кокалчета на пръстите, ръце, крака, много силна, нетърпима... После други симптоми, трети, четвърти. Записвах си ги в един тефтер и списъкът беше безкраен.

Ходих по лекари като луда, не можех да приема състоянието си! Не остана неизследван орган по мен. Правихме тест за алергии, търсих мухъл вкъщи, бях на безглутенова диета, пиех витамини, добавки, магнезий, цинк, омеги, хомеопатия - каквото се сетихме. Уморих се от всичко това и започна да ми се отразява на психиката. Тоест аз започнах да изпадам в депресия от това, че съм физически болна. Гледаха ми мозъка, слагаха ми електроди, взеха ми биопсия от двете гърди, защото и за рак имаше съмнения по едно време. Абе страшна сага ви казвам. Този живот вече не си струваше да бъде живян.

Започнах да плача от всичко това. Кошмар е, когато си в поредния кабинет и се молиш да ти намерят най-после какво ти е, та да предприемеш лечение и да влезеш в релси, а те с усмивка ти казват - резултатите са отлични, всичко е в норми, здрава си. А ти сякаш умираш.

Започнах да се предавам. Когато доктора ми даде направление за психиатър, в което пишеше "съмнение за депресия", някак вече по-нормално го приех. Макар да бях далече от мисълта за депресия. Нали не мислех нищо лошо?

Вече бях с приятеля ми, когато всичко се задълбочи още повече. Поне от психологическа гледна точка.

Той беше наясно с всичко и ми предложи да захвърля бизнеса си и да живея на негова издръжка. Обеща да се погрижи за мен.

Приех охотно, защото вече нямах сили да работя, прости не можех да си върша работата както трябва, имах много силен burnout, който обвинявах за всичко и бях убедена, че като си почина, ще оздравея и ще се изправя на крака. Дойде ми като манна небесна този мъж.

Заживяхме в красив мезонет и там животът ми се превърна в психо кошмар.

Уж най после имах време за всичко - да си почивам, да си чета, да се науча да готвя най-после...

А нямах желание за нищо.

Нещо повече, започнах да полудявам.

Той се раздаваше на макс - работеше много, вечер гледаше да ми е максимално забавен, през уикендите се качваме на колата и отпрашвахме нанякъде. Бях хем адски влюбена и щастлива, хем за част от секундата нещо се сриваше. Пак умора, пак липса на желание за нищо, пак в леглото по цял ден. Пак лекари. После пак добре, после пак зле. Линеех.

Първата паник атака получих, изкачвайки се по стълбите на една катедрала на една от почивките. Беше 2016, на пролет. Даже не бях още в кулата, а долу. Имаше един гълъб. Качвай се по едни стълби, които бяха като мрежени - прозрачни надолу. И около мен - красива готика, която изведнъж погрозня. Погледнах към краката си и виждах пода през мрежените стълби, който беше един етаж надолу. Знаете как в първия път, по-страшно е от смъртта и не можеш да се спасиш. Уж знаеш, че нищо не може да ти се случи, но се чувстваш сякаш си в смъртна опасност. Искаш да избягаш и да се скриеш, но не можеш да мръднеш. Всичко се въртеше, не знам колко време продължи. Поисках моментално да се приберем.

Тогава вече нямах съмнение, че имам психически проблем.

Атаките се занизаха една след друга, а между тях депресия, бърнаут, постоянна тревожност и горе долу всичко, което съм прочела до тук при вас.

Имах и симптоми на лудост - дадох ви пример с Венеция. Междувременно всичко, което обичах и намира за красиво, започнах да мразя и да ми се вижда грозно. Града си, дома си.

Най-тежко преживях един симптом. Жаме вю. Това е обратното на дежа вю-то. В един момент в абсолютно позната обстановка нещо става и се чувстваш на непознато място, враждебно, с непознати хора, които всъщност са ти най близките. Това го имах близо година, всеки ден. Обикновено при събуждане. Бях напълно луда вече. Събуждам се сутрин в този красив апартамент и не знам къде съм. Буквално се чудя кое е това място. Виждам приятеля ми със кафето и пресен сок от портокали ми се усмихва (гледаше ме като малко дете, не може да му се отрече как се грижеше за мен) и аз не знам кой е това!!! Той ми се усмихва с надежда днес да съм добре, а вижда погледа ми и очите му се насълзяват Всяка сутрин след събуждането бях толкова объркана и уплашена - сякаш това не беше моят живот!!!! Сякаш някой ме беше изтръгнал от моя живот и ме беше затворил в чужд живот, с чужд мъж, в чужда къща. Ето така се чувствах. И това се засилваше. И ми личеше. Най - страшното беше Жаме вю-то, по-зле от паник атака. След един час всичко минаваше и пак беше ок, до следващата сутрин. А събудех ли се там сама, просто ми идваше да взема една брадва и да разруша всичко. Ама много исках, напълно осъзнавайки, че съм луда. Просто адско чувство на отчуждение от света.

Спрях да излизам от спалнята. Тоз апартамент не беше мой. Страх ме беше от него. Страх ме беше от всичко. От всеки.

Ботех се много. Тръгнах на психолог. Тя се оказа по-психо от мен. Започна да ми звъни, да ме следи къде съм и какво правя, да не съм прекъснела терапията. В срещите си с нея не стигнахме до никъде, повече ме натоварваше. Срещнах се и с психиатър, който ми изписа АД. Пак освен че по зле стана, друго не стана.

Нещата вече бяха нетърпими, и аз и приятеля ми (вече годеник) бяхме мега уморени от тази сага. Той също изпадна в депресия и започна хапчета.

Реший за известно време да се прибера в бг, да сменя обстановката, нещо да се промени, че беше нетърпимо. Тръгнах на терапия тук. Уж при най-добрият. Ходих два месеца - разказах ви, че имаше основателни съмнения да мисли, че ще направя някоя беля и затова ме изпрати и при психиатър за лекарства. Харесвах си психолога, но след месеци терапия, два пъти седмично, не стигнахме до никъде. Той сам сподели, че душата ми е някакъв адски лабиринт и му е много трудно да се ориентира в нея. Каза, че след толкова много преживявания (тези от преди) трябва да е много внимателен с мен, защото в противен случай ще рухна изцяло. Каза, че иска да подходи много бавно и внимателно с мен. Добре, ама минаха месеци, а напредък нямаше.

Вече не помнех какво е щастие.

Междувременно приятелят ми беше напълно рухнал. Реших, че ще си спасявам връзката, защото без него не се виждах. Зарязах терапията и се върнах в чужбина. Но той вече не беше същият. Беше започнал да пие. И както не можеше да диша без мен, сега вече ме избягваше. Поиска от мен да вляза в санаториум. А аз там със сигурност щях да се самоубия. Най малко ми трябваше непозната среда и болнична обстановка. Започнахме да се караме по въпроса, той беше много настоятелен че това не може да продължава така, а аз настоявах, че всичко друго да поиска, не и това.

Така се стигна до раздялата ни, останалото го знаете.

Днес пак изпитвам същата умора. Всяка клетка ме боли, не съм станала от леглото още. И като лежа, пак не мога да си почина. Разликата е, че чувството вече ми е познато и не ме плаши така.

Здравейте.Скоро не съм писала,но не защото всичко е нормално при мен,а защото просто нямам сили.До къде стигнах ли?Ами -10кг за по-малко от 2 месеца.Хора,чувствам се ужасно.Пиех АД,но го спрях,защото мислех,че от него получих два пъти сърцебиене докато спях с пулс 110-120.Повярвайте ми,това беше цвете,пред сегашното ми положение.На ден по 3-4 дори по 6 пъти пулса ми скача на 150 за части от секундата.Кошмарно е.Както си седя и гледам тв и съм напълно спокойна и като усещам как нещо не мога да вдишам и като се покачи тоя пулс,изтръпват ми пръстите на ръцете,скачам,търся апарата за кръвно,а в главата ми само как ще изляза от ритъм.И докато го меря,започва още повече да бие и ми идва да хвърля апарата и просто да избягам от това,но не мога...Боже,ужасявам се,че това е моето тяло и аз съм безсилна в този момент.Усещам,че ще припадна,започвам да се мокря, не мога да си взимам въздух..Умирам..И всичко това в рамките на 5 минути има,няма.След като намали сърцебиенето аз вече цялата треперя и започвам да плача.И след това съм в един страх.По 3 дена не ям,не пия,не спя.Само в леглото седя.
В понеделник съм на холтер.Но как ще изкарам 1 седмица с него а после още 3 дни да го разчетат?Не мога да се справя с това.Яд ме е на мен.Мразя се.Не съм нормална.Искам си живота предишния.След такава криза ми идва да посегна на живота си.Спира ме само това,че имам дечица за които да се грижа.После се обвинявам за тия мисли.Що за майка съм?Ами ако имам нещо на сърцето?Ако изляза от ритъм?Ако получа сърдечен арест?Не мога вече.И в момента рева,та се късам.Какво е това чудо? В деветия кръг на ада ли съм?