Финансовата дисциплина е нещо на което човек сам се учи. А не му се налага. Това е отговорност, която сам осъзнаваш.
В случая на авторката това е грозен контрол. Безумие е да си даваш заплатата и после да искаш разрешение за паста за зъби, червило.
Човек когато пораства и започва да работи, сам се учи на тази дисциплина. И сам знае, че има момент не е редно да купи сиренце за 4 лв/100 грама.
Free Agent, точно така. Само че ученичките не работят. Дават им джобни - за закуска, учебници, химикалки. Но това са деца. Но този контрол тя сама го позволява. Никой не и е виновен.
Тайничка, и аз ползвам безфлуорна. На Поморие.
Вкъщи всеки си купува и ползва паста каквато иска. И на никой не му хрумва да наложи на друг какво да ползва.
В случая на авторката това е грозен контрол. Безумие е да си даваш заплатата и после да искаш разрешение за паста за зъби, червило.
Човек когато пораства и започва да работи, сам се учи на тази дисциплина. И сам знае, че има момент не е редно да купи сиренце за 4 лв/100 грама.
Free Agent, точно така. Само че ученичките не работят. Дават им джобни - за закуска, учебници, химикалки. Но това са деца. Но този контрол тя сама го позволява. Никой не и е виновен.
Скрит текст:
Впрочем като дете аз съм работила. Отраснах в малък град. Родителите ми са разведени още като съм била на 5. Майка ми сама се оправяше с нас. Финансовата дисциплина съм я научила много преди да навърша 18. Работила съм 10 годишна на полето на нивите на баба и дядо. Парите, които съм събирала от сурвакане, РД и именни дни съм си купувала неща за мен. Но често се е случвало по моя инициатива да ги давам на майка ми.
Имаше уговорка между нас с майка ми, баба ми и дядо ми. Аз и брат ми помагаме колкото можем на нивите и в къщата, а баба и дядо ни купуват дрехи, учебници, дават ни джобни за закуски. И колкото повече растем, толкова повече расте възможността да помагаме повече. Майка ми имаше моменти работеше и в друг град.
Не бяха лоши хора баба ми и дядо ми. Ама си мислеха, че можеха да ни използват и в един момент да не дават и да трябва да се моля на 13 години да ми се дадат пари за дамска превръзка. Баба ми реши от плат да ми шие и да съм си ги перяла. Е, няма да им мине номера. Имаше моменти ми отказваше пари за дрехи, обувки, учебници и ми казват баща ти да ти купи. Само че аз съм устата. И отговарях, че много добре знаят, че баща ми не дава нищо и освен това аз не работя на нивите на баща ми, а на тяхните и имаме уговорка.
И един момент постачкувахме с брат ми. Спряхме да работим.
И като се видяхме с майка ми обяснихме защо спираме да помагаме. Ела да видиш как бързо им се разясни, че е ненормално да караш 12 годишни деца да работят, но да не им даваш пари за закуска или елементарни небходими неща. При положение, че имаше уговорка. И спирах да помагам.
Е, като си загубиха работната ръка, почнаха да дават.
Няколко такива драми сме имали.
На 15 се уговорихме цяло лято да работим, но есента да купят на мен и брат ми компютър. Това беше някъде 95 година.
Уговорката си е уговорка. И те се съгласиха. Но не я спазиха. Това е като да наемеш някой за 3 месеца и да не му платиш.
Есента казаха, че решили да не купуват, защото питали 60 годишната Пенка съседката, която казала, че компютрите са глупост. Брат ми се разстрои и избяга в друг град. Аз се разфучах. Спряхме да работим. Правех каквото си искам, само ядях, излизах с приятели. Възмутиха се, защото работата на нивата изоставаше, а трябваше продукцията да се обере и да се продаде. Много ми дреме.
Обадих се на майка ми и обясних. И тя се разбесня. Уговорката си е уговорка. Натиснахме ги и купиха компютър. Брат ми се прибра. Но някак доста изстрадан беше този компютър. Това беше последното лято, което им помагахме.
От малко дете съм се научила да отстоявам правата си, а авторката не може.
Имаше уговорка между нас с майка ми, баба ми и дядо ми. Аз и брат ми помагаме колкото можем на нивите и в къщата, а баба и дядо ни купуват дрехи, учебници, дават ни джобни за закуски. И колкото повече растем, толкова повече расте възможността да помагаме повече. Майка ми имаше моменти работеше и в друг град.
Не бяха лоши хора баба ми и дядо ми. Ама си мислеха, че можеха да ни използват и в един момент да не дават и да трябва да се моля на 13 години да ми се дадат пари за дамска превръзка. Баба ми реши от плат да ми шие и да съм си ги перяла. Е, няма да им мине номера. Имаше моменти ми отказваше пари за дрехи, обувки, учебници и ми казват баща ти да ти купи. Само че аз съм устата. И отговарях, че много добре знаят, че баща ми не дава нищо и освен това аз не работя на нивите на баща ми, а на тяхните и имаме уговорка.
И един момент постачкувахме с брат ми. Спряхме да работим.
И като се видяхме с майка ми обяснихме защо спираме да помагаме. Ела да видиш как бързо им се разясни, че е ненормално да караш 12 годишни деца да работят, но да не им даваш пари за закуска или елементарни небходими неща. При положение, че имаше уговорка. И спирах да помагам.
Е, като си загубиха работната ръка, почнаха да дават.
Няколко такива драми сме имали.
На 15 се уговорихме цяло лято да работим, но есента да купят на мен и брат ми компютър. Това беше някъде 95 година.
Уговорката си е уговорка. И те се съгласиха. Но не я спазиха. Това е като да наемеш някой за 3 месеца и да не му платиш.
Есента казаха, че решили да не купуват, защото питали 60 годишната Пенка съседката, която казала, че компютрите са глупост. Брат ми се разстрои и избяга в друг град. Аз се разфучах. Спряхме да работим. Правех каквото си искам, само ядях, излизах с приятели. Възмутиха се, защото работата на нивата изоставаше, а трябваше продукцията да се обере и да се продаде. Много ми дреме.
Обадих се на майка ми и обясних. И тя се разбесня. Уговорката си е уговорка. Натиснахме ги и купиха компютър. Брат ми се прибра. Но някак доста изстрадан беше този компютър. Това беше последното лято, което им помагахме.
От малко дете съм се научила да отстоявам правата си, а авторката не може.
Тайничка, и аз ползвам безфлуорна. На Поморие.
Вкъщи всеки си купува и ползва паста каквато иска. И на никой не му хрумва да наложи на друг какво да ползва.
