GoT 37 ПОСЛЕДЕН СЕЗОН - Да бъдеш или не.. /06.05.-12.05./

Тия от Винех до Кардам, масово ги споменават с една дума. Тъпо е да изреждаш хора, които са управлявали една година, или 40 дена. До Чака  като се стига го споменават буквално с една дума - че е управлявал една година - и толкоз. За Персиян II ако не си му много запален фен, можеш да каже две-три изречения, че е последният български цар и толкова. Даже царуването на Маламир - цели 6 години, общо взето се подминава и най-забележителното събитие в него е че е убил брат си и че е гонил християните. За да бъде  "забелязан"  в исторически план един владетел има неписано правило че трябва поне 10-15 години да е била на престола или  пък да да е бил хипер активен - като кралица Мери, която започва процес след процес на протестанти. Обикновено се помнят монарсите управлявали дълго време - като Елизабет, Рамзес II, Симеон, Екатерина Велика и т.н.

 Танц с дракони (24)
...
 — Принц Егон — каза Тирион. — След като и двамата сме натикани в тази лодка, може би ще ме удостоите с една игра на киваси, колкото да убием времето?

Принцът го погледна подозрително.

— Писнало ми е от киваси.

— Писнало ви е да губите от джудже, имате предвид?

Това уязви гордостта му, точно както Тирион си знаеше, че ще стане.

— Иди донеси таблата и фигурите. Този път мисля да те скъсам от бой.

Играха на палубата. Гриф Младия подреди армията си за атака, с дракон, слонове и тежък кон отпред. „Строй на младеж, колкото дързък, толкова и глупав. Рискува всичко за бърз удар.“ Остави принца да направи първия ход. Халдон стоеше зад тях и следеше играта.

Когато принцът посегна за дракона си, Тирион се покашля.

— На ваше място не бих направил това. Грешка е да изнасяте дракона си напред толкова рано. — Усмихна се невинно. — Вашият баща позна опасностите от прекалената смелост.

— Познавал си баща ми?

— Ами, видях го два-три пъти, но бях само на единайсет, когато Робърт го уби, а моят баща бе наредил да ме скрият под един камък. Не, не мога да твърдя, че познавах принц Регар. Не и като вашия лъжебаща. Лорд Конингтън беше най-скъпият приятел на баща ви, нали?
...
Джуджето сви рамене.

— Знам, че е прекарала детството си в изгнание, бедна, преживяваща с блянове и планове, бягаща от един град в друг, винаги наплашена, никога в безопасност, без приятели, ако не смятаме един брат, който според всички описания бил почти съвсем побъркан… брат, който продаде девствеността й на дотраките срещу обещание за армия. Знам, че някъде там в тревите се излюпили драконите й, както и тя самата. Знам, че е горда. Как не? Дотраките презират слабостта. Ако Денерис беше слаба, щеше да е загинала с Визерис. Знам, че е свирепа. Ащапор, Юнкай и Мийрийн са достатъчно доказателство за това. Преминала е степите и червената пустиня, преживяла е покушения, заговори и зли магии. Прежалила е брат, съпруг и син, стъпкала е на прах градовете на робовладелците под нежните си стъпалца в сандалки. Е, как смяташ, че ще реагира тази кралица, когато се появиш ти с просешката си паница и кажеш: „Добрутро, лелинко. Аз съм твоят племенник Егон, върнал се от мъртвите. Крих се цял живот на една лодка, но сега съм си умил синята боя от косата и искам дракон, моля те… а, споменах ли, че правото ми над Железния трон е по-силно от твоето?“

Устата на Егон се изкриви от гняв.

— Няма да отида при леля си като просяк. Ще отида като родственик, с армия.

— Малка армия. — „Виж, това го ядоса хубаво.“ Джуджето неволно си помисли за Джофри. „Имам дарбата да ядосвам принцове.“ — Кралица Денерис има голяма и не благодарение на теб. — Тирион премести арбалетите си.

— Приказвай си каквото си щеш. Тя ще бъде моя жена, лорд Конингтън ще го уреди. Вярвам му толкова, колкото ако беше от моята кръв.

— Май ти си глупакът тук, не аз. Не вярвай на никого, принце. Нито на своя майстер без верига, нито на лъжливия си баща, нито на доблестния Дък или на хубавата Лемор, нито на другите си чудесни приятели, които са те отгледали от бобено зърно. И най-вече не вярвай на търговеца на сирене, нито на Паяка, нито на тази малка драконова кралица, за която искаш да се ожениш. Цялото това неверие ще вгорчи стомаха ти и ще те държи буден нощем, вярно, но по-добре това, отколкото дългия сън, който никога не свършва. — Джуджето избута черния си дракон през планинската верига. — Но какво ли знам аз? Лъжливият ти баща е велик лорд, а аз съм просто някакъв недъгав малък маймуняк. Все пак аз бих направил нещата другояче.

Това привлече вниманието на момчето.

— Как другояче?

— Ако бях на твое място ли? Бих отишъл на запад вместо на изток. Слизам в Дорн и вдигам знамената си. Седемте кралства никога не са били толкова узрели за завоюване, колкото са точно сега. На Железния трон седи момче. Северът е в хаос, Речните земи са в разруха, един бунтовник държи Бурен край и Драконов камък. Дойде ли зимата, кралството ще гладува. А кой остава, за да се справи с всичко това, кой управлява малкия крал, който управлява Седемте кралства? Ами, моята мила сестричка. Няма никой друг. Брат ми Джайм жадува за битка, не за власт. Бягал е от всеки шанс, който е получавал да управлява. От чичо ми Кеван би могло да се получи приличен регент, стига някой да му наложи това задължение, но сам никога няма да посегне за него. Боговете са го направили изпълнител, а не водач. — „Е, боговете и милорд баща ми.“ — Мейс Тирел с радост би сграбчил скиптъра, но родствениците ми едва ли ще му го дадат. И всички мразят Станис. Е, кой ни остава тогава? Ами, само Церсей.

— Вестерос е разкъсан и кърви, а не се съмнявам, че в момента милата ми сестра превързва раните… със сол — продължи Тирион. — Церсей е милостива колкото крал Мегор, безкористна колкото Егон Недостойния и мъдра колкото Ерис Лудия. Никога не забравя обида, истинска или въображаема. Взима предпазливостта за страхливост и несъгласието за непокорство. И е алчна. Алчна за власт, за чест, за любов. Управлението на Томен се крепи на всички съюзи, които милорд баща ми изгради толкова грижливо, но много скоро тя ще ги унищожи, всичките. Слизаш и вдигаш знамената, и хората ще се стекат да подкрепят каузата ти. Лордове велики и дребни, и простолюдието също. Но не чакай много дълго, принце. Моментът няма да продължи дълго. Приливът, който те издига сега, скоро ще се отдръпне. Гледай да стигнеш до Вестерос преди сестра ми да падне и някой по-кадърен да заеме мястото й.

— Но без Денерис и драконите й как можем да се надяваме, че ще спечелим? — каза принц Егон.

— Не ти трябва да спечелиш — отвърна му Тирион. — Трябва само да вдигнеш знамената си, да събереш поддръжниците си и да държиш, докато Денерис пристигне и обедини силата си с твоята.

— Каза, че може да не ме иска.

— Може да съм преувеличил. Може да те съжали, като идеш да й просиш ръката. — Джуджето сви рамене. — Искаш ли да заложиш трона си на женска прищявка? Отидеш ли във Вестерос обаче… о, тогава си бунтовник, а не просяк. Дързък, безразсъден, истинска издънка на дома Таргариен, тръгнал по стъпките на Егон Завоевателя. Дракон.

— Казвам ти, знам я нашата малка кралица. Нека чуе, че убитият син на брат й Регар все още е жив, че това храбро момче е вдигнало отново драконовото знаме на предците й във Вестерос, че води отчаяна война, за да отмъсти за баща й и да върне Железния трон на дома Таргариен, притиснат от всички страни… и тя ще прелети на твоя страна толкова бързо, колкото вятър и вода могат да я пренесат. Ти си последният от родословната й линия, а тази Майка на дракони, тази Трошачка на окови, над всичко е спасителка. Момичето, което удави робските градове в кръв, за да не остави чужди й хора в оковите им, едва ли ще изостави сина на собствения си брат в час на смъртна опасност. А щом стигне Вестерос и се срещне с тебе, ще се срещнете като равни, мъж и жена, а не кралица и молител. Как може да не те обикне тогава, питам те? — Усмихнат, сграбчи дракона му и го хвърли извън таблото. — Надявам се ваше височество да ме извини. Кралят ви е пленен. Смърт в четири хода.

Принцът зяпна игралното табло.

— Но драконът ми…

— … е твърде далече, за да ви спаси. Трябваше да го преместите към центъра на битката.

— Но ти каза, че…

— Излъгах. Не вярвай на никого. И си пази дракона.