Търпи ли природата дисбаланс, или "всичко се връща"?

Те, религията, вярата, духовността, философията, вярата в прераждането и кармата са възникнали доста късно в човешката еволюция. Трудностите, страданието и болката ги предхождат.

Животът е един и сега и няма време за губене за вяра, религия и страхове, дали някой си господ ще те наказва. Всеки живее така, че да оцелее. На едни им е приятно за съществуването им да са добри, а други смятат, че с лошо ще държат надмощие. И двата вида го правят така, защото природата им е заложила да се борят за оцеляване.

Абе извинявай, хората имат време за видеоигри, Стани Богат и други глупости, що пък да не отделиш малко и за религия? Ако религиите бяха толкова анти-адаптивни и вредни за оцеляването, защо винаги са съпътствали човешкото развитие? Да не говорим, че повечето общности без религия всъщност НЕ оцеляват, защото страдат от субфертилност, докато религиозните си се множат и печелят дори биологичната игра.

TafTaf, прочетох я донякъде (но не може да ми задържи интереса да я дочета). Аз пък съм гледала много вдъхновяващи видеа на хора в инвалидни колички (има ги из фейса и ютюб)... преди няколко дена даже гледах един, който се премяташе на лостове заедно с количката. Има и един известен мотиватор, забравих му името- без ръце и крака... Което отново потвърждава това, което написах по-рано- че хората реагират на едно и също по различен начин- според нивото им на осъзнатост, което определя и силата на духа... Човек може привидно да има всичко, но пак да се чувства празен и нещастен. На друг може животът да е отнел всичко, но ако носи вяра и любов в сърцето си, той ще притежава несломим дух... Има хора, които трудностите ги правят по-добри и съпричастни, и такива, които се изнервят, озлобяват, отчайват. Всичко опира до силата на духа и вярата в себе си, т.е. Бог.

В религиите е събрана цялата мъдрост на човечеството, но първоначалният им замисъл е силно опорочен... някои хора ги използват ги като средство за манипулация. Библията пък не се чете с разбиране и се създават много погрешни впечатления.... Което е жалко, защото религиите просто обясняват смисъла на живота и учат как да живеем най-пълноценно.

Тези хора са стигнали до етапа, който виждаш, след години. В началото 90% от тях не са приели нещата по този начин, а са били отчаяни, озлобени и разочаровани.

SaRaNia, релиигите учат как да живеем най- пълноценно?
В какъв смисъл пълноценно?

Откъде тази информация за емоционалното състояние на хората, чак и статистика извади? Хората като цяло не са наясно със себе си, много често не знаят защо изпитват едно или друго чувство.

Катрица, пълноценно=щастливо.

Sarania

Аз пък виждам красотата в душата ти Радва ме да чета възприятията ти, усеща се, че са истински и осъзнати. Едни се озлобяват, други пък точно обратното, но не е до човека, а до избора, който правим. Във всеки един от нас живее и човекът, изпълнен с любов и смирение, и вулгарният, който приема нещастията като незаслужени удари и проектира собствената си неудовлетвореност върху целия свят. И, така завърта колелото - изказвайки недоволство от живота си, той получава същото насреща, а изпитвайки благодарност, нещата за, които да бъдем благодарни ще се увеличават с всеки изминал ден. Когато някой казва, ,,Да, лош съм, егоист съм, защото някога бях добър, но Еди си кой, или Еди си какво и болката ме направиха такъв.”. Не! Това ти го избираш, защото е лесно да си лош, трудно е да си добър (но, само на пръв поглед). И на 100% съм съгласна за религията, особено християнството и църквата. В по - преден пост го визирах, точно като средство за манипулация, просто хората имат нужда да вярват в нещо, без вяра за никъде не сме. Само, че някой винаги играе задкулисно и използва тази вяра за нечисти цели. Затова трябва да вярваш на Бога вътре в теб. Затова харесвам будизма, доближава се най - много до вярванията ми. Религия, но без божество, Буда си ти, Буда е любовта, разцъфващото цвете и пр. и пр.. Защо да не виждаме красотата, щом е въпрос на избор?

Ами, представяш една крайна картина. Допускам, че не всички са приели случващото им се от воле

ParanoiaMD, душите на всички ни са красиви и всички имаме еднакво право на щастие. Свободната воля обаче ни прави различни и създава хаос. Забравяме, че сме свързани и не можем да градим щастие върху нечие нещастие. Всички търсим любов, но често на грешното място- извън себе си, в материалното. А това ни обрича на нещастие. Забравили сме истинските ценостти и затова страдаме.

The Catcher, какво крайно виждаш?

SaRaNia, да си отчаян, разочарован, дори озлобен, не означава, че не можеш да бъдеш съпричастен и обичащ. Някои неща наистина първо трябва да се понесат, за да можеш после да се справЯш, а окончателно справяне може и да не се случи никога. Аз съм последният човек, който си представя хората с увреждания като перманентно ревящи и оплакващи съдбата си. Но, защото общувам съвсем пряко с такива и то от други държави, където имат много повече възможности за нормален живот оттук, ти гарантирам, че им се повръща от героизиране, възхита  и даване за пример, което отново е крайност.
Познавам лично няколко майки на деца с увреждания, с които получавам мускулна треска на устата от смях - чувството им за хумор си е там отпреди съдбата да ги удари и нито е следствие, нито е погубено от обстоятелствата.
Това, което аз се опитах да кажа е, че усещането ни за щастие, справедливост или за обратното, зависи от няколко фактора - обективни случки в реалността, собствения ни психически ресурс и субевктивни възприятия, мрежата ни от подкрепящи и неподкрепящи хора. Категорично не съм съгласна, че единствено определящо е само нашето отношение към случващото се. Прекалената позитивност и демонстрирането й  всъщност не е приемане, а защитна реакция и оставане във фазата на отричане.
В примера, който дадох за майката на аутист, обективно вероятността за приемлив изход  е почти нулева. Ако осъзнаваш тази реалност няма как да не се страхуваш от нея, даже нямам идея как може да я понесеш. Другият вариант, просто да я изключиш - е бягство, което за рационално мислещ човек е невъзможно.
Ще дам пример и с мен самата - имах общо взето доста лежерно и оптимистично отношение към живота, но това се промени завинаги (казвам го с абсолютна убеденост), когато синът ми се оказа с леко (в сравнение с други) увреждане за цял живот. Външно изглеждам самоуверена, справяща се, даже някой може да ме даде за пример, както ти правиш по-горе с вдъхновяващите видеа. Много често ми се възхищават колко съм била силна, а мен подобни клишета ме натоварват и изнервят максимално. Ако се стигне до  мъдростите за уроците на живота, всяко зло за добро  и подобни, понякога ми се ще да стисна за гърлото изричащия ги. Напълно се идентифицирам с казаното в статията и, слава богу, имам приятели, които просто са били до мен и са ми спестили всичките клишета. Други хора в подобно на моето положение са споделяли същите мисли, така че не съм изключение. Приемането минава през скръбта и осъзнаване на реалността, съответно справяне с тази реалност, доколкото е възможно. Усещането ми за тревожност как синът ми ще се справи с живота винаги ще остане по-силно от това на майка без подобен проблем. Това, разбира се, съвсем не означава да седя, да кърша ръце и да рева, а да направя възможно най-доброто, за да се повишат шансовете му за хубав живот. Но последното няма как да изтрие чувството на страх и мъката, че така се е случило. Да, разбира се, предпочитам, да не е ставало така. Никога не заявявам арогантно как това ме е направило по-добър или по.... не знам си какъв човек. Ако знаех, нямаше да родя, независимо, че много обичам сина си и се гордея с него. Онези майки, с които можем да се заливаме от смях, са с кървящи сърца и се чувстват в пъти по-слаби  и безсилни от мен. Знам, че всяка нощ се молят децата им да си отидат преди тях, за да не изпитат бавна, мъчителна и унизителна смърт в нещо подобно на концлагер. Последното няма как да те прави по-силен, напротив, преследва те и те омаломощава всеки следващ ден, остаряваш и тлееш по един различен и неумолим начин.

Краен продукт, а не всичката палитра от чувства, през които са преминали Което е напълно нормално и човешко.

SaRaNia, искаш да кажеш, че религията ме учи да живея щастливо?
предполагам, че четем различни религии
TafTaf, допадна ми разясняването за усещането за щастие.
Много разтегливо понятие.
 

TafTaf, и по-драматични примери има... един австрийски автор от еврейски произход, психолог, оцелял в концентрационен лагер във Втората световна война, докато семейството му е избито (не помня имена). Пише за смисъла на живота... Или пък другата крайност- млади, богати, известни, красиви... и се самоубиват... Въпрос на възприятия, вече няколко пъти го пиша.

The Catchet, смятам, че всеки е изстрадал помъдряването си. Всичко се случва в точния момент.

Катерица, да. Първоначалната идея на всички религии и духовни учения е това.

Естествено, че има много по-драматични съдби, а младите, известни, красиви, дето се самоубиват, също имат причини да се чувстват без изход, само че ние не ги знаем. Някакси много опростенчески звучат нещата, които пишеш. Продължавам да споря, не за да те убедя, че не си права (невъзможно е), а евентуално да осъзнаеш, че с фрази като  "Всичко се  случва в точния момент" можеш да жегнеш много силно хора, минаващи през опустошителна скръб. Наистина ли има точен момент дете да бъде изнасилено, пребито, убито? И така някой да изстрада помъдряването си?