Как да се справя с подигравките?

Лаленце, когато човек има проблем, непрекъснато го мисли, мисли, мисли, човърка в него нон стоп... Обаче това вреди на него. Знам, че е порочен кръг. Знам, че е трудно да излезеш от кръга... Но! в един хубав ден ще ти проблесне: колко глупав проблем! Как съм могла да си въобразя, че това е проблем!

Моето решение е: Махам с ръка и си казвам: нека са щастливи (в твоя случай колегите) ... някой ден животът ще им го върне. Аз продължавам напред към нещата, които ме карат да се чувствам добре, да се усмихвам.

Няма нищо лесно в живота! Само ти можеш да си помогнеш и никой друг!

Ти все още се бориш с това, че колегите не те харесват, не мислят че си важна... (Не се гневи на другите. Не можеш да ги промениш). Приеми го смирено и продължи напред живота си. Невъзможно е всички да те харесват. Клише е, но е вярно. И освен това, според мен, навсякъде има колеги-подмазвачи, изкачващи се нагоре по друг начин, интриги винаги има, клюкари и т.н..

За твое добро: махни с ръка и продължи напред! На забележките на колегите - не обръщай внимание. Усмихвай им се дори!

А откъде решихте, че е млада, тя никъде не споменава възраст? Аз прочетох единствено, че има десетина години стаж зад гърба си вече, което ме навежда на мисълта, че възрастта й е 30+. Не че на 30 и няколко е стара, но ситуацията би звучала различно в зависимост дали е на 25 или на 35 примерно.

На 30+ е млада, все пак не е на 50, за да има и други фактори, да речеш да е пропилян живот или да е късно за промяна на някои неща поради самата възраст. Може и да се омъжи, и да роди, и кариера да направи. Стига да й стиска.  Но си права за това, което пишеш - като поведение в момента е по-скоро като тийн, на когото целият свят му е крив, а не като на млада жена. Но пък, има предостатъчно хора, които така и си остават на тази вълна цял живот. При това добре се нагаждат, защото винаги се намира кой да поеме тяхната отговорност.

Винаги ми е било интересно това за възрастта как се смята за фактор и как се лепи етикети, а в същото време уж е прието, че това е дискриминационно.
На мен въобще не ми звучи като тийн, а като един тъжен човек, който има проблеми и му е трудно да се справи с тях.

Не е тийн, а е депресирана. Плюс липсата на самочувствие и самоуважение оказва влияние.
И аз преди години имах депресивни състояния. Оказа се хормонален проблем.
Но е много важно мисленето на човек.
Човек трябва да вярва в себе си и във възможностите си.
Виждала съм неособено умни хора, но амбициозни, работят и имат успехи.
А умните пък постигат повече.
Разбира се има и умни, които може да се депресират. Тук вече роля играят комплексите, начина на отглеждане.
Ама има един момент не може вечно да обвиняваш мама е тате.
Виждала съм наистина умни хора, които се смятат за идиоти и нищо не постигат заради собствената си нагласа. И буквално правят глупости заради собствения си негативизъм.
Имало е случаи на депресирани умници да се вземат  в ръце, да променят мисленето си и успяват.

Аз за себе си ще кажа - очевидно, че щом след още малко време ще стана на 50, няма как тепърва да родя две деца, да имам време да ги отгледам, че и внуци да чакам. Също тепърва няма да стана по-млада и на външен вид да изглеждам като на 30 или като на 40, защото ЕГН-то не прощава. На 50 една жена е натрупала  предостатъчно опит като хубави и лоши събития и решения в живота си, ако има живи родители, то те вече са доста възрастни и самите те имат нужда от помощ поне в частта да могат да си изживеят старините спокойно. При наличие на деца, една жена също вече има изграден определен начин на мислене и вече няма как да мисли като жена, която не е майка. Дори като избор на професия има известно съобразяване с възрастта, защото едва ли на 50 може тепърва да запише тежка специалност като медицината, да учи 6 години обща медицина, та да има време и да специализира и практикува - вече ще е стигнала пенсионна възраст. Природата не може да се излъже, а природата е най-дискриминационна.

Тийновете и малките деца така обвиняват целия свят - обвиняват родителите си, обвиняват учителите си, съучениците си... А ако е депресивен човек по натура, той си самоподхранва състоянието и пак нищо не прави.  С това не обвинявам авторката на темата, а искам да кажа, че ако човек сам не реши да се размърда, някой друг или нещо друго ще го размърда, но не е ясно дали ще е с положителен резултат. Дори оставането в състояние на самосъжаление вече е затъване, затова и се засилват здравословните проблеми. На практика авторката има доста добра база - първо не е сама на белия свят,  живее под сигурен покрив (нито плаща заем, нито наем), защото най-вероятно жилището отдавна е собственост на родителите й и трябва нещо много драстично да се случи, за да го изгуби. Следващото е, че има образование и е имала възможност да го изкара това образование - значи не е съвсем на дъното като финансово състояние, че да няма какво да яде и да се чуди как да плати тока. Трето, има работа - може работата да е гадна, но я има, има и стаж, не е като да започва от нулата.  Всъщност има базовата защитна мрежа. А ако това не й стига, значи е време да се размърда и да направи нещо, за да има повече.
Обикновеният човек не е депресиран цял живот, а изживява трудни моменти и периоди, депресира се като част от ответната реакция на положението, но след време психиката се съвзема поне дотолкова, че човек да направи нещо.  А тук имаме една и съща мисловна схема - новата колежка идва и се подмазва и получава всичко, а аз съм отхвърлена. Ми, хубаво, като си отхвърлена, тогава се стягаш и мислиш за себе си и търсиш начин да станеш самодостатъчна и да им теглиш една на останалите!

Хм...възможно е и така да се погледне, но само на прима виста. Иначе не знам защо, но ми прозвуча като ,,щом не пие и не те бие, от кво се оплакваш,, за жените стоящи в отровна връзка от безизходица.

Добре де, а ама тя си е вкъщи, а плащането на наем или заем е сериозен финансов разход, особено в София. Хайде да видим вариант, при който трябва да си плаща покрива, да е сама в друг град? Имала е и възможност да изкара още едно образование - пак недоволна, защо го била учила, нямало полза, изгубила си времето. А ако хич не беше стигнала до това да го учи, защото пак няма пари за семестриалната такса или не може да излезе от работа, защото от тъмно до тъмно е там и й кажат да решава кое й е по-важно - работата или ученето? Казва, че е отглеждана в саксия, пак недоволна. Ами, излез от тъпата саксия, имаш крака и ръце, имаш образование!  Погледна хисторито й  назад една-две страници - ставаше въпрос за парфюми - и там пак е недоволна, все другите лошо се отнесли, все неразбрана. Обаче щом има сили за палитри и гримове, значи не е чак толкова зле. Депресираните хора, по-точно хората в истинска депресия, нямат сили за нищо, на тях им е все едно дали са яли, какво са облекли, а за палитри гримове хич не им идва на ума.

Тя не е в отровна връзка и не е в "не те бие, не пие". Напълно самостоятелен възрастен човек е и може да взема решения за живота си, може и да се отстоява. Майка й няма да я изгони от родния й дом. Разбирам да остане на улицата и затова да е принудена да стои на тази работа, ама то не е така. Има обяви - пробва се, докато стане и си вдига шапката. Жените в отровните връзки са заплашени първо да останат на улицата и после да няма как да си изхранят децата, т.е. да им се отнемат базовите неща за съществуване. Но и те в един момент се освестват и възроптават.

Общо-взето ми прави впечатление, че авторката не отговаря, когато отговорите не следват нейната линия. Отговаря само, когато сме на нейна страна, но не и когато я съветваме да предприеме някакви действия.

Андариел, оплакването и мрънкането е национален спорт на българина, а не характеристика на дадена възраст.

Ще си позволя последен съвет към авторката, а той е да поработи над вътрешните си проблеми. Външните са пряко отражение на това, което се случва в душата ѝ.
Нагласата, че все друг е виновен, не е в нейна услуга. На 40+ вече имам достатъчно опит и като служител, и като ръководител, за да кажа, че професионалните умения не са всичко. На днешно време човек трябва да е и адаптивен, и екипен играч, и да знае кога да си отваря/затваря устата. Позицията "морска звезда", в която всички останали са виновни и пренебрегват лирическия герой, се усеща и рано или късно се отразява в отношенията. Може човек да е най-прекрасният професионалист, но ако не се сработи с останалите, а рядко работата е еднолично начинание, няма как да просъществува. Алтернативно, ако човек е пълен бездарник, няма да оцелее, защото поемането на работата му от другите е вероятно за соц-подобна организация, но не и в съвременна корпоративна структура. Хора, макар и несъвършени специалисти, се задържат, защото са успешни организатори, медиатори или мотиватори, каращи нещата да се случват. За голи комплименти/подмазване заплата всеки месец не се получава.
Проблемът не е в липсата на приятели, липсата на семейство, липсата на пари или някаква друга липса. Проблемът е в главата, в самооценката, в самовъзприемането спрямо околния свят, а липсите са симптомите на "болестта".

Стана ми смешно. Най-прекият път до сърцето на шефа са комплиментите - и той е човек, при това често по-суетен от останалите. Елементарно, но работи.

Не визирах отношенията шеф-служител. Давам пример: Наскоро се разделихме със служителка, която наистина не знаеше кога да си затвори устата. Работата ни е свързана с посещения на чужди инвеститори, институции и т.н. Казвам го, за да се добие представа, че обстановката на моменти е крайно сухарска. Та въпросната служителка, ни в клин, ни в ръкав обясняваше на гостите за домашните си любимци, за какво си харчи заплатата и как не ѝ стига, докато чакат за среща или пък ги разпитваше за неща, които изобщо не ѝ влизат в работата. Случвало се е да коментира кой с кого нощува (във връзка с хотелските настанявания), какво и за колко пари е ял и т.н. Това на фона на многократни припомняния за конфиденциалността, вътрешния ред и т.н.

Абсолютно е така.
Всеки мрънка, всеки се оплаква. Важна е продължителността и как реагираш на проблемите.
Но има хора  вечно мрънкат, години се оплакват.
Други ще им се случи нещо, ще помрънкат, ще се поядосат, ще им потънат гемиите за ден, два, три и после ще се оправят. Но такава им е нагласата.

.