Длъжни ли са децата на родителите си

PreslavaD,

Под житейски трудности нямам предвид миене на чинии, чистене, пране и друга домакинска работа. Аз това съм го правила като тийнейджър и без да ме карат вкъщи. От някакъв момент реших, че ми е неудобно майка ми да чисти моята стая и да ми пере дрехите. Нямам спомен да са ме карали да го правя. Чинии миех както и когато дойде (между другото, това всички правихме, дори баща ми и брат ми като порасна).

Аз имам предвид израстването и психическата устойчивост. Колко е даденост и колко се изгражда, не се наемам да кажа. На 25 г. нямах такава, защото не се бях сблъсквала с трудности, отговорност за нищо не бях носила. Разходите за ток, вода, телефон и парно нито знаех къде се плащат, нито колко са като пари. И това е защото живях в дома на родителите си - татко носеше парите (предимно той), а майка ходеше да ги плаща. Аз знаех къде са магазините за хубави обувки (тъкмо бяха отворили първия магазин на Bata в София) и дрехи.

Не знаех какво е човек да е болен. Всички бяхме здрави (тук изключвам дребни настинки зимата, които са се карали на крак). И изведнъж - най-страшната диагноза.
Не знаех какво е скандал, не знаех, че хората си повишават глас, че се карат, че си правят номера, че лъжат. С приятелите и съучениците ми нямах проблеми - не беше както сега тормоз, двуличие и т.н.

Глупава да съм била, наивна в житейски смисъл, сигурно, много. Защото познавах само безкраен алтруизъм от страна на родителите ми. И аз станах такава. Което съвсем, ама съвсем не е хубаво.
Не знаех как се изкарват пари за покриване на разходите за сметки и за храна. Защото дотогава тези неща някак си са се материализирали, без мое участие.

Наложи се всичко това да науча по трудния начин.
Та, да, помощ и подкрепа на децата, но от дистанция. За тяхно добро.

 

Да, говоря за абсолютно същото, което и ти описа, просто реших да дам пример за битовите неща, защото за тях срещах най- много упреци. Същото нещо са ми "дали" моите, каквото и твоите родители. Просто не съм се изразилно правилно може би. Не че сега животът ми е много труден и изпълнен с препядствия, но считам, че се справям доста добре и съм самостоятелна, да.. отне ми няколко месеца да навляза в света на "големите", но не съм изпитвала затруднения. Между другото, не знам как би прозвучало, но този форум ми е помогнал много. От повече от 10 години редовно чета чуждите драми, различни разсъждения и т.н. и това ми е помогнало до голяма степен да видя живота през очите на много хора и сама да си правя изводи и да действам.. Не знач дали ще остана разбрана, понякога ми куцат обясненията..

PreslavaD,

Ако последният ти пост е към мен: Да, тук, има много житейски истории, различни гледни точки, което наистина е полезно. И аз съм научила много от споделените мнения тук, независимо че не всички ми се нравят

Обаче през 1995-1996 г. нямаше интернет. Всъщност, имаше .... тъкмо "прохождаше" с dir.bg (като български сайт), като достъпът беше през модем. То нищо нямаше тогава, освен безпътица и инфлация

През 2001-2002 г., когато дойдоха катаклизмите у нас, бг мамма нямаше. Сега видях, че е създаден през 2002 г.
В онзи период все още не се беше развила "онлайн културата", ако мога така да се изразя. Нямаше фейсбук, нямаше социални мрежи, нямаше Гугъл Млад, неопитен човек, нямаше къде да търси подкрепа. Нямаше и НПО-та, колкото сега.

Пожелавам ти никога да не се сблъскваш с трудноразрешими проблеми и със сложни житейски ситуации

Благодаря tini_tini, да може би си права, че липсата на такива неща като форуми и т.н. е оказало влияние до някъде, няма как да споря. Така е, без интернет и не толкова голям социален живот няма как да прогледнеш по- далеч от това, което е вкъщи. Но все пак съм благодарна на нашите, че са ми "дали" такъв живот. И все пак за мен наистина има деца и деца и не знам дали се дължи на възпитание или нещо вродено, но е факт. Всеки човек възприема и се възползва от нещата по различен начин. Не целя да обиждам никого, просто си мисля някакви работи. Интересна тема като цяло и доста объркана.

 Моите впечатления са, че всеотдайните родители отглеждат всеотдайни хора. Нали в семейството човек вижда и попива какво е обич, подкрепа, емпатия. Дори да не те карат да миеш чинии от трети клас, като си видял , че чиниите се мият редовно и се поддържа чисто, ще го правиш на свой ред като ти дойде времето.
   Хора , бутани да поемат отрано несвойствени ангажименти, като възрастни също гледат на кой да стоварят своите.Това са видели, това правят. Като не си почувствал грижа и обич в детството , няма как да схванеш на практика какво е това и да го предадеш нататък.
 

Помага се, когато някой ти поиска. Ако помагаш на своя глава, не вършиш добро.

Как така любящите родители не са ви научили, че на света има и лошо?
Няма как да са ви отглеждали абсолютно изолирани. Все сте имали съученици, съседи, колеги на родителите ви, роднини.... едва ли всички тези хора са водели идеален живот без проблеми.

ananas,

Последно, и повече няма да се включвам

Да, всеотдайни родители отглеждат всеотдайни хора - напълно съм съгласна.

Но, същите тези всеотдайни хора, като отидат на работа и попаднат на работодател, който започва да ги изтисква, тези всеотдайни хора трябва да знаят кога да спрат, да се усетят, че ги използват (защото всеотдайността не винаги рефлектира върху заплатата и професионалното развитие).

И това го казвам пак от опит. Мой и на брат ми. Той по-бързо се усети и тегли майната на ръководството, но на мен ми трябваше повече време.

Dincho,

Имах приятели/-ки - съученички, и такива от блока. Ами нямахме някакви драми като сега - изолиране, подигравки, тормоз. Нямаше, поне в моя клас и сред децата, с които общувах.

Покрай родителите ми общувах с техни приятели и родата ни - спокойни, възпитани хора. Дори и да е имало нещо, то не е стигало до мен.

До към 10-11 клас/1-ви курс аз не знаех какво е изневяра/любовник. Вкъщи никога не се са споменавали тези две думи. Никой от роднините ни не се е развеждал, изневерявал и т.н. Няма алкохолици и зависими (пу-пу). Всичките са с висше образование, работили на някаква прилична работа.

Родителите на моите приятелки също. Най-големият грях беше пушенето на цигари. И толкова.

Информация откъде да взема - 1985-1995 г. къде да търся - няма интернет, няма телевизия. По някое време се появи кабелната, но тогава гледахме МТV. Вестници не четях. Книги в първите курсове на университета почнах на чета.

Та, може. Сега е трудно да се "опазят" децата, но преди можеше.

Информацията сега е много, но ще дойде време и чичо Гугъл ще ни спре кранчето - ще ни пуска само там, където иска да четем  и не повече.  (малко встрани от темата)

Няма как да ме убедиш в тези идилия, защото съм по-възрастна от  теб. Израснала съм в центъра на София, в любящо семейство с подобни роднини и приятели. Имах съученици с разведени родители, имахме квартални пияници, дори квартален наркоман си имахме. И телевизия имаше, по която имаше филми за изневери и предателство.

Dincho,

Нямам спомен да съм имала приятели с разведени родители. Де да знам, може да е имало, но да не са ми останали в съзнанието. Имах една приятелка, която споделяше, че майка й и баща й не спят в едно легло, защото не се разбирали, което ми беше странно - как така няма да се разбират. Но явно не съм разсъждавала в тази насока.

И трита чифта лели и чичовци си бяха нормално семейство (два чифта и до днес са така, другите починаха).
За пияниците... във входа имаме съсед, който нашите твърдяха, че пие в повече, но го виждах всеки ден да ходи на работа, пазаруваше, та може и да не съм разбирала какво е това пияница (родителите ми не пиеха, само по повод по една-две чаши бира/вино или 50 гр. ракия). Та и с алкохол и с други зависимости не се бях сблъсквала. То сигурно и затова в тийнейджърските години, без да ми обяснят нашите какво е алкохол и как се пие, се отразях на няколко пъти (за сметка на това днес мога само чаша вино от време на време да пия).

Наркоман в моите представи беше "друсане с паркизан". Имаше един момък, познат на една приятелка, който взимаше тези хапчета и се държеше странно, но "наркоман" в истинския смисъл на думата не познавах. Това бяха далечни неща, не касаеха моя свят.

За телевизията... може да е имало филми, ама телевизор в моята спалня доста по-късно се материализира. Помня, че гледахме "Синьо лято", "Бенджи, закс и звездния принц" и някакви такива филми. А, да, "Седморката на Блейк"... После, по кабелната гледахме MTV и "американски филми" по RTL.

Виж, не бях само аз така. Споменах за приятелката, която родителите й все гледаха да я подкрепят и до никъде не я докара. Отнемането на възможността младите да се сблъскват с трудности и да носят отговорност след 16-18 г. не е добре.

Аз непрекъснато обяснявам на децата си, че има лоши хора в тоя свят и трябва да се пязят. Разказвам им конкретни случки, говоря с тях като с всичките си приятели - нищо не им спестявам. Те даже смятат че прекалявам и отказват да слушат за гадни неща - предпочитат да мислят за хубавото и да се забавляват, а лошото игнорират. Много са наивни и ще страдат от това. Поне един човек да има на когото могат да разчитат и това ако не съм аз кой да е.
Чистят си стаите иначе не давам джобни. Чинии не мият - не могат. То мъжът ми още не се е научил та те ли. Иначе мие - не отказва. Ама след него се налага да премивам така че мерси - сама си върша работата за да ме бе боли глава.
Наистина си зависи от децата - 3 разл деца гледам еднакво и пак са различни. Големият ми син също играе на компютър, но не стига до световни и  завижда на малкия. Бързо се отказва ако не му се получи от 1 път. Малкият е като пчеличка - много упорит, работоспособен и целеустремен

tini-tini, може би си била предпазвана от родителите си, но не е само тяхна вината.
Телевизор и ние имахме само един, дълго след демокрацията.
Да не говорим, че има много романи световна класика, които разказват за изневери, предателство и лоши неща. "Ана Каренина" ми идва първо на ум. Мопасан, Зола и да не изреждам......
Напълно съм съгласна, че децата трябва да се оставят да се сблъскат с техните си трудности. Това не изключва подкрепата.

Dincho,

За четенето съм съгласна. Ана Каренина я четох чак в трети курс.
В гимназията не четях. Не знам защо. По-интересно ми беше навън, с приятели. А книги в къщи имахме колкото искаш. Започнах да чета в първи курс в университета.
Да, родителите ме предпазваха - мен и брат ми.
Вероятно в моя случай е натрупване на обстоятелства.
Дано споделеното от мен е от полза, ако не за авторката на темата, за някой друг.