Търпи ли природата дисбаланс, или "всичко се връща"?

Тhe Catcher, именно тежките житейски ситуации промениха модела ми на мислене и възприемане на действителността. Бях достигнала дъното, чувствах тотално душевно опустошение и безсилие. Тогава попаднах на психоложка, с чиято помощ се обърнаха представите ми за света... Губя вярата си понякога разбира се, всеки се губи (или както казва християнството- всички сме грешни). Това, което е важно, е да знае как да се намери отново. Вярата, надеждата и любовта вършат чудеса.

SaRaNia, говориш за любов, а всъщност съдиш хора, които изпитват истинско страдание.  Много ми е трудно да повярвам, че човек, минал през тежки житейски ситуации, е способен да мисли по този начин. Все едно да кажеш за човек с метаболитно заболяване, че явно няма достатъчно воля да ограничи въглехидратите и да се движи повече. Скръб, гняв, страх - това са човешки емоции, които подлежат на подтискане, но не и на прогонване. Има множество изледвания доказващи колко вредно е това.
Ние не живеем във вакуум и съвсем нормално събитията, които се случват в нашата реалност, влияят съществено и обективно върху усещането ни за щастие и нещастие. Поствам две статии за любителите на мантрите "Всичко си има причина, може би това е урок от съдбата", "Това, което не те убива, те прави по-силен", "Просто трябва да продължиш напред" и т.н. Напълно споделям мнението, че те всъщност показват липса на емпатия.
https://www.obekti.bg/chovek/dumite-koito-si-struva-da-kazhem-kogato-nyakoy-skrbi
https://www.obekti.bg/chovek/4-neshcha-koito-empatichnite-hora-nikoga-ne-kazvat

По темата - за съжаление, най-голямото наказание - социалното изключване  - практикуваме много по-често към уязвими групи хора, а не към създаващите зло. Уви, в несъвършения ни свят  е по-пагубно за взаимоотношенията с хората да си, например, с увреждане, отколкото да си безскрупулен политик или арогантен егоист.

Аз не знам какво си преживяла SaRaNia, радвам се че си се измъкнала от дъното. Обаче аз, от личен опит ще кажа, че малко хора издрапват от дъното. Ако нямаш пари за хляб и ток и имаш болно дете...трудно ще се изтласкаш. Почти невъзможно. И почваш да се усещаш обречен. Безсилен. А ей такива безсилия са довели да речем до разни стари обичаи като Грамадата. Хората трупат камъни на края на селото, за да прокълнат някой чорбаджия, който ги граби да речем. Честно, на фона на случващото се в страната в последно време няма да се изненадам обичая да се поднови. И да почнем да горим вещици. Все си мисля, че е недопустимо хората да са докарани до толкова голямо безсилие.
Иначе, аз също го ненавиждам това лафче за каквото не те убивало. Има една друга по-цинична версия: "Каквото не ме убива ми @%^^$ майката!". Често пъти ако нещо не те е убило значи те е оставило тотално сринат, смазан и целия в белези и травми и май по-добре е понякога да те убило. Извинявам се за циничността.

Струва ми се, че на повечето духовно извисени,  не им се е случвало кой знае какво нещастие, и затова е леко неадекватно да поучават преживелите истински драми и трагедии, или тези, за които всеки ден е буквално борба за оцеляване. Колко било лесно, само си променяш из основи характера и темперамента и слънцето изгрява и на твоята улица.

Много съм съгласна с ТафТаф. И статиите са окей. Като се замисля, в ежедневието си толкова често чуваме тези реплики за всичко- от дребните неудобства до големите нещастия.
Всъщност, емпатията се състои в това да направиш стъпка назад и да кажеш или направиш нещо, което е в унисон с разбирането на страдащия човек, а не според своите убедености. Иначе се получава една неприятна инвалидация на чувствата и усещанията. Т.е. ако е много вярващ, му казваш, че Бог ще му помогне да се справи с изпитанието, ако не вярва, а просто го боли, не му казваш, че това е урок от всевишния и т.н.

Според мен нереалистично опростяваш ситуацията на SaRaNia без да имаш идея от това колко ще и трябва колата през деня и дали отлагането на запалването за вечерта ще опрости, или всъщност усложни нещата.

Като няма хляб яжте пасти, а?

Извинявайте, ама такива драми и психоанализи за една незапалила кола...Че стрес, че лош късмет, изгубена вяра, негативизъм...Ако такова нещо може да те изкара извън нерви и доведе до истерия, не знам...

Това определено беше сарказъм.

Няма подтискане на въпросните негативни емоции. Дори най - доброто, което можем да направим, когато дойдат е да ги изживеем до край, за да можем да ги надживеем.

Това, за което говори Сарания, според мен не е 100% оптимизъм, през цялото време. Ами, определено смирение, когато минаваме през тъмен период, и чисто и просто да знаем, че това е част от пътя. Както щастието, така и тъгата, болката и изпитанията. Въпрос на възприятие е дали ще се самосъжаляваме и ще потъваме все по - надълбоко в себе си, или ще прегърнем страданието, опитвайки да извлечем доброто, което носи то.

Да, има неща, които ни разрушават. След тях никога не сме същите, но те не са непременно лоши. Някой горе спомена, че не вярва, че ,,духовните” хора са преживели толкова тежки житейски ситуации, и липсата им на ,,емпатия”, е именно защото не разбират истинската болка. Не съм съгласна. На 22 години съм, живота ми никак не беше розов, видях много грозни неща, преживях ужасни загуби, имах изключително трудни моменти. Измъкнах се от Ада, не полудях след всичко. И може би това, което ме крепеше беше търсенето на истината. Както и това, да търся във всяко зло, доброто, защото то наистина винаги е там. Да разсъждавам за смъртта, по съвсем различен начин от всички, за да се справя по - лесно със загубите, и да приемам всичко като урок, от който да извлека полза. Всичко това ме научи на малко по -философско мислене, както и да се радвам на малките неща, да разбирам, че всичко е преходно, дори да имам чувството, че светът ми се разпада, знам, че бурите отминават. И, това чувство, че умираш от болка - само чувство е, по - силни сме от колкото можем да си представяме. Ние сме просто малки незначителни човечета, в една огромна космическа шега. Няма защо да се впрягаме. Отдавна съм приела, че вселената и законите в нея, са много по - удивителни, от колкото дори можем да мечтаем.

Ако живееш така, че да може да си позволиш психолог, да имаш време да намериш психолог, да посещаваш и да си платиш - значи живееш по-добре от 99.99% от човечеството и изобщо нямаш право да даваш уроци как се преодоляват проблеми с позитивно мислене.

Това е като рекламите на анти-ейдж кремове, които използват модели на по 26 години.

И да, има тъмни периоди, от които няма излизане за някои хора. Даже за повечето.

Искам да ти кажа, че огромна част от психолозите са по - объркани души и от пациентите си, точно затова избират тази наука. Малка част от избиращите психология са наясно със себе си. И да имах възможност едва ли щях да давам пари, за един добър слушател, който ще ми каже по модел и учебник, защо се чувствам душевно съкрушена и как да изляза от дупката. Тяхната работа е да те накарат сам да стигнеш до отговорите, които търсиш, да откриеш болестта в себе си, а не да лекуваш само симптомите й. Обаче са си нож с две остриета, тотално могат да промият по - слаба психика. Истината е, че все по - рядко можем да разговаряме за истинските неща с някого, и да говорим открито за чувствата и мислите си, без да бъдем съдени. Тогава психолога е от полза.

Веднага мога да те оборя за 99.99% от човечеството, но ще си замълча, говориш по - скоро за България. И на никого не съм искала да давам, нито пък да получавам уроци по щастие и позитивно мислене, но вече свикнах, че ти се хващаш за думите, така, че не обръщам внимание.

На мен това с психолозите ми е леко съмнително. За да те посъветва правилно, трябва човек да е с богат житейски опит, да е емпатичен,  мъдър, сам да се е справил в трудни житейски ситуации. Тези неща само със зубрене на фрази и опорни точки трудно стават. Та понякога по-добър съвет можеш да получиш от непознат човек в парка, отколкото от психоложка,  на която най-големият й проблем е счупена ноктопластика.
Съвсем не отричам психологията и психолозите, но наистина могат и да объркат човек.

Много се зачудих как така където имало любов нямало страх....ами ако аз много обичам, ще ме е страх да не нараня този ,който обичам.
И мн. др.   примери мога да дам. Пак за връзката Любов - страх.
И аз съм стигнала до извода, че практиката на психолозите често е да " промиват мозъка " и да вкарват розово - напудрените фалшиви модели в съзнанието.

А защо само за някои, дори и да са повечето? Защо някои успяват да излязат, с какво са по-различни?
И.. Кой определя размера на нечие нещастие? Как решаваме, че да те скъсат на изпит не е болка за умиране,  но да загубиш близък човек, е страшно? Не е ли свръх неемпатично да омаловажавам болката на някой си, щото въз основа на моя си опит,  не е страшно?
А въпросът в темата аз разбрах като как приемам нещата за себе си и как аз се справям, не какво съветвам приятели и познати..

Най-добре ще е всички хора да се научат да мислят реалистично. Обаче е много трудно. Повечето клонят към негативно мислене. Имат малко проблемче и те си го отглеждат и се тюхкат, докато стане голям проблем. Или го раздуват.
Ето я дъщеря ми. Откакто е проговорила като хората е като "черна станция". Като забие, всичко е черно, всички са й виновни и никое решение не става.
Е то бива, бива, ама толкова не бива!!