когато хванахте бебка за първи път???

С първото дете си беше шаш.
Не знаех какво да я правя, но не исках да я пускам:)
Когато ми я дадоха след раждането ми беше много странно....някакво такова...червено, сбръчкано нещо...исках да я погаля, да я опозная, а акушерката ми викаше "целуни я, целуни я"....ми целунах я, но беше малко претупана тази първа среща.
После като не ми я доставиха в срок и аз хукнах да я търся по кабинетите и да рева като ранена кошута....и като си я намерих...вече си беше както трябва:)

Лека-полека благодарение по-скоро на инстинкта разбрах как се борави с бебе.
Помагаше таткото, който май отнесе цялото домакинстване тогава...

С второто, колкото и да бях уверена...в първият момент ме беше страх да я вдигна от легълцето, защото и бяха повили ръцете и някак си ме беше страх да не я "усукам"))
Следващият шок беше, когато и свалих памперса и вместо пухкаво дупе (с каквото бях свикнала) намерих две кокалчета стърчащи...но и с това се оправихме бързо:))))))))))))))))))

С две думи...страхотно вълнение е

Докато бях бремена доста четях книги,ровех се в мрежата за да получа повече инфо за бебетата,мислех че всичко ми е ясно и като се роди няма да срещна трудности!
Синът ми бе първото новородено,което видях.Когато ми го донесоха ми се видя толкова мъничък(3100кг).Не знаех как да го гушна,а и ме беше малко страх!Доста си поплаках!
Като ни изписаха и се прибрах ме бях като зашеметена,всичко което бях прочела просто го забравих.И тогава таткото взе нещата в свой ръце,той къпеше,преобличаше,сменяше памперси,абе аз само кърмех.И така няколко седмици докато се осъзная.

Помня че щях да я изпусна 

Като родих Майчето, я сложиха в кувиоз 5 дни, всеки божи ден ходих да я гледам, да и говоря, да и пея, но не можех да я пипна, да я гушна, да я докосна А ми се виждаше най-хубавото и най-борбено момиченце на света Имаше най-прекрасните очички и мигли

Един ден слизам долу пак долу да я видя и изведнъж ме питат "Хайде искате ли да се гушкате, ще се кърмите ли"  и ми я донесоха в една количка, а на мен ми треперят ръцете, не смея да я пипна (беше 2,500 кг) Ох, много мили моменти Когато видя несигурните ми реакции и опити за изпускане на бебето, една акушерка дойде и ми я подаде. Сложих я на гърдата и Майчето веднага засука, все едно цял живот това е правила. Това е едно от най-милите и прекрасни усещания през живота ми  А всички акушерки и лекари се бяха наредили около нас и гледаха и се чудеха, те въобще не очакваха че бебка ще засуче, пък камо ли с този хъс с който го направи 

Момичета, от преживяното стигнах до следния извод: ако не дай си боже сложат бебето ви в кувиоз, ходете при  него, говорете му, пейте му, ако може го докоснете. Мая се възстанови изключително бързо и никой не знаеше как и защо, а според мен това  е отговора 

 

Към 5 сутринта ме сложиха в стаята да почина след раждането, а аз в 6 вече бях хукнала по коридора да си търся момчето
Срещата беше неописуемо вълнуваща, също толкова и странна, и незабравима...

На мене ми беше странно като ми показаха сина ми - веднага след като го родих. Дадоха ми го да го гушна за секунди, а той се втренчи в очите ми. Знам, че казват, че бебетата не фокусират, ама за мене си беше точно така. После - абе не знаех какво да правя, но не позволявах на никой да ми се бърка, освен на таткото. Бях си втълпила, че ако позволя на майка ми да го изкъпе или нещо подобно, тя ще вземе контрола в свои ръце.  А с второто - бях по-спокойна - по отношение на странните чувства. А и вече ми се беше случило веднъж. 

Бях секцио и до 3-я ден само ходех да си я гледам и след това като се качих вече горе при нея беше дна сутрин в 5 часа. Трябваше на другият ден да ме качат, но понеже кърмата ми дойде ходех да говоря с началничката на отделението да ме пеместят по-рано и понеже тогава се освободи легло - някое момиче беше отишло да ражда, ме качиха рано сутринта и ни преместиха за 2-3 часа в една стая с 5 легла /северна/ и само ние двете с бебка...струваше ми се толкова мъничка и безпомощна, и толкова много й се радвах, че не я пуснах от ръцете си - гушках си я и постоянно й говорех, колко много я обичаме, колко сме си я чакали, къде сме "ходели с нея" докато ми беше в коремчето, как ще види и татенцето си съвсем скоро, който също много я обича и така...докато не ни преместиха след  2-3 часа в друга стая с 2 легла в която бяхме аз и още едно момиче, не престанах да и говоря, да я кушкам и да у гледам докато спи сладичко

 Дадоха ми Габриел веднага след раждането. Питаха ме преди това дали искам ърво да го изтрият и после да ми го дадат или да го взема веднага. Аз реших, че го искам избърсан, но те май позабравиха и ми го дадоха с още не срязана пъпна връв. 
 Бях многоо щастлива, само това си спомням. До последно не разбрахме момче или момиче и аз толкова се бях прехляснала по малкото човече, че забравих да питам какво е. А сестрата само повтаряше: "Момче е, момче е..." Е,момче, момиче, за мен нямаше никакво значение.

сложиха я на гърдите ми веднага, след като се появи на бял свят - леко позаплакната само. Гледаше ме в очите без да шава. След малко, като я оправиха (повиха с бели пеленки) пак ми я сложиха на гърдите и пак се гледахме в пълна тишина. Смесени чувства - и не ми се вярваше, че вече се появи, и едновременно с това усещането, че това е точно тя - все едно винаги я е имало. Всъщност това чувство постоянно нараства.

когато се роди дъщеричката ми,веднага ми я сложиха на гърдите да я гушна,беше топла,омазана,лилава,стори ми се много мъничка и красива...след това ми праснаха една упойка,за да ме позашият,и  я взеха,дадоха ми я след около 5 часа,но аз едва седях в леглото,зашото ми се виеше свят,и така не можах да я накърмя,а само да я гледам-беше прекрасна,розова,с големи бузки,красавица!мъжа ми я беше видял когато я носеха в детското-2 часа след раждането,и тя го погледнала с онзи много дълбок поглед на новородените...изобщо не ме беше страх да я пипам ,въпреки че не бях държала новородено,но и тя беше една душичка,която не ми създаваше никакви проблеми
с второто всичко стана много бързо(раждането),и когато се роди,веднага  ми го дадоха,след това го измериха(дъщеря ми се роди 4650 и им беше много интересно колко ще е втрото бебе),почнаха да ме бъзикат че е "само"4150,дадоха ми го пак,сложиха ни лентичките с номерцата,после пак го взеха ,докато ме дооправяха,пак ми го дадоха-(явно случих на екип),все повтаряха че е момче,след това преди да го отнесат ми го дадоха за последно да го цункам...след около 3 часа ми го донесоха,този път си го сложих детето на гърдата и той зацока милия и цока 1 час напразно,чак докато  го взеха!тогава си го и огледах по-подробно-беше с подпухнали очи,мораво-лилав,с много пъпки и петна,с кръвоизливи в очите,а ми се видя и доста малък-бях позабравила какво е новородено бебе!другите 3 майки явно се радваха че техните бебчета не са грозновати като моето,обаче си беше мой,и просто ми се виждаше и ужасен,и прекрасен!спомням си че в болницата само спеше и цокаше,но в къщи ни изненада  с доста  силен глас!

Когато ми я показаха още неизмита протегнах ръце и казах " Миличката ми". Това беше най- хубавото нещо, което бях казвала и се почувствах спокойна. После, когато ни викаха за кърмене, й говорех, а тя ме гледкаше и сякаш можеше да не мигне с часове. В такъв момент и избрах името й, защото с таткото не можахме да решим. Кърмя си я и й казвам " Поли..." и тя ме пусна, измрънка нещо тихичко и пак ме засука. Та така решихме да я кръстим Полина.

Беше ме страх да не я счупя... Престраших се сама да  й сменя памперса след като няколко от дни беше в къщи... Иначе татито се оправяше с нея. Аз само кърмех 

Като я родих, само ми я тикнаха в лицето за секунди и я сложиха на кислородна палатка, за да й се разгърнат дробчетата. После, след два часа ми я сложиха на гърдите, докато ни "транспортират" до стаята и пак ми я взеха, поради същите причини. Вече окончателно ми я оставиха след няколко часа. Непрекъснато я гушках и се чувствах така, сякаш цял живот съм била майка и знам съвсем точно какво да правя. После, като ни изписаха никой не пожелах да остане и да ми помага - бяхме си само тримата. Вярно, умората ми беше страшна, но вътрешно се чувствах добре.

Аз, като имам син мога ли да отговоря 
В болницата, като ми го донесоха ме беше страх. После той се разплака, а аз продължих да си го гледам - не знаех какво да правя и му хвърлих един рев. Добре, че elito беше на съседното легло, та удари едно рамо.
Беше ме бая шубе да го гушкам, много мъничък ми се виждаше.
В нас никой не ми е помагал, освен мъжът ми разбира се. Той го къпеше, мен все още ме беше страх. С времето страха ми премина.

Когато я хванах, бях вече в стаята - следродилно. След като сестрата излезе облегнах се на рамката и си я съзерцавах, по едно време дори започнах да й пея. Мъничка, мъничка мишчица беше(2 450), а и все още е дребничка. Пръстчетата едни дълги, дълги; главичката й беше по-малка от обхвата на дланта ми.

Стояхме 3 дни в б-цата. Майчето ми стоя 3 дни у нас и видя, че се справяме и отново започна работа. Иначе, се страхувах да я къпя, защото пъпчето не й беше паднало още.

Беше неуписуемо. Винаги съм си мислела, че ще е някво грозно, сбръчкано и лилаво бебе, защото все такива истори бях чувала. А тя беше невероятно красива, бяла, със сини очи и руса коса. Гледаше ме ококорено и дори, мисля че се усмихна.
Най-готиното е, че всъщност го имам документирано, но на лентов фотоапарат и няма как да ви покажа.