, понякога, рядко се виждам с приятели и общуваме, но е на минимум. И млъкнах Вътре в себе си. Никакъв диалог, ни монолог даже, ей така, мълчанка пълна, увисване в-не-знам-къде. Дори спрях да наблюдавам съзнателно какво тече, просто стоя на брега и гледам как минава водата – когато я има. Толкова се пуснах от всичкото, че май се изключих на макс.И открих, че и това има някакъв предел в нашето измерение. Има пак дъно, макар и дълбочината му да се мени с времето и преживяванията. И от него те оттласква неизбежният импулс да продължиш напред, сега по-силен заради натрупаната в тишината сила. Протягаш се полека, разбутваш пластовете, в които си се заровил, и отваряш пространство за дишане, за поникване, за разлистване.
Пролет е, пролет Е вече…”
Ма Шанти Мая



Чаровник!































































