За борсата трябва да имаш 36 месеца и да те съкратят,за да вземаш 60%, при взаимно съгласие или приключил пробен период-4 месеца по 9лева на ден(работен) и 12 месеца работа.Друг вариант за пълно обезщетение от БТ е невъзможност да се справяш с работата по здравословни причини.
- Публикувана: 9 ноем. 2019, 17:47 ч.
- Последно мнение: 16 дек. 2021, 21:31 ч.
Как да се справя с подигравките?
Сигурно ли е това? Доскоро не се взимаха 60% само при напускане по собствено желание и дисциплинарно уволнение.
Ако и пуснеш и на нея някой базик , може да спре .
А работа няма ли си , че се занимава със странични неща . Просто си върши нещата , не ги отразявай какво ти говорят .
А на колко години е въпросната колежка ?
Във всяко работно място ще има или някой или нещо , което не ти допада .
Пускай и ти по някоя реплика ...
А работа няма ли си , че се занимава със странични неща . Просто си върши нещата , не ги отразявай какво ти говорят .
А на колко години е въпросната колежка ?
Във всяко работно място ще има или някой или нещо , което не ти допада .
Пускай и ти по някоя реплика ...
За щастие на безгрижния офис планктон, съществуват и служители, на които им се работи и не им се участва в клюки. Но това безгрижните и не много компетентни хорица на го разбират. С годините и натрупания стаж разбрах, че от време на време е здравословно да дадеш ухо на някоя клюка. Но само да я чуеш, без да я коментираш и/или споделяш. Това за въпросните хорица е знак за принадлежност.
Пак от опит да вмъкна, че в некраткия си професионален път съм виждала много такива "хора на шефа", които след време така си смразяват отношенията с него, че от центрофугата в офиса оцеляват само "всенародните любимци", каквато си ти в случая. Ако имаш време и нерви да чакаш, ще разбереш за какво става дума. А при добро желание можеш да споделиш пак с нас как са се развили нещата. Освен това и дразнителката ти ще допусне огромен гаф в някакъв момент. В тези случаи съм помагала, след което сме ставали почти приятели, но винаги с едно на ум от моя страна. Така де, странните хора са над нещата и много, много благородни.
Да се напуска работа, без да е осигурена друга, не е много добра идея. На следващото място пак ще има подобни екземпляри, на които ти няма да се харесаш. Просто не им обръщай внимание или отговаряй с хумор на репликите им. След време вече няма да си им интересна и ще те оставят на мира.
А, сетих се и нещо друго: според мен новата колежка се явява говорител на другите две. Тя изразява вече натрупаните им впечатления от теб.
Доскоро не приемах храненето на бюро, но вече и аз си нося. Но оставам върло непримирима към храни и миризми, като лук, чесън и др.под. на работното място. Включително и такива, консумирани предната вечер и не измирисали се до другия ден. Ужасно е!
Пак от опит да вмъкна, че в некраткия си професионален път съм виждала много такива "хора на шефа", които след време така си смразяват отношенията с него, че от центрофугата в офиса оцеляват само "всенародните любимци", каквато си ти в случая. Ако имаш време и нерви да чакаш, ще разбереш за какво става дума. А при добро желание можеш да споделиш пак с нас как са се развили нещата. Освен това и дразнителката ти ще допусне огромен гаф в някакъв момент. В тези случаи съм помагала, след което сме ставали почти приятели, но винаги с едно на ум от моя страна. Така де, странните хора са над нещата и много, много благородни.
Да се напуска работа, без да е осигурена друга, не е много добра идея. На следващото място пак ще има подобни екземпляри, на които ти няма да се харесаш. Просто не им обръщай внимание или отговаряй с хумор на репликите им. След време вече няма да си им интересна и ще те оставят на мира.
А, сетих се и нещо друго: според мен новата колежка се явява говорител на другите две. Тя изразява вече натрупаните им впечатления от теб.
Доскоро не приемах храненето на бюро, но вече и аз си нося. Но оставам върло непримирима към храни и миризми, като лук, чесън и др.под. на работното място. Включително и такива, консумирани предната вечер и не измирисали се до другия ден. Ужасно е!
А защо ти е толкова трудно да се социализираш? Защо не започнеш да се занимаваш с някои от нещата, които изброи? Според мен винаги можеш да завържеш разговор, особено в женски колектив. Стоиш много тъжна и самотна на фона на останалите хора, които имат компания. Стани им интересна с нещо, влез в разговор, излез с тях на пазар в обедната почивка. Седни с някой на кафе след работа, отнеси нещо да ги почерпиш - някакви съвсем прости и елементарни жестове понякога вършат работа, не стой сама настрани.
Хубаво е да се опита да се социализира, но го има и това, че може другата страна да не желае. Аз съм била в колектив, в който "тарторката" не ме харесваше и каквото и да се опитвах да направя, разбира се тя не приемаше жестовете и опитите за сближаване, но също така и всички други колеги не смееха да общуват с мен, за да не я разсърдят.. Какво да ви кажа, уж големи хора, а се държат като в детската градина..
Има и такива неспасяеми ситуации, разбира се, тогава единственият изход е да си биеш камшика. Но поначало е сложно (поне според мен) да живееш толкова откъснат и еднообразен живот, винаги с приятели е по-весело. А и в следващ колектив като попадне, социалните умения ще и свършат работа. На мен също ми е било трудно общуването. Израснала съм като едно дете, боледувала съм много тежко като малка и след това ме пазеха от всичко, не съм била в детска градина, въобще съм от тези раснали в саксия. Това винаги ми е пораждало трудности в общуването. В един момент, като видях, че нещата не вървят, започнах да наблюдавам как се държат и как реагират в различни ситуации хора, които са популярни по някакъв начин. Разбира се, не винаги можеш да пренесеш механично някакво поведение, но съм си избирала начини, които прилягат на моя характер. И се е получавало.
На мен ми се струва по-важно авторката да се опита да научи колкото може повече, докато е на тази длъжност, да поиска съдействие, а ако не стане, да си търси друга работата. Човек може да си намери сто странични занимания през обедната почивка и дори сам да се изолира, ако знае, че е нежелана компания. В крайна сметка там е на работа, а не на купон и е важно да си свърши работата и да научи колкото може повече. Дори последното смятам за най-важното, с което човек остава, а ако един работодател не го оцени като качества и знания, друг ще го оцени. Има свобода на договарянето и никой не е крепостен селянин или роб.
В квартала в който живея, колкото и да е близко до центъра е с лош транспорт. В предишните години пътувах по час и половина до всяка работа, само в едната посока. Тоест всеки ден бях по 3 часа на път със студения и нередовен градски транспорт. Това е много уморително, отиваш на работа уморен, прибираш се разбит, имаш сили само да вечеряш, да си вземеш душ и заспиваш. Преди да дойде това предложение бях решила да си търся каквато и да е работа със заплата която да ми стига да живея някакъв минимален живот (често заплата 1000 чисто е твърде висока за работодателите), но хора толкова много съм учила и наляла пари в образование, просто не знам как хем да впрегна всичко това което съм учила, хем да намеря работа близко до вкъщи, хем и да не работя с лоши, зли и нервни хора. Това си е химера. Мисля, че няма как да се случи. А съм работила с хора и с колеги дълго време. Вече имам 15 години трудов стаж, не е било винаги така. Работила съм в добри колективи, където е имало разбиране, подкрепа, общност, но нищо не е вечно. Всички се променят, променят им се приоритетите, живота, сменят работата и така дори и да се формира един добър колектив, идва време в което се разформира и животът си тече. Разбира се визирам друга професия. Близо 10 години работех професия, която колкото минуси да имаше, имаше и плюсове най-вече доброто и редовно заплащане. Тъпото е, че след толкова много учене и вече 3 години стаж в това което работя днес, не мога да стигна заплатата на първата ми професия. Този абсурд съществува само в България. Не искам да се върна към тази стара професия твърдо. Там нещата вече станаха зле, но пък си спомням с носталгия за тези времена. И най-вече за стабилността, която имах.
И да може би колежките ми ме намират за странна. Нямам деца, нямам приятел, живея с майка ми, нямам кола, нямам добър материален статус, не ходя по екскурзии, театър, концерти, фитнес, танци, прочие, приятелките ми си имат семейства, деца и много, много не общуват вече с мен. Често се чувствам изолирана, ако искам да завържа нови приятелства се оказва, че хората ме харесват, но те си имат свой по-близки приятели и няма място за мен в техният кръг, и така си остават нещата. Познати на "здрасти, здравей", има, но нищо повече. Не ми се мисли как ме виждат в очите си всички, вие например или колежките ми, но аз не съм лош човек. Просто животът ми ме е завъртял така. Това не е престъпление, нито съм злобна към някого, нито искам от някого нещо. Да, може да ми е трудно да завържа разговор, защото не знам за какво да говоря, ако трябва да съм честна съвсем не мога да се сетя за нищо положително за което да завържа разговор, но пък ако някой завърже разговор с мен откликвам и имам желание за комуникация. Просто явно вече се чувствам като аутсайдер и ми личи. Бих поговорила със психолог, но няма начин да мога да си позволя таксите на тези хора. Една позната ходи на няколко сеанса и й струваше 50 лева на сеанс. Не искам да изпадам в подробности, но въобще няма начин да си позволя подобен разход, дори и със сегашният ми доход, който не е лош, а после като падне съвсем. Да не говорим, че ако споделиш с личния си лекар, че искаш подобна помощ с направление или нещо подобно най-много да ти се изпише рецепта за някой антидепресант и да ти каже чао. Такъв е живота в днешно време.
И да може би колежките ми ме намират за странна. Нямам деца, нямам приятел, живея с майка ми, нямам кола, нямам добър материален статус, не ходя по екскурзии, театър, концерти, фитнес, танци, прочие, приятелките ми си имат семейства, деца и много, много не общуват вече с мен. Често се чувствам изолирана, ако искам да завържа нови приятелства се оказва, че хората ме харесват, но те си имат свой по-близки приятели и няма място за мен в техният кръг, и така си остават нещата. Познати на "здрасти, здравей", има, но нищо повече. Не ми се мисли как ме виждат в очите си всички, вие например или колежките ми, но аз не съм лош човек. Просто животът ми ме е завъртял така. Това не е престъпление, нито съм злобна към някого, нито искам от някого нещо. Да, може да ми е трудно да завържа разговор, защото не знам за какво да говоря, ако трябва да съм честна съвсем не мога да се сетя за нищо положително за което да завържа разговор, но пък ако някой завърже разговор с мен откликвам и имам желание за комуникация. Просто явно вече се чувствам като аутсайдер и ми личи. Бих поговорила със психолог, но няма начин да мога да си позволя таксите на тези хора. Една позната ходи на няколко сеанса и й струваше 50 лева на сеанс. Не искам да изпадам в подробности, но въобще няма начин да си позволя подобен разход, дори и със сегашният ми доход, който не е лош, а после като падне съвсем. Да не говорим, че ако споделиш с личния си лекар, че искаш подобна помощ с направление или нещо подобно най-много да ти се изпише рецепта за някой антидепресант и да ти каже чао. Такъв е живота в днешно време.
Значи няма как да имаш приятели ако сама се изолираш. Няма как да създадеш семейство ако пак ме излизаш. Помисли.,
Това ти го пише човек, който на 19 години трябваше да дойде в големия град изцяло сам, за да учи и впоследствие се оказа, че не мога само да уча, а трябва и да работя. Ей ме на - почти на 40 с мечтаната работа, съпруг и две деца.
Но ако се държиш за полата на мама и не създадеш свой живот няма как да се получат нещата. Така ще ти дойде малко самочувствие и ще можеш да се справяш с подобни “проблеми” в работата
Спомням си един колега в университета, някой му кажеше нещо заядливо и той избухваше в добродушен смях и „връщаше топката” (дори понякога сам се шегуваше със себе си). Тогава се чудех как съумява да се държи така и да обръща всичко на майтап, без да се засяга или това да му накърни самочувствието. Обаче дали защото дълги години бяхме добри приятели (сега е кръстник на детето ми, между другото) или просто с възрастта и натрупания социален опит, вече и аз реагирам точно така. И нищо не си слагай на сърце. Има хора и злобни, и с дебелашко чувство за хумор - отвръщай нещо на момента и забравяй. Като видят, че не ти пука, хората губят интерес към ситуацията. 
Аз също съм расла в саксия. Имунитетът ми е нула. Достатъчно е някой до мен в автобуса да кихне и съм готова. В предишната ми професия бях постоянно по улиците, защото сутрин ходех на лекции, а следобяд до 22 бях на работа. Почивах само 4 дни в месеца и мисля, че изолацията ми започна от тогава. Много често се разболявах и взимах болнични и дори се стигна до момент в който новият мениджър ми каза че ако си взема още един болничен ще ме уволни (което беше тъпо, защото имах пневмония, но който не боледува не може да разбере).
Не бих казала, че съм залепена за полата на майка ми. Тя не ме подкрепя за нищо и често открито ме нагрубява. Основно седя вкъщи, защото се рязболявам много лесно. Да пия някакви имуностимулатори и прочие, но пък ексесивното и непоучено в миналото приемане на такива ме доведе до други перманентни заболявания.
Затова съм принудена да избера между това да ходя на места с много хора и вируси и това да не си взимам болнични постоянно. Работила съм с колежки който на - 20 градуса ходят голи и не знаят какво е грип. С тях работата е най-трудна. Нито разбират другия, нито искат да го разберат. Силни са и здрави, което е огромно предимство за тях. А и пред работодателите също. Никой работодател не харесва работник, който боледува. В последните няколко места на който работя ми се случва колежките да идват буквално жестоко болни на работа и си го карат на крака. Който се зарази си е негова работа. Тук в тази работа също. Колежката обаче поне носеше маска 2 дни, но болничен нито си взе, нито остана вкъщи, а не е да е била много нужна и да не може да отсъства. Просто са силни и крата всичко на крак, а аз така не мога. Голям минус.
Не бих казала, че съм залепена за полата на майка ми. Тя не ме подкрепя за нищо и често открито ме нагрубява. Основно седя вкъщи, защото се рязболявам много лесно. Да пия някакви имуностимулатори и прочие, но пък ексесивното и непоучено в миналото приемане на такива ме доведе до други перманентни заболявания.
Затова съм принудена да избера между това да ходя на места с много хора и вируси и това да не си взимам болнични постоянно. Работила съм с колежки който на - 20 градуса ходят голи и не знаят какво е грип. С тях работата е най-трудна. Нито разбират другия, нито искат да го разберат. Силни са и здрави, което е огромно предимство за тях. А и пред работодателите също. Никой работодател не харесва работник, който боледува. В последните няколко места на който работя ми се случва колежките да идват буквално жестоко болни на работа и си го карат на крака. Който се зарази си е негова работа. Тук в тази работа също. Колежката обаче поне носеше маска 2 дни, но болничен нито си взе, нито остана вкъщи, а не е да е била много нужна и да не може да отсъства. Просто са силни и крата всичко на крак, а аз така не мога. Голям минус.
Лале, разбирам те чудесно, аз самата съм интроверт и ми коства много усилия да създавам връзки и контакти на работното място. Иска ми се никой за нищо да не ме закача, но няма как.
Това, което смятам, че ще ти помогне срещу нападките, е единствено и само пълния игнор. Всяка реплика в отговор, било тя и най-духовитата и затапваща, само разпалва огъня, безсмислено е. Едни слушалки на ушите и си чао. Или ако нещо те пита директно, поглеждаш я, усмихваш се и се връщаш към работата си. Даже още по-добре, поглеждаш, усмихваш се, нищо не казваш и веднага се обръщаш към някоя от опитните колежки с въпрос за работа. Да им стане ясно, че ти си там да работиш, не да се занимаваш с глупости.
За мен обаче много по-сериозния проблем е, че никой не те обучава, помага и нямаш ментор. Подмятанията и глупостите на новата са дразнещи, но това си е реален проблем. Мисля, че трябва да говориш с някой от мениджърите за това, без кавги или нещо такова, но да им обясниш, че при последното преразпределение на задачите си останала без ментор и това те тревожи, защото колежките ти са много заети и ти е трудно да ги притесняваш постоянно. Била съм в положение да нямам някой конкретно да ме обучава и помага в началото и знам колко е тежко непрекъснато да се чувстваш като досадник с въпроси, много е тежко, но трябва да стиснеш зъби, да си преглътнеш чувството, че ги дразниш и да питаш, питаш, настояваш, настояваш ... докато се изясни всичко. В крайна сметка става въпрос за може би месец-два.
Опитай се вътре в себе си да обърнеш фокуса. В момента си се фокусирала върху циркаджийката (и е разбираемо), но реално ако осъзнаеш, че не ти е тя основния проблем и се фокусираш върху него, ще ти е по-лесно да я оставиш в периферията и да я игнорираш - което ще ти реши и проблема с нея.
Това, което смятам, че ще ти помогне срещу нападките, е единствено и само пълния игнор. Всяка реплика в отговор, било тя и най-духовитата и затапваща, само разпалва огъня, безсмислено е. Едни слушалки на ушите и си чао. Или ако нещо те пита директно, поглеждаш я, усмихваш се и се връщаш към работата си. Даже още по-добре, поглеждаш, усмихваш се, нищо не казваш и веднага се обръщаш към някоя от опитните колежки с въпрос за работа. Да им стане ясно, че ти си там да работиш, не да се занимаваш с глупости.
За мен обаче много по-сериозния проблем е, че никой не те обучава, помага и нямаш ментор. Подмятанията и глупостите на новата са дразнещи, но това си е реален проблем. Мисля, че трябва да говориш с някой от мениджърите за това, без кавги или нещо такова, но да им обясниш, че при последното преразпределение на задачите си останала без ментор и това те тревожи, защото колежките ти са много заети и ти е трудно да ги притесняваш постоянно. Била съм в положение да нямам някой конкретно да ме обучава и помага в началото и знам колко е тежко непрекъснато да се чувстваш като досадник с въпроси, много е тежко, но трябва да стиснеш зъби, да си преглътнеш чувството, че ги дразниш и да питаш, питаш, настояваш, настояваш ... докато се изясни всичко. В крайна сметка става въпрос за може би месец-два.
Опитай се вътре в себе си да обърнеш фокуса. В момента си се фокусирала върху циркаджийката (и е разбираемо), но реално ако осъзнаеш, че не ти е тя основния проблем и се фокусираш върху него, ще ти е по-лесно да я оставиш в периферията и да я игнорираш - което ще ти реши и проблема с нея.
Аз също съм расла в саксия. Имунитетът ми е нула. Достатъчно е някой до мен в автобуса да кихне и съм готова. В предишната ми професия бях постоянно по улиците, защото сутрин ходех на лекции, а следобяд до 22 бях на работа. Почивах само 4 дни в месеца и мисля, че изолацията ми започна от тогава. Много често се разболявах и взимах болнични и дори се стигна до момент в който новият мениджър ми каза че ако си взема още един болничен ще ме уволни (което беше тъпо, защото имах пневмония, но който не боледува не може да разбере).
Не бих казала, че съм залепена за полата на майка ми. Тя не ме подкрепя за нищо и често открито ме нагрубява. Основно седя вкъщи, защото се рязболявам много лесно. Да пия някакви имуностимулатори и прочие, но пък ексесивното и непоучено в миналото приемане на такива ме доведе до други перманентни заболявания.
Затова съм принудена да избера между това да ходя на места с много хора и вируси и това да не си взимам болнични постоянно. Работила съм с колежки който на - 20 градуса ходят голи и не знаят какво е грип. С тях работата е най-трудна. Нито разбират другия, нито искат да го разберат. Силни са и здрави, което е огромно предимство за тях. А и пред работодателите също. Никой работодател не харесва работник, който боледува. В последните няколко места на който работя ми се случва колежките да идват буквално жестоко болни на работа и си го карат на крака. Който се зарази си е негова работа. Тук в тази работа също. Колежката обаче поне носеше маска 2 дни, но болничен нито си взе, нито остана вкъщи, а не е да е била много нужна и да не може да отсъства. Просто са силни и крата всичко на крак, а аз така не мога. Голям минус.
Не бих казала, че съм залепена за полата на майка ми. Тя не ме подкрепя за нищо и често открито ме нагрубява. Основно седя вкъщи, защото се рязболявам много лесно. Да пия някакви имуностимулатори и прочие, но пък ексесивното и непоучено в миналото приемане на такива ме доведе до други перманентни заболявания.
Затова съм принудена да избера между това да ходя на места с много хора и вируси и това да не си взимам болнични постоянно. Работила съм с колежки който на - 20 градуса ходят голи и не знаят какво е грип. С тях работата е най-трудна. Нито разбират другия, нито искат да го разберат. Силни са и здрави, което е огромно предимство за тях. А и пред работодателите също. Никой работодател не харесва работник, който боледува. В последните няколко места на който работя ми се случва колежките да идват буквално жестоко болни на работа и си го карат на крака. Който се зарази си е негова работа. Тук в тази работа също. Колежката обаче поне носеше маска 2 дни, но болничен нито си взе, нито остана вкъщи, а не е да е била много нужна и да не може да отсъства. Просто са силни и крата всичко на крак, а аз така не мога. Голям минус.
Препоръчани теми