Чувствам се като аутсайдер

Кой ѝ се е нахвърлил с обиди? С какво я е обидил някой тук?
И защо реши, че само ти имаш представа какво е депресията и че който е депресиран, трябва да бъде гален по косъма и да се съгласяват околните с него колко е нещастен и как /в случая/ баща му го мрази?
Ти как си представяш баща, който е наясно със заболяването на дъщеря си, издържа я в отделно жилище дори, и от омраза ѝ казва да се размърда, че да не дебелее?
А, да ти направи впечатление с какъв хъс авторката пази "състоянието си" и как хапе, ако някой си позволи да се усъмни в болестта ѝ и да я накара да се вземе в ръце?
Това ли е представата ти за депресия?

Тя авторката ако можеше да се "стегне" и да се справи сама нямаше да пуска темата. Пише тук за да се ОПЛАЧЕ, това е целта на темата, а я обвиняват, че мрънка. Ми ще мрънка, разбира се, как да си опише проблемите и чувствата тогава? Не била позитивен човек...ми не е, има здравословен проблем, не се чувства щастлива, ауууу какъв грях, че не е супермегагига позивитивна!

Видно е кой. Самите ти изказвания по темата говорят, че нямаш понятие, защото не става дума за циничното "галене на косъма". Бащата е с отвратително поведение, независимо дали я издържал или не. Няма да се учудя ако част от това състояние сега се дължи и на него.
Значи да се защити тя, означавало, че хапе? Странна работа.
За депресията няма какво да ми говориш за представа - лично съм я преживяла и изпитала. Затова и знам как трябва да се действа спрямо такива хора. Приказките да се вземе в ръце, да спре да се лигави и да се стегне стават само при някакви инцидентни състояния на потънали гемии, които не могат да се сравняват с депресии и натрапчиви мисли, които не могат да бъдат овладени и контролирани въпреки цялото налично желание. Защото не става дума за лигня или някаква настинка, а за нарушен химически баланс в мозъка.

Ами нека да си признаем, че в ей такива случаи родителят може наистина да се държи много зловредно. Точно както на малките деца, като имат драма, някои родители обясняват, че всичко им е наред, щото имат покрив над главата и храна. В случая авторката би имала полза от емпатия, само че бащата, типично по родителски и по мъжки, тръгва с идеята, че драма няма.

В тия момент наистина има нужда от валидиране, ако щеш дори на неща, дето ти се струват глезотия, циклене, бавене. Животът е 90% шкарто и 10% пробиви в даден момент, с доза късмет. Няма нужда човек в такова житейско положение (дали е депресия е без значение) да се насилва да постигне някакъв образ на веселия, успешен човек. Щото тогава става "весела депресия" - човекът си е нормален, дори приповдигнат, само че в един момент се самоубива. Щото веселието е било компенсация и не истинско възстановяване.

Абсурт, авторката се усеща по определен начин. За теб си "пази" състоянието, но за нея е реално. Тя не може да почне да действа като "стегнатите" от днес за утре. Усеща инстинктивно, че ще се провали, че не вижда света по същия начин. Затова трябва да й се каже как от състояние на депресия да почне да прави крачки. А не да се прави на фейк щастлив и нахъсан човек, защото ще се провали. Най-добре психолог да каже какви да са крачките и как да ги направи от нейната позиция и състояние.

Баща й едва ли е наясно с нейния живот. Не ми звучи като интересуващ се от дъщеря си. Напротив! Отслабването не става от днес за утре. Една моя приятелка беше години наред (от дете до зряла възраст) доста пълна. Не можеше да отслабне. Ходеше на спорт, ядеше уж по-малко. Родителите я тормозеха, че е шишкава. Пробваше и продукти за отслабване, ходи на ендокринолог - там всичко беше наред, и не можеше да отслабне.

Един ден идва млад мъж (в нашата работа, работехме заедно по онова време) и я кани на среща. След 6 месеца само беше фина като мен, че и доста по-добре изглеждаше дори, свалила всички дългогодишни кила.

Та мисълта ми е, че с депресии от нейна страна и с мрънкане от роднини-дебили, че си дебела, невинаги се получава здравословно тегло.

Прочетох темата и реших и аз да се включа.
Диагностицирана съм с рецидивираща депресия, имала съм и натрапчиви мисли, също съм приемала флуанксол. Като пациент, напълно разбирам състоянието на авторката. Трудно се живее с такова заболяване. Настроенията скачат нагоре-надолу, има силно напрежение, колкото и да се стараеш, не можеш да избягаш от мислите си, те се появяват отново и отново. Изобщо не става със "стегни се".
Към авторката - пий си лекарствата, те не могат веднага да подействат. Не работиш, имаш доста свободно време - използвай го за разходки навън, дори да не ти се разхожда, поне излез, седни на някоя пейка и гледай. Така се разсейваш. Върши нещо у дома - четене, телевизия, хоби, домакинска работа, просто върши нещо. Така сама си помагаш, това е една от основните техники. Относно напълняването - напълнях и аз зверски, станах 90 кг, а бях 63-64. Това ужасно ми тежеше чисто  физически, дълго време се притеснявах защо толкова бързо се уморявам, ужасна , невероятна умора, след като сложех няколко чинии в миялната и трябваше веднага да почивам. Оказа се, че е заради теглото! Отслабнах! Вече върша всичко, умора пак има, но то е нормално, работя достатъчно. Вече почти 5 години приемам лекарства и въпреки това отслабнах, просто положих усилия. Сега успешно контролирам теглото си, дай боже да продължавам.
Това са моите съвети, успех желая!

Не е грях в никакъв случай, просто в такава ситуация не се знае на кого какво му трябва. Нищо лошо няма, че има мнения със съчувствие и такива, които призовават да се стегне. Говорила съм с приятел психолог, заинтересуваха го моите депресии, защото никога не бил допускал, че мога да изпадна в такова състояние. Познаваше ме от студентските години. Разказах му, как от апатията ме измъкнаха не таблетки, не съчувствие, а една от най-близките ми приятелки. И тя ми съчувстваше, опитваше се да ми прави разбор на ситуацията, да ми обяснява. Предполагам писнало ѝ е в един момент от мен и веднъж ми каза, ама с повишен тон: " Ти имаш ли намерение да си гледаш децата или директно си хванала пътя към лудницата?" Е, ако щете вярвайте, това чух, просто го ЧУХ, всички други съчувствия и приказки минаваха покрай мен, без да ме докоснат, аз просто си знаех, че съм зле. Повтарях си нейният въпрос, чудих се на себе си в ред ли съм наистина, спрях успокоителните, само неуропан оставих/глог, мента валериан/ и не след дълго се "върнах, аз истинската", това пак са думи на приятелката. А психологът ми каза:" добре, че си се взела в ръце, иначе влизаш в омагьосан кръг, пиеш хапчета, ходиш като парцал, беседи водиш с психолог, пак хапчета и няма край." Да, има случаи, когато някои успяват, но при повечето е трудна работа, временно просветление и пак мъгла. Та не случайно написах на момичето да се вземе в ръце, или поне да опита.
И точно, ние не я познаваме, обсъждаме по това, което тя е написала, а дали е всичко - едва ли. Така че всеки според опита си, едни съчувстват, не съм казала никъде, че не бива, други ѝ дават кураж да се стегне. Не се знае откъде ще изскочи заекът, нека не спорим излишно. Много се надявам Анастасия да успее да намери някакъв, макар и зрънце, полезен ход, ако чете темата.
И едно мнение за аутсайдерите, заради заглавието на темата.

Сложни са тия състояния. Понякога са и свързани с труден период в живота, казвам го с оглед на това, че пишеш - трудно ми е да уча, омръзна ми от предметите-пълнеж и т.н. Понякога като премине обективната трудност, препъни-камъка, нещата олекват. Опитай да направиш така, че да ти поолекне в момента поне малко - някое килце надолу, грим, както ти написаха, нова дреха. Написаха ти разнообразни възможности за реализацията след завършването, ще имаш варианти, устискай още малко и може и да стане по-лесно. Като завършиш и си намериш работа, каквато ти харесва, ще ти просветне пред очите и останалите проблеми ще се решат по-лесно.
Ако ли пък не, и такъв съвет ти се даде - зарежи го следването и прави нещо друго. Ако го правиш под чуждо давление, имам предвид, защото родител иска да те види реализиран. Ами не е съвсем задължително, просто с по-добър ценз като цяло човек живее по-добър /материално/ живот, това е. Няма да се налага да работиш тежък труд, по предприятия, с миризми /ето в съседна тема имаме маникюристка/ - с вредности, което е важно, но все пак не е Задължително.

Това и е проблема. Не се бори. Говори само за проблема, но нищо не прави. С такова впечатление оставям от постовете и.
И ако хаповете и причиняват напълняването, като ги пие как ще отслабне?
Тя трябва друг психолог да търси, а не някой, който само хапченца ще и даде и ще я отпрати.

Хората са различни. За почти същото нещо, казано на Лабрекс от приятелката й, при мен - казано ми от сестра ми - аз преди години се разплаках от безсилие, че явно не мога да обясня като хората какво точно чувствам и че последното нещо, което искам, е да продължа да бъда в това състояние, което и аз не разбирах откъде се взе, защото никога преди не се бях чувствала така. Затворих се още повече, докато накрая ми предписаха и на мен антидепресанти, които отначало уж действаха добре, после стана по-голям ужас от действието им. Почнах точно на малки стъпки, с подкрепата на мъжа си, родителите ми и някои близки приятели. Излизане навън, хоби, спорт - всяко нещо в началото ми костваше голямо усилие, но с течение на времето нещата се регулираха. Основният проблем, че тези неща са много коварни - хем не усещаш как и откъде идва, хем те смазва, докато съзнаваш, че това не си ти, какъвто се познаваш, хем и ти отнема всякакво желание за живот, мотивация и усещането за поне мъничка радост от нещо, каквото и да е.

Психологът не предписва лекарства. Това прави психиатъра. Авторката терапевт Не посещава, написала го е ясно.
Изобщо съвети на ангро.

Е, като изпитала лично депресията- /само ти и никой друг на този свят/, как се оправи- единствено като те окайваха всички около теб, че си права да мислиш така, че цялата действителност около теб е такава, каквато я виждаш и че родителите/близките ти те мразят?
Аз не знам някой да се е оправил с такова обкръжение, ама щом казваш, как да не козирувам- нали си единствената, сблъсквала се с депресията.

Хайде вече време е за действия! Изкарала си пет години, без значение колко ти е трудно, поне завърши специалността и вземи дипломат. Работата е добре заплатена и подходяща за жена. Ако не ти харесва, след дипломирането, си дай сметка какво точно ти се работи и пробвай в тази сфера. Но, не се отказвай да учиш и завършиш, даже и да е с тройка.
Относно теглото, започни заради самата теб да се храниш здравословно и започни с лек спорт. Може да пробваш удома си, да търсиш упражнения и да ги правиш. Удържи два-три месеца и като видиш резултат, ще си стимулирана да продължиш.
Баща ти, ако види че полагаш усилия, ще си промени отношението. Явно това е неговия начин да те мотивира, като ти се скара. Но, сигурно и на него му е писнало вече да му хленчиш и да се оплакваш.
Защо не си вземеш кученце и да ходиш по разходки с него, също така ще комуникираш и с други хора-кучкари, а може и да се запознаеш. Всичко вече зависи от теб и ако не положиш истински усилия, няма кой. Само така в живота ти ще има промяна.

Да бе, знам,подробности 
Това имах предвид, психолог и трябва, не психиатър, който диагноза само да и лепне и да я отпрати.
Идеята за куче е добра. Препоръчвам йорки. Установено е, че е подходящо за хора с депресия.
Авторката не казва откъде и е проблема, защо е депресирана.
Много неща може да са причина.
Хормоналните ги споменахме вече. Но е важна и средата в която е расла. Взаимоотношенията с хората. Възможно е травма да е проблема.
Не става само да си пие хаповете и да мрънка. Явно и хаповете не помагат, щом продължава.
Трябва да търси причината за проблема си - физически и психически.

Какво питаш изобщо? Депресията се изживява много лично.Те и психиатрите не предписват на всеки едни и същи лекарства! Някои лекарства действат отлично при един и скапват нервите на друг. Това не е кардиология или хирургия да прилагаме едни и същи лекарства, методи и съвети, които да помагат на всеки, влязъл през вратата.

Според мен най-полезният съвет би бил свързан с това, че болшинството хора преминават през подобни състояния. Някои дори се самоубиват, беше казано по-горе. Имало е духовни водачи и таланти (писатели, художници), които не са могли да се справят с депресията си, живели са в мизерия, умирали без признание или са се самоубивали.

Авторке, не се чувствай толкова различна!