Децата ли имат своите периоди или има нещо сбъркано във времето днес...

Анда, постинга ти ми припомни нещо, което пропуснах, но все пак говори, че правилно си ми схванала мисълта  а именно затова


Точно поради по-голямата информираност сега, поради толкова много книги и теории, ние сякаш гледаме на децата под някаква лупа и се впечатляваме от всяка проява на някое от изброените горе неща, отдаваме го на период...притесняваме се дали това няма да се отрази, стремим се към най-точно и правилно разбиране на техните душици...а преди не са изпадали чак в такива подробности за добро или лошо... възпитателната система на повечето родители преди 30 години например е била доста по-опростена от днешната, преди 60 сигурно още повече, но то и ценностите са били различни смятам и все пак няма поколение от родители, които да не правят всичко за доброто на децата си според технтие си разбирания...

Да, немислимо е. От друга страна пък ще им "тровим"  детството с непрекъснатото си присъствие или дистанциран контрол. Аз поне не се виждам как и кога ще я пусна да играе сама навън...

На мен ми е по-лесно да си го карам на периоди:
-не иска да яде, нищо, период е
-не иска да спи в леглото си, нищо, период е
-заспива много късно, нищо, период е;
И то винаги се оправя, иначе ще се побъркам от притеснение за едното и другото.
Понякога гледам как ми се чудят на спокойствието, особено когато три седмици не ядеше буквално нищо, ама нищо, нищо. Свекърва ми не можеше да спи, а тя не се втелясва за глупости. Беше се стопил. Аз спокойна. Ами, прояде. Така че, да живеят периодите!

Погледнато от гледна точка на това, че в крайна сметка нещата отминават рано или късно, каквито и да са - да те са периоди, периоди във времето и твоят подход действително повече напомня на това, което казах, че понякога се прекалява с втелясването...ама сега защо не си изяде обяда, ама защо днеска не е спал....и прочие... но аз по-скоро имам  предвид какво причинява това, и то не точно неядене и неспане, защото те са нормални неща за всеки човек - било дете или възрастен и действително са период или фаза, а по-скоро нервните изблици на децата, това, че вече и те имат нерви, имат главоболия и такива неща, които не бяха характерни толкова преди...

Аз мисля,че е точно обратното-поради купищата информация,мнения,препоръки оносно отглеждането на децата,ние все по-рядко се опитваме да ги анализираме,да ги слушаме,да ги наблюдаваме,разчитайки на готови модели,които да приложим във всики удобен случай.А Каспър е на прав път-периодите и капризите  са по-скоро обусловени от физиологичните неудобства и промени при "подрастващите"(ей,че го ненавиждам това понятие),поне в първите години.А причини за "кризите" в поведението им мисля,че първо трябва да потърсим у себе си.Ние създаваме хаос около децата,неуспявайки да се справяме в разни ситуации-те са далеч по-адаптивни.
Тъй като се направи паралел между поколенията-не мисля,,че моите родители,а още по-малко-техните не са "изпадали в подробности",опитвайки се да създават стойностни хора.Напротив-тяхната информация и познания(що се отнася до отглеждането,не до възпитанието) са били не чак толкова богати и многостранни,но за сметка на това те са изграждали отношения с децата си,връзки,обвързаности.А ценностите,които ние се опитваме да вграждаме в нашите наследници,са валидни от хилядолетия-не можем да се оправдаваме с големи различия.
Моето дете също не е имало "периоди".Не казвам,че не е проявявало характер или самостоятелно мислене,или инициативност,или желание за превес в определени ситуации.Но според мен глезенето и мрънкането са повече рефлекси,отколкото показател за наистина съществуващ проблем,и децата ги използват изключително умело,ако им бъде позволено,разбира се.
А малките радости,пък и по-големите,не изискват кой знае какви усилия,стига да имаме очи за тях да ги видим и желание-да ги създадем.Не мисля,че на нашите деца им липсва спокойствие и хармония-при тях те просто имат други измерения.

Илиана, интересна ти е гледната точка, радвам се, че и ти като мен и останалите сподели в темата размислите си по въпроса, но само искам да уточня, че изобщо не съм имала предвид, това за нашите родители да е нещо лошо, напротив, а това, че казваш, че са изграждали връзки, смятам, че е така и зависи предимно от родителите, както нашите, така и днешните...както и това за ценностите, разбира се, ако на нас ни липсват такива, няма да можем да възпитаваме такива в децата...Както има една мисъл, само дето в момента не мога да се сетя на кой беше: "Детето е бащата на човека!"

Ester,изобщо не съм и имала намерение да окачествявам методите и похватите на чиито и да е родители като "добри" или "лоши",а още по-малко да ги поставям на една плоскост.Само изразявам несъгласие с твърдението ти,че"възпитателната система преди 30 години е била доста по-опростена".Да,най-вероятно в днешно време не е приложима като цяло и не би била "конкурентна".Но аз смятам,че ние,съвременните родители,имаме твърде ограничен запас от педагогически "хватки"-разчитаме най-вече на факта,че има кой да се грижи за комфорта и въображението на децата ни.Много по-лесно е да отказваш на детето си поредната глезотия,отколкото да го впечатлиш и да задържиш вниманието му върху някое по-креативно занимание.Тоест-нашите трудности се състоят преди всичко в необходимостта от постоянен отказ(просто защото ежедневието ни е преситено).В този смисъл за нашите родители е било доста по-трудно да ни разкрият света,в целия му блясък и падение,без помощните  средства,с които ние разполагаме днес...
Разбира се,че отношенията родител-дете зависят от личната подготовка,дадености,умения на всеки един от нас.А поведението на децата много често,бих казала почти винаги,е отражение на нашите настроения,състояния.Така че,налага се да имаме достатъчен самаконтрол,самопознание,самокритика и не на последно място-самоувереност-все неща,които общуването с децата ни непременно изисква...Съгласна съм,че моето дете има основна заслуга за това,което "се случва" с мен през последните малко повече от шест години.

Аз донякъде вярвма в периодите. Синът ми е още малък, но вече проявява характер - бие шамари и ритници. Не е виждал никога някой да се бие или дори да посяга! От къде му идва на малкото мозъче, не знам! Така че не е от средата...

Илиана, съгласна съм с това, което казваш, че сега е много по-лесно от друга гледна точка, предвид нововъведения, всякакви играчки и какво ли още не...но искам само да подчертая пак, че като казвам, че преди 30 години системата е била "опростена" не влагам нищо лошо в това, нито пък искам да я изтъквам пред днешната на 100 % - просто отчетох някои разлики, които са в плюс, но разбира се има и такива със знак минус 

Че си имат периоди, имат. Те се учат, как да се научат, ако не изпробват това или онова как "работи"?
За игрите: за децата в града просто няма пространство за игра. Ние живеем в "селски" квартал на София. Децата има къде да карат колело, няма толкова коли и движение. Ходим на реката да хвърляме камъни и пръчки, ходим по баира в гората, виждаме кози, кокошки, крави (вече им разпознаваме акитата  ), но всичко това ни е на 5 минути пеша от вкъщи и го правим всекидневно.
Мен друго ме притеснява....липсата на време. Усещам, че не отделям достатъчно време на детето, а когато го правя е рядкост да не съм уморена и съответно в един момент все ще му викна за нещо. Ходенето на работа, битовизмите (готвене, чистене и пр.) определено успяват да "осакатят" отношенията ни. Въпреки, че младежа вече "чисти" с моп-а, "реже" тиквички и т.н. Снощи беше взел самобръсначката на татко си и си беше порязал леко устната

Друго, което забелязах напоследък. Свекърва ми (да е жива и здрава) много държи да е с гащи вкъщи. Аз съм го зарязала в нас, като иска да ходи по дупе (и аз се разхождам по гащи и тениска). Снощи правих кисели краставички и ми трябваше време, в което дребния да не ме занимава. Той реши, че иска да се къпе в леген на терасата. Татко му му напълни легена и за 40 минути го забравих. Репликата на бабата беше "Какво ще му пълниш сега леген, не е толкова топло..... ала-бала", а моят отговор, че така хем ще получа свободно време, хем той няма да ми врънка и на всичкото отгоре ще е доволен.
Та подобни случки ми се набиват като примери за "правилно" и "неправилно" възпитание и отношение. Истината за мен е да намеря баланса между мен, таткото и детето. Малкия вече разбира като му кажа, че съм уморена и да ме остави за малко. Като ме пита защо викам, направо си му казвам. Снощи беше изтискал тубичка крем върху себе си (докато го бях оставила да се зомбира с Мечо Пух). Като влязох само го избърсах и му казах, че се слага по малко крем (не че не го знае), а той "Мамо, защо ми се караш?"...... изводът за мен е, че е очаквал да му се скарам (както и най-често правя ) и спокойствието ми го е учудило (щото рядко ме спохожда)......това е нещото върху, което трябва да работя.

ПП: Извинете за описанията, ама с примери ми е по-лесно да се изразявам.

Аз също съм на мнение, че ние сме били отглеждани по много по-опростен и лесен начин от нашите родители и баби. Живея със свекърва на 70 години и от нейните, а и не само нейните разкази, оставам с впечатление, че възпитанието на децата е било на принципа "всяка жаба да си знае гьола" - не в лошия смисъл. Докато сега децата се възприемат повече като равни, дава им се по-голяма свобода и избор,   опитваме да вникнем в тяхната психика и личностни особености. И аз не знам кое е по-добре за детето, но определено е по-сложно за родителите.

А що се отнася до стреса, на който сме подложени ние и децата ни - това ми е болна тема. Смятам, че човекът изобщо не е създаден да понася такова напрежение и начин на живот. Непрекъснатото тичане нанякъде, животът ни в бетонните градове, липсата на връзка с природата, липсата на движение  - това според мен е в абсолютно противоречие със човешката същност. Не случайно, вече са толкова чести случаите на инфаркти и инсулти във все по-ранна възраст. Искрено съжалявам, че децата ни ще са принудени да живеят в този свят и поне засега се опитвам да им осигуря свобода и да ги науча да имат контакт с природата.

Айяла, чудесно си ми разбрала мислите...аз не исках съвсем точно да изказвам колко депресиращо и подтискащо ми влияе това понякога като се размисля в какво ежедневие и бетонни градове, както казваш живеем. И аз си мисля, че човекът трябва да има повече връзка с приордата, повече свобода, повече време за удоволствия и разпускане, повече време за семейството, за малките радости...а то е една непрекъсната надпревара с времето и сякаш айде да мине тази година, айде да мине този период и накрая какво...животът преминал...децата пораснали, точно това ме подтиска като си мисля колко е кратък животът, а как сме принудени да го живеем и сякаш най-гадното е, че нямаме друг избор, защото ако не тичаме и не правим всичко по силите си няма да има достатъчно пари, с които да осигурим нормалните най-необходими неща на децата, дори за жалост качественото здравеопазване и образование са пак въпрос на пари...е къде остава шанса ни да отпуснем края...добре, че поне парите освен друго осгуряват и възможност за почивки и моменти от другия полюс....и все пак, не е хубаво да се мисли така негативно и мрачно, защото за съжаление това ще доведе до по-голямо напрежение и стрес...По-рано не изложих тези си мисли, за да не звуча прекалено песимистично...

 
Имам чувството, че ми четеш мислите  . Съжалявам, ако съм прозвучала твърде песимистично. По темата мога безкрай да говоря, ама да не стане пък съвсем мрачно 

Ние все се вглеждаме в нашите бебета, все си мислим, че не ги разбираме, някакси притъпяваме сами ( а и под натиска на обществото) майчинските си инстинкти, после бебетата ни стават едни неспокойни, искащи внимание и какво ли още не. Може би вина има като цяло наслоените от памтивека идеи, че бебето трябва да се оставя да плаче ( видиш ли за да "не се разглези", за да "му се развиват дробовете" - неща които все още чувам дори от лекари и падам, казвам ви; да не спи при майката, че щяла да го задуши ) все глупости и глупости и прекрасната връзка - майка-бебе/дете започва да се губи и да се превръща в възпитател-подчинен ( в повечето случаи - непослушен ).
Знаете ли ЕВка беше много, много ревящо бебе. За всяко нещо ревеше. Аз постоянно си блъсках главата и се чудех защо е такава, обаче нощно време не се сещах да я погушкам малко повече, денем не се сещах да я понося малко повече, оставях я в кошарата, после в паяка(проходилката) и започвах да домакинствам или да седя на компютъра. После Евка стана свръх непослушно дете, голям инат,а и що пробелми си имах с нея ...
С Хриси сега нещата са съвсем други. Може би спокойствието което ми носи това, че е второ бебе и ми е познато всичко, а може би това, че повече се осланям на майчинския си инстинкт и вътрешен усет но тя е много спокойна, и удоволетворена, личи си просто.

Причината е, че много все се занимаваме с дреболиите около бебоците: какво, как, кога и т.н. яде; защо плаче; боли го корема; колко, кога и как спи; постоянно се вглеждаме, изследваме и се бутаме в децата си и по този начин някак си не им оставяме пространство ( лично), за да развиват способностите си, според възможностите си. ДА не говорим за вмешателството в природата, да ги подпомагаме във физическото им развитие, с помощта на разни приспособления, като проходилки, каиши и не знам си какво, което е само заради нашето удобство и нищо повече. Няма непроходило дете ( говоря за дечица в здраво физическо и психическо състояние), няма ненаучено да пишка в гърне, няма непрояло обща храна дете, но ние все бързаме и аз не знам за къде. И после дечицата стават изискващи, просто защото ние сме им се бутали докато са били бебета и те очкават отново да го правим и като порастнат, просто така сме им поднесли живота. Обаче идва период, в който започваме да се откъсваме от тях и те от нас, което е нормално явление в природата и се започват бунтарския период: " ми то се тръшка; ми то иска само да го нося на ръце; ми то не иска да яде; ми то само се напикава, ми то ..." не знам си какво още. Ми такова ще е, така сме го направили ни е самите.
Искам да кажа, че децата са нашето огледално отражение. Можем да ги погледнем хубаво тях и да се видим нас самите, т.е. какво ние сме им предложили и оформили в тях.
Такива митиработи.
Бях пускала подобна тема в един друг форум, ако не е дразнещо може да я погледнете (http://club.biberonbg.com/read.php?1,197085,page=1  ), защото там моята сестра е разказала ( мисля че и тук някъде го е разказвала,обаче) за индианските племена в днешно време, от една писателка, която ги е описала в книга и как там няма подобни проблеми и децата нямат такива кризи, периози и тем подобни, както го описват психолози и т.н.
п.п./ ми ето за пример искам само да кажа, как в САЩ препоръчват да не се слага и да не се учи детето на гърне преди 3г.в., че се трявмирало, и то видни психолози го твърдят, ама нали се сещате каква е продажбата на пелени за еднократна употреба там? ( пък и не само там); логино е че така ще се оправдава обществото.....както и хилядите научни книги за детската психика и тем подобни...а всичко е толкова просто.....

Да...наистина сами усложняваме ситуацията. Да не се смеете, но често, когато имам колебания относно възпитанието, се питам как постъпват животните по отношение на малките си. Карат ли ги да ядат - не. Перват ли ги с лапа, сръмжават ли ги леко - да. Изпадат ли в истерия, бият ли наистина чедата си - не. Молят ли ги, убаждават ли ги да тръгнат на някъде - не, просто те тръгват. Настояват ли на всяка цена  децата им да усвоят нещо - не, показват само. Когато на малките им дойде времето да започнат свой живот, държът ли ги пак до себе си, искат ли да останат - не, дори ги напъждат, но то е за тяхно добро. И т.н. Разбира се, че паралел трудно може да се направи, но все пак...