Длъжни ли са децата на родителите си

Подкрепям мнението, че това е по- скоро въпрос на морални възгледи. Вътрешно или чувстваш нуждата да го правиш , или не.
Ще споделя обаче и личния си опит...
Майка ми се спомина, когато бях на 14 години. Живеех с баща ми и баба ми, която беше нейна майка. С течение на времето баба ми остаря ( на 87 г е ), счупи бедрена кост - стана още по- трудно подвижна. Още си живеем заедно- вече аз въртя домакинството, пазарувам, водя я по лекари, грижа се за нея, купувам каквото и се иска и т.н и това не ми тежи, но има моменти, в които се чувствам манипулирана от нея и пренебрегната - не се съобразява с моите планове или ангажименти. Едва ли е нарочно, тя май просто не е възпитана да уважава другите и тяхното време, но когато повиша тон или и се скарам ( не мога да си трая, много лесно паля, което се опитвам да превъзмогна ) чувствам силна вина, а тя е сърдита и не ми говори. Направих изборът да остана в родния си град и да завърша тук висшето си образование, за да не я оставям сама, понеже с баща ми не се разбират добре, защото той изобщо не й угажда и не желае да й обръща внимание.
 В момента съм бременна вече към края, а през цялата бременност всички нерви ми ги причини тя - то не бяха желания да си ходи в Карнобат , за да прибере у дома още някоя друга непотребна вещ , то не беше едно съобразяване с мен, което само доведе до стресови ситуации и за двете ни, ходене по гостита на приятелки, търсене на несъществуващи диагнози и какво ли още не. Не зная дали можете да се вникне в тази ситуация, но ве зная как да се държа и кога да отстоявам своето. Много хора са ми казвали, че не е редно да жертвам от собственото си време за нея, но аз просто не мога да й откажа...

Осъзнавате ли, че не ви остава кое знае колко време с тази, която е поела грижата за вас. Длъжна ли е била в духа на темата?

Това със заслужилите и незаслужилите родители не го разбирам и нямам намерение да пробвам. Изключвам разбира се случаи, когато родители са направили много лоши неща.

хубаво пожелание, но няма да можеш да наложиш на майка си твоите правила. Възрастните трудно се променят, още повече, майка, която е командвала.
Ако си достатъчно голяма, по-добре живей сама, излез под наем, започни живота си, защото този начин на живот ще ти се отрази зле, годините минават.
(извинявам се, че съм  малко встрани от темата)

Аз също. Не зная колко заслепен трябва да си, за да се възприемеш като имащ право да оценява заслуги и да раздава присъди. А и подобна оценка на родител от пораснали деца нерядко е най-обикновено рационализиране на егоистични желания.

А какво мислите за дълга към роднините като цяло? Не само нагли родители изискват дълг към тях, но има и такива роднини. Не мога да ги понасям, това, че имаме обща кръв, въобще не означава, че съм им длъжна с нещо. Ако не ми бяха някакви чичовци, братовчеди и т.н. никога нямаше да се познаваме, толкова сме различни като хора, но пък щото сме роднини, трябва и за техни г*з да мислим.

За мен схващането, че до 18 г си длъжен да се грижиш за детето си, а после да се оправя както знае и може, е грозно.

Същото е и със създаването на второ дете. Редовното е „ да си има първото някого в живота, са се подкрепят”, в което няма лошо. Но колко често брата/ сестрата се избиват за имоти и тъпотии. Някак си се създава второто дете да е длъжно не само на родителите си, ами и на кака си, батко си. Ниастина съм чувала да казват, че се създава второ дете да не би едно от двете да умре, да не вземат родителите да останат без грижа... Ужасна работа. Все едно не раждат деца, ами прислужници някакви