Търпи ли природата дисбаланс, или "всичко се връща"?

Този, на пръв поглед - краен пример е много по-близо до истината, от твоите статистически данни.
Родители, избрали да отгледат дете с увреждане, за което е ясно вътреутробно, от воле ли са приел или са се борили отчаяни и озлобени? Или децата, които така са родени?
Не знаеш, и никога няма да разбереш, което не ти пречи да съчиняваш драматични сюжети с цел - неясна.

Дренке, напред беше споменала, че работиш с деца с увреждания, прокрадвало се е, че си медицинско лице. Дано не си лекар. Основен проблем на здравната ни грижа е липсата на емпатия и ти си нейно олицетворение. От повечето ти мнения по най-различни теми просто струи превъзходство и желание да покажеш на някой колко е незнаещ, заблуден А и Б в психологията е преминаването през различни стадии на скръбта, като понякога човекът остава в някой от тях до края на живота си. Нормално е да скърбим, нормално е да се чувстваме слаби и обезверени в дадени ситуации.

Точно това се опитвам да ти обясня. Всеки има своите измерения за щастие и нещастие, базиращи се на предишен опит.

Нещата са безкрайно прости, погледнати от правилния ъгъл. Правим ги сложни ние. Създаваме си мрежа от проблеми и се опитваме да ги решаваме поотделно и поетапно и цял живот се борим с тях. А решението е едно- изместване на фокуса.

Аз спорове не водя. Никога. И не се опитвам никого да убеждавам в моята истина- също никога. Нито е възможно, нито е нужно.
Всички имаме периоди на опустошителна скръб- това е част от живота.

Не ме разбра. Под "случване в точния момент" имам предвид осъзнаване и израстване. Това не може да се случи без да си преминал през определени емоционални състояния.
Иначе за всичко има причина. За да са зли хората, са прогонили Бог от сърцето си, забравили са да се обичат (вероятно защото не са чувствали обичани като деца), нещастни са, изгубили са смисъла.

Нормално е да скърбим, да. Скръбта е толкова по-дълбока и продължителна, колкото по-празна и лишена от любов е душата ни.

Катерица, знаеш ли напр. какво значи "блажени са вярващите и тяхно е царството небесно"?... Че моделът ни на мислене изгражда нашата реалност?!

Аз като я чета се сещам за тоя виц:
Лекар отива при Свети Петър и му казва
-Моля ти се св.Петре, пусни ме в рая!
- Какъв си бил на земята.
-Лекар.
- Ооооо ти си наш човек, доставчиците са с предимство !

Липсата на емпатия е проблем на цялото общество, а лекарите са хора като всички.

Реалността показва друго. Съществуват хора, които пет пари не дават на какво стъпват за да бъдат щастливи. Тъй като хаоса се овладява трудно, просто насочват свободната воля на масата в посока удобна/изгодна за тях. Този модел съществува векове. Връщайки се към темата излиза, че Природата /разбирай събирателно всичко/ не се интересува от щастието на едните и нещастието на другите, няма против кой как интерпретира случващото му се.

Защо наскачахте срещу лекарите? Каква полза от лекарско съчувствие като не знае как да ти помогне реално?

В това за кармата вярвам все по-малко, особено откакто прочетох една книга на Бернар Вербер - "Кармичният часовник". Съвсем кратичка е и я препоръчвам на всеки, който го вълнува тази тема. Фантастика е, но дава плод за размисъл.
Как, например можеш да бъдеш сигурен, че някаква за теб дребна вреда няма да се окаже по-пагубна от някакво далеч по-жестоко престъпление, след като не ти е дадено да знаеш каква е взаимовръзката между отделните неща.

Конкретно за Дренка. Без да я познавам онзи ден ми предложи помощта си. Приемам го като проява на емпатия. И пак стигаме до различните ни възприятия.

Mama_Nana, съществуват всякакви хора, нали все това повтарям. Не може да проектираме нашите очаквания върху другите и да се сърдим, когато те не отговорят на тях.
Никой не може да бъде щастлив, избягвайки любовта. Щастието настъпва в мига, в който даването взема превес над вземането. Другото не е щастие, а нечии илюзии за такова.

SaRaNia,
Мисля, че по напред ти писа, че щастието е относително понятие. Любов като чувство, без действие е нищо.В какво обаче се изразява това действие не е казано. Казваш даването да взема превес, даваш какво/колко .... Половината човечество сигурно мисли, че е дало много, а нито е щастливо, нито е доволно.
 Още нещо, лично мнение, даващия в повечето случаи очаква благодарност, реванш или нещо подобно, такова даване не бих приела.

За мен щастието е моят личен баланс.

SaRaNia, благодаря за споделянето.
Много е хубаво това, че от публикациите ти струи искрица  радост, желание за живот.
Аз не мога да се съглася с всичко написано, но това е естествено, моята камбанария е малко по- различна, което е нормално....
 Мисля, че ако те бях чела преди 4 години щях да се съглася едва ли не с всичко, написано от теб. Сега вече съм по- друга.
Няма такова блаженство. В Православния християнски Катехизис Блаженствата са следните:
БЛАЖЕНСТВАТА
     1. Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно.
     2. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
     3. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
     4. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
     5. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
     6. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
     7. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
     8. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно.
     9. Блажени сте Вие, когато Ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мен.
    10. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата
     Мат 5:3-12
Всяко едно от тях има дълбок смисъл и сърдечно ти препоръчвам да прочетеш материали, разкриващи тези тайнства.
Относно религия-пълноценност- щастие, ще споделя само още нещо кратичко.
Евангелието ни учи на покаяние.
Пишеш, че
"душите на всички ни са красиви и всички имаме еднакво право на щастие "

Много хубаво звучи, но истината е малко по- различна. Ние имаме да усъвършенстваме нашите души и да ги очистваме от страсти. Защото от тях идват и нашите страдания.
ето какво казва например, Св. Антоний Велики за душата:

Душата има свои собствени страсти: гордост, ненавист, завист, гняв, униние и други. Когато душата изцяло се предава на Бог, тогава щедрият Господ и дарява истинско покаяние и я очиства от всички страсти, учи я да не следва страстите и й дава сила да ги преодолява и да побеждава враговете, които не престават да и поставят препятствия. И ако душата е твърда в своето обръщение и добро подчинение на Светия Дух, който я е научил на покаяние, то милосърдният творец ще я пожали заради трудовете и, положени по време на лишения и нужда – по време на продължителен пост, на частно бдение, при изучаване на словото Божие, непрестанната молитва, поради отричането от светските утехи, смирението и нищетата духовна. И ако тя успее да устои с твърдост на всичко, щедрият Бог ще я избави от всички изкушения и ще я изтръгне от ръцете на враговете в Своята милост .
От тук

Тук ще си позволя само да вметна, че това не е само гледната точка на Православието.

7. Вярвам, че човек получава заслуженото, но само ако друг човек се заеме с това, а не съдбата/кармата/Господ /
Няма нищо общо с отговорът, за който аз попитах - който е
"Убеден съм, че всичките тези неща са пълни глупости".
И да, именно по този начин. Не "Вярвам, че някой си ще си получи заслуженото, ако нещо си". И изобщо не включва думичката "Вярвам".

Незнам има ли карма,връща ли се всичко,но и аз съм на мнение,че ако трябва да се връща лошото което си сторил,трябва да е на теб самия,а не на наследниците.Например моя случай е такъв.Родителите ми са разведени.Когато навърших 18г баща ми ме забрави,просто ей така.Имам две деца,прекрасни деца,а той дори не ги е виждал,камо ли да се изживява като дядо.Нито на бала ми беше до мен,нито на сватбата ми,нито на един радостен повод на децата ми.Ии,какво следва,на кого да се върне това,на мен ли като негово дете?!На моите деца ли?Казват връща се там,дето най-много ще го заболи.Та той не ме е виждал 19г вече.И затова незнам какво да кажа по въпроса.И всичкото това заради друга жена,тя повече ли любов и радост му дава от собствената му кръв,от внуците,които дори не познава?По-хубав ли е животът му сега?Аз съм му благодарна за това,че с тази си постъпка,ме направи по-съвестен човек,по отдаден на семейството си,научи ме в живота да обичам истински и безрезервно.Обожавам децата си и съпругът ми.Може би има съдба,да,отне ми нещо,но ми даде и много.