Не е професионално да се поставят диагнози, определено. Но и не е професионално да се мълчи за една потенциална реалност, когато са налични толкова червени флагове (и в кореспонденцията с други на Калушев онлайн години наред, и на база екстремните нива на вяра, за които е доста ясно именно от участията му във форуми).
Като човек, имал досег с такъв тип личности, попаднали в институции, бих казала, че съществува едно неписано правило (извън по-обширната диагностична парадигма): в много голям процент от случаите налудността протича с доста силно изразени религиозни компоненти, които се „навъртат” около аз-а и неговата предопределеност, специалност. Едно е човек да бъде вярващ, съвсем различно е това, което се наблюдава тук като практики (почти целодневни медитации, книги навсякъде, символи, статуетки, абсолютно абстракти вярвания, в които обаче всичко е гарантирано през вътрешна логика), възприятия и начала с характерни оттенъци (лидерът внушава, че е „духовен водач към пътя на истината”, аз-ът се разцепва често между: „Аз съм всичко” и „Аз не съм кой знае какво”).
Приближените не могат да повярват, добре, очаквана реакция. Но ние като общество, като някаква група, защо не признаваме проблема? Защо не говорим за истинските измерения на подобно поведение, защо нямаме адекватна психиатрична помощ в държавата ни? Защо никой не забелязва, а преценява, че това е просто „алтернатива”, приятно различие в мисленето… протест срещу някакво статукво?
Това е плашещото. „Лудостта” невинаги е само в онзи съсед, който вдига шум, събира боклуци, подпалва ги, живее и поставя другите в непоносими обстоятелства. Тя е и крайна вяра, определяща всеки аспект на битието… и на пръв поглед една дълга „логическа” нишка в едни твърде абстрактни начала.
Всеки иска да е различен, да знае повече от другия (да вярва в различно от смятаното за стандарт, да не е конформист), такава ни е природата. Но в такива ситуации това вече е опасно.
Надявах се поне това да не е истина.