Кой е най-големият урок, който хората биха могли да научат от живота ви?

Най-важният урок:
Всичко в този живот се плаща.
За всяко хубаво нещо, което си ти (млад, красив, образован, успешен и тн, сценариите са много)  или за всяко хубаво нещо, което ти се случи (мъж, любов бла бла) , ще заплатиш с реципрочна болка и нещастие, че даже и отгоре. Със закъснение, но винаги и задължително.

По повод последното мнение аз съм стигнала до извода, че не е съвсем така. Т.е. я си представи, че спориш с някой и спора е скъп. Ти имаш право , но не можеш поради обстоятелства да се защитиш категорично, при което другия печели. Т.е. той печели два пъти, ти плащаш два пъти ... за какво получаване и плащане говорим? Т.е. той какво плаща в случая.
Според мен това с плащането е за утеха на неуспелия...
Т.е. няма толкова справедлива сметка в живота .
Ако например някой цял живот работи и като си получи пенсията така се разболее, че реално я ползва за лекари и не може да се зарадва на нищо ... или пък ако няколко месеца след това умре ... кой печели, кой плаща и пр.

И т.н. ако говрим за справедливост, баланс и пр. ... няма такъв филм.
По-скоро е вярно @Пий една студена вода и забрави@

Когато се раздаваш твърде много, правиш зло на получаващия.

На "първо мислене" не мога да схвана защо, а ми е интересно.

Защото всеки сам трябва да си научи уроците, а не да му се дава на готово, тъй като един ден няма да де справи сам с нищо.

Никой не може да научи от живота ми, моите уроци, тъй като никой друг не би постъпил, мислил, чувствал точно като мен....
 но все пак всички сме хора, един дол дренки, дето се казва....
Общо взето, доближавам се до библейските истини:

- да бъда скромна, опрощаваща, снизходителна в очакванията си и отношението си към другите хора, но дисциплинираща, изискваща и развиваща себе си.
И раздаваща се до край, без да ми личи, което също е важно.
Да не очаквам отплата, но и да не се дърпам от нея.
Да чувствам наслада и благодарност за всеки един ден, всеки един час, за себе си, за моите хора...

Това е в общи линии.

..да бъда скромна, опрощаваща, снизходителна в очакванията си и отношението си към другите хора, но дисциплинираща, изискваща и развиваща себе си.

Не разбирам защо трябва да си изискваща към себе си, но снизходителна към другите? Те по-важни ли са от теб самата? Аз съм точно толкова изискваща към собствената си особа, колкото и към другите особи. Никой - освен детето - не е по-важен от мен, за мен си.

Скромността е за хора без други качества. Родителите ми никога не са ме възпитавали да бъда "скромна"; всъщност бяха против факта, че повечето момичета ги възпитават именно така. На мен ми го спестиха, за което съм им вечно благодарна.

Най-важният урок от моя живот: че трябва да поставяш себе си на първо място. Години наред мислух за всички други повече от за мен, правих компромиси със себе си,за да угодя на другите. Сега вече си взех поука, че не бива. Трябва да мисля за себе си, защото обратното вреди на здравето ми. Според мен всеки трябва да се научи че е много важно да се грижи на първо място за себе си.

Тук видях себе си....
Ще си го повтарям всеки ден, ако трябва.

Това не е скромност, Таис. Аз се грижа много добре за себе си и своето израстване.
Ахаа, сега се върнах да си прочета...имах предвид скромна в очакванията и изискванията към другите

Аз, пък ценя скромността у човека и мразя показности от всякакъв вид.

Научих, че човек не получава по заслуги. Според вложеното, даденото, направеното. Няма значение какъв си като човек, за това какво получаваш в живота. Някаква цел не трябва да се гони на всяка цена. Ако е писано ще я постигнеш, ще получиш желаното. В този ред на мисли - колкото повече желаното, целта се опъва, препятства, има някакви разминавания, правопропоционално толкова по-малък е шансът да ги осъществиш. Желаното не се постига с ... борба, пътят към него прокарва лекотата, по която се нареждат нещата. Най-добрите възможности, които може да предложи моментът са тук и сега. Препоръчително е да не се насилват други, при която я няма тази лекота. Човек никога не знае предварително до какво може да го доведе в бъдещето, някакъв предходен момент във времето. Нещо се определя като правилно или грешно само като следствие. Не можеш да си сигурен предварително дали нещо вследствие от перспективата на времето, ще те отведе до широк хубав път, а не до офроуд терен или задънена улица.

Точно същия урок научих и аз,по-трудния начин.

Всеки е прав за себе си - безотговорният се учи да е по-отговорен, свръх отговорният - да е по-ларж и take it easy. Tози, който смята, че всичко зависи от него самия учи, че всъщност далеч не е точно така, и този, който отдава всичко на случайност и че външни фактори все са му виновни също учи, че не е точно така. На егоиста неминуемо в един момент му се налага да се съобрази с и погрижи и за други хора, както и на алтруиста му се налага най-сетне да помисли и да направи нещо единствено заради самия себе си.
Та тъй.... всеки с уроците си.

Не можеш да научиш някого на нещо, другият е този, който може да се научи.

По отношение на себепознанието Човек да стигне до осъзнаването, че различни оценки може да получава от разни хора, но стойността на човек такъв какъвто е, си остава неизменна. Външната оценка не определя ничия ценност, защото е израз на това как различни хора ни възприемат през собствения си субективен филтър, опит и свят. Те както може да ни приветстват, да са равнодушни към нас, така също и да ни отхвърлят.

За даването и получаването Даването го разбирам като споделяне на способността на всеки един човек да прави нещата които обича, харесва, идват му отвътре, да прави това на което е способен, умее, с любов, отдаденост. Това, което може да предложи и даде от себе си на обкръжаващия свят. Като вложена лична енергия. С идеята, че  една любов, за да си проправи път до правилните хора, трябва да има свой собствен стил, да е уникална, истинска, а не имитация. Обичта, любовта е многолика. Всеки човек, който прави нещо с любов, кеф, защото го прави щастлив, дава част от себе си, всъщност показва на каква любов, отдаване на лична енергия е способен. Всеки човек като емоционална потребност, има нужда от това тази негова способност, любовта, качествата и уменията, които носи в себе си, да бъдат споделени, разбрани, приети, отразени във външния свят, да са важни, ценни и значими за някого/и т.е. да получи лично отношение. Когато любовта, която носим в себе си, отдадената лична енергия е споделена, се чувстваме щастливи. Единственото обаче, което зависи от нас и можем да направим, един вид да предразположим това да се случи, е да даваме част от себе си. Най-доброто, на което сме способни. Възвръщаемостта от отдаденото не трябва да е самоцел, такава трябва да е движението на личната енергия, способността да даваш от себе си. Чрез тяхното споделяне.

Готовите универсални и общовалидни рецепти Не съществуват такива за успех и благополучие. Въпреки всички нароили се гурута, теории по въпроса, които просто обслужват човешката потребност да съществуват такива. Всеки е пример единствено за собствената си съдба. Хората като че ли рядко осъзнават, че това, което за тях е ежедневие, нещо нормално, нещо за което дори не се замислят, че всъщност това е така защото средата и хората са благосклонни и в синхрон с тeхните намерения, желания, потребности, надежди, мечти, цели, затова нещата им се получават с лекота, потръгват. И това не е някакво общовалидно правило, рецепта за "правилност" и благополучие. За някой друг същото това може да е трудно, дори и невъзможно поради същите причини, но с обратен знак.
В този ред на мисли, е препоръчително човек да приема препятствията, спънките в намеренията си, които среща дори и в ежедневието, като пътна сигнализация, пътни знаци, че вероятно не трябва да насилва момента. Значи не е налице синхрон, който ще позволи тези намерения, действия да се разгърнат в пълна степен, свободно както човек иска. Това е като някакъв външен регулатор. Което съвсем не означава, че човек трябва да стои със скръстени ръце и да не прави, предприема нищо. Само като го прави да взема предвид и пътната сигнализация, пътните знаци. Затова и дори моментът да предполага спънки, разминавания по някаква желана тема или по някакво желание, в което сме с настройката да стане по точно определен начин, да допускаме възможностите, че моментът тук и сега, ни предлага най-добрите възможности от негова гледна точка. Дори и те да не предлагат и да се припокриват напълно с очакванията. Предварително никога не е напълно и на 100 процента ясно и сигурно на какъв път ще ни изведат от гледна точка на цялото, а не на конкретния момент.