Борбата с рака - духовното оцеляване и физическото преодоляване - 60

И това не е задължително. Аз нямам почти никакви неразположения. Е, усещам си сърцето като пърхащо птиче, позадъхвам се, уморява се лесно, но само толкова.
И аз напоследък съм много гневна и по цял ден цивря. Мислено обвинявам другите, че приемат състоянието ми за такова, което не изисква специално внимание. Все едно нищо ми няма. И съм дребнава, и зла, и заядлива. Освен това ми е и ужасно самотно, тъй като голяма част от близките и познатите ми изведнъж станаха невидимо. Няма ги. При вас имаше ли известно отдръпване на хора от обкръжението ви?

Мило Тинтири, прегръщам те силно и сърдечно! И много! Кураж! Просто... нищо не е честно. 😞😞😞 Защо бе?! Защо човек в разцвета на най-хубавите си години трябва да преживява такъв страх? И да го преживява тихо, тъй като има и близки, за които да мисли... 😟 Прегръдки!

Точно така е Тинти и при мен. Отдръпват се. А ако нещо случайно някой ме види във фаза на депресия ми се казва " Ох стига деее айде усмихни се малко, ще видиш ще мине леко и после ще те мразя, че толкова си ме напрягала'
И ми е самотно да..с вас си лафя тук и толко, за да не напрягам другите с липсата си на настроение...

И аз да се намърдам-злоба изпитвах към ситуацията, а към здравите знаете ли какво изпитвях, Завист, ама истинска такава. Мрънкала съм Ви колко объркана се чувствах по време на лечението и колко ужасена след него. Явно всички минаваме през сходни етапи. За близките... Хм... може би се изненада от реакцията само на един близък човек, но в крайна сметка всеки сам избира. А, и още един ме изненада: свекърва ми каза, че трябвало да си платя цената за децата, щото нали моите и двете са ин витро. Там крепката ни връзка приключи в него момент.

Пфф да завист..точно.. Ама се усещам че и аз съм станала няква пренебрегваща към хората. Преди винаги ако някой е имал някаква драма било с гадже с приятел с детето си, аз съм била на среща да съчуствам да съветвам..а сега всичките им проблеми ми се виждат дребни. Не мога да съчувствам. И се дразня все едно вече не съм нормален човек.. Май позволявам рака да ме обсеби, което е грешно..ама как да не ми е в главата. Страх ме е от химията, страх ме е от рака, страх ме е от болките..и някой ми идва да реве че е изморен от купони например.. И може и за това да се отдръпват.
Ейнджъл на мен ми каза една близка, че с рака си плащам за това, че не съм родила..щот съм била егоист..
Явно в очите на тях, здравите и нормалните ние сме някви грешници дет се мъчим щот сами сме си виновни.. Те това ми е общото усещане..

Не съм усетила изолация, по-скоро аз се затворих. Не исках да излизам в нормалния свят, стоях си в моя и си се депресирах. Нямаше за какво да си говорим като излезна, как бих могла да се разсейвам - абсурд. Чувствах се различна, като обект на наблюдение. Изолация не, но разглеждане с интерес и неловкост какво да ми кажат усещах. И това ме караше още повече да се чувствам различна, та си имах до мен само  двама приятели, а с редица други - ежедневни вайбър контакти. Често не отговарях и на вайбър, като потънех в дупката. Но те знаеха, че съм на черешата щом мълча и изчакваха търпеливо. Изолация не, но по-различно отношение - като чуплива. Аз във Варна нямам много близки и след всичко като за първи път ме видяха близките, усетих че са се страхували какво ще видят...
Но то е нормално.
Не го приемайте драматично, а изчакайте, дайте им възможност и те да се ориентират и те са объркани! Някак си дадохме време -те на мен да се съвзема, аз на тях -да разберат, че съм същата.Тези, които трябва - ще са с вас, другите - нямат значение. Защото и ние си променяме поведението. Аз не загубих никой от обкръжението ми по време на гадната ми година. Никой не е правил умни изводи защо съм се разболяла, по-скоро, че защото много съм се вживявала и изживявала всичко...
И се редактирам, за да добавя, че и аз крещях като ненормална при най-малка битова провокация. Отнасяше си го мъжа ми, не смееше да ми противоречи, защото го изяждах на секундата. Не можех да рева, ама истерясвах доволно. Една приятелка всеки божи ден ме проверяваше на вайбър как съм и редовно й казвах, че умирам - къде от лошо, къде от яд...

Колкото и да е зле, положението, моето, вашето и на тези които те първа ще се сблъскат с това, едно хубаво нещо май май има. Всеки разбира какви хора има около себе си и от това има два варянта. Единия да преосмисли обкръжението си, а другия да го оцени. И още едно нещо почна да ми става ясно, че това обръща живота на 360 и вече нищо няма да е същото, нито тялото, нито психиката. А дали това ще е положително или отрицателно си зависи от самите нас..

Не знам дали да пиша тук. Не знам и как да пиша, да не ме разберете погрешно.
Здрава съм, затова..
Преди 15 г. минах през малък ад. Бучки, биопсия, фиброаденом и операция ( и на двете гърди) Не може да се сравни с "вашето"
Тази година с баба ми голям ад. Бучка, биопсия..РАК, операция ( само на хормонална терапия е сега).
Момичета, голям голям поклон пред вас! Не можете да си представите какъв кураж и надежда давате на хората, които четат тук!
Пожелавам ви много сила и вяра, да се преборите с коварната болест! Никога не се отчайвайте..
Мога още много да пиша, но няма да ви отегчавам! Много ви благодаря 💗
Ако някоя има нужда да поговори, за каквото и да е, когато и да е, винаги може да ми пише..
Кураж смели жени, вие наистина сте пример!

Ех, момичета... Не бива така, със завист и злоба. Минавайки покрай някой, никога не можем да знаем какви са неговите битки в живота. Какви тегоби носи, какви болести виреят в него. Или какви нещастия, по-лоши от болест, пият живота му. Тази земя не е място за щастие. Ето, аз когато кажа, че съм раково болна, не ми вярват. Казват, че изглеждам твърде свежа, за да съм болна от рак. Което ме подсети, че ви бях обещала да кача своя снимка, а и да ви покажа № 1 съпруг на всички времена в моята лична класация, така че сега го правя, щото вече съм си в Бг.



На тази снимка сме в Иран, до един язовир, където си правихме пикник. Тук съм два месеца след втората операция, май 2019-а. Така че, можете да добиете представа, че не ходя с чадор:smirk:
Та това, за което говорех, е, че на нас самите завистта и злобата ни носят лоша карма. Още повече, че наистина, може да минем покрай човек, който носи същото зло в себе си, а да изглежда свеж като репичка. А на такъв да завидиш...Мили мои, нека да си гледаме в нашата паничка,и да се опитваме да отглеждаме в себе си положителни емоции, негативната нагласа не е помогнала и на милимунда досега на някого. Освен дето е грозна и безполезна. Казват, че човек, когато мине през такива фатални изпитания, каквато е и нашата болест, си променя мирогледа, става по-благороден. Една моя приятелка, ще й кажа името, защото за мен тя заслужава ... дори не мога да си представя, какво точно, но нещо много добро. Тя (Аделина Банакиева)след своето премеждие, рак на дебелото черво, се втурна да помага на социално слаби, на деца с увреждания и родителите им, на възрастни с деменция и никакви роднини, които да се погрижат за тях, тича, събира дарения и преборва планини, за да изнамери ентерална храна, необходима на деца с кахексия заради парализа на цялото тяло, препуска, изръчква от незнайно къде диазепам на свещички, който единствен може да спасява деца, изпаднали в ступор заради продължителна епилепсия... За капак бере ядове с властите, заради участието си в безконечните митинги на майките на деца с увреждания. Както ми казва самата тя - Ани, имам чувството, че рака ми просто не може да ме намери къде  съм, че да ми скочи отново отгоре. Ето, на това аз му викам пълноценен живот. Аз обаче по никой начин не мога да бъда като нея - просто не ми достига филантропия за това, признавам си го честно. В смисъл, винаги ще помогна на човек, когато мога, но да посветя целия си живот на другите, това не го мога. Затова пък й се възхищавам от дъното на душата си.

Никога не ме е било яд и никога не съм завиждала на здравите. Това още повече би ме натоварило. Дори като ги гледам и слушам Другите понякога ги съжалявам - казвам си - "ето, аз съм болна от рак и мога това и онова и изглеждам Еди как си, а тази е здрава и права и е по-зле от мен", това ме стимулира и ме кефи. Не си позволявам да се отпускам, за да не ме гледат като обречена и да не ме отписват от живота и всичко в него. Дори да ви е тежко,  знайте, че това е временно. Не го показвайте, не се давайте на болестта, ще я победите. Животът много скоро ще е почти същия като преди диагнозата, е, с малко повече разходи на пари, време и емоции, но нали това, което не ни убива ни прави по-силни... Приемете диагнозата с благодарност, че е такава, а не е по-лоша и тежка. Бройте дните до края на терапиите и се "самопохвалвайте" колко сте силни да се борите толкова добре. "Еха, колко съм добра, и това изпитание (вливка, операция) го минах... Остават само 100 дни,... Остават само 75 дни... и така. Само след 66 дни ще съм като нова..."
Ревах две седмици след операциите и после сама се издърпах за косата. Нямаше кой друг да го направи. После пак имаше сълзи понякога, но те са неизбежни. Тук в темата е имало и има такива яки мацки, страхотни! ако ги видите няма да повярвате през какво са минали ако не знаете. За мен те са невероятен стимул и пример. Вече доста от тях дори не четат тук, толкова са щастливи и заети да живеят. И вие които сега сте "под 🔪" грубо казано, много скоро ще сте като тях, знайте го. Стискам палци, гушкам ви и ви желая приятен ден, закъснявам за работа, но трябваше да го напиша това

Четирилинка 😊все така сладко хармонични да сте двамата.
Прави сте за всичко.
Тони, и твоя извод ми хареса - ще има още много такива. Това, което се случва ще ти "бръкне" дълбоко и в душата, та чак ще се замислиш защо изобщо съществува живата...въпросът е как ще излезеш накрая, променена, но как...вече го разбираш.

Ани , бъдете винаги така щастливи!
Бела признай си че работиш като фотомодел .
Аз не съм се чувствала изоставена от приятели, напротив разбрах на колко много хора им пука за мен, толкова много обич и подкрепа не съм получавала никога, дори от неочаквани места. Ако изобщо имаше полза от цялото преживяване е това че разбрах че съвсем не съм ненужна и незабележима, както си мислех
Ей милички, страхотни постове тази сутрин, благодаря ви! Давате ми сила и надежда. Тази сутрин съм се сдухала пак нещо...Преди да успея да ви изчета написах това:

Девойки, на 4-ти декември съм на ТЕЛК. След като ми излезе решението отивам в НОИ. А в социалните трябва ли да ходя ? Нямам право на винетка това го знам,щото нямам брак с моичкия, а пък колата е на негово име.Имам ли изобщо право на нещо от социалните, да знам дали да ходя изобщо?
Бела, много си хубава!

Лагерта, не зная за кръвното, Марита нали имаше такъв проблем...Дано се намери решение.
Кача, в Телка като ти дадат решението с процента ще ти кажат. Но обикновено - да, ходи се в социалните , попълваш там едни неща за социален статус и ти изчисляват още нещо там...

Тинти, гуш   И това ще мине! А и нали вече е изрязано и  го няма. Аз, все си мисля, че като минаваме през тежката химиотерапия, тя осве на установените вече тумори, би следвало да влияе и на неустановените такива. И да ги изчиства, смалява, заспива......знам ли( поне така ми се иска да е).
kacha, с ТЕЛК решението, освен винетка от социалните, мисля можеш да идеш и в данъчното и да ти намялат данъка на жилището, отделно май ползваш някакви намаления за пътуване( ако ползваш обществен транспорт), някакви суми се отпускат, ако решиш да си купуваш кола на твое име, но доколкото знам- май и за настаняване в общинско жилище имаше привилегии... Аз, тия дни се сетих и че трябва да си сменям личната карта и шофьорската книжка- там също се оказа че има намаления с ТЕЛК( бях тръгнала да го правя предсрочно да избегна навалиците догодина, но като ми обясниха- реших да изчакам да ми излезе ТЕЛК-овото решение и тогава).
А, за приятелите- ами аз лично с благодарност приемам сортирането им на истински такива и на хора които са присъствали в живота ми просто по навик и заради някаква изгода. И като цяло приемам положително болестите си- защото доста пораснах покрай тях и поумнях( или поне изкарах по- умната си  същност на преден план). А и честно, започнах да се радвам на моментите в които съм сама и съм си самодостатъчна.
Четирилинка, разкошни сте!

kacha като излезе решението, трябва да изчакаш 15 дни и тогава в НОИ за пенсия. А пък след 30 дни трябва да ти сложат печат влязло в сила и чак тогава в социалните. Има карта за безплатно паркиране, помощ за соц. интеграция, към 50 лв за 80% инвалидност, винетката не знам как става, намаление на данъците и за тях не знам как става.
В София има карта за градския транспорт с намаление, не знам колко е. Чакало се да излезе решението(или там както се казва документа) на НОИ  и ще ходя  да подам заявление, и  1 месец, се чака за картата за паркиране.
Люба не знаех за личната карта и книжката, нито че има намаление нито че догодина ще се сменят. Мерси!