Аз съм Хикикомори

Има едно нещо което се казва "патология", което определя дали едно състояние е болест или не ! Това на 100% е патологично психологично състояние, особено след като говорим за голям стрес и уплаха от социални контакти, а и от това да бъдеш навън, на улицата.

Има един основен въпрос свързан със самоосъзнаването на проблема и това дали ти го приемаш като проблем и да искаш се пребориш с него. Тост искаш ли да си нормален като другите или искаш да си живееш изолиран и просто да не те безпокоят вашите ?

Един прост въпрос, който до голяма степен, ще даде отговор дали сам би могъл да се справиш в проблема или ти трябва принудителна помощ от специалист !

Като човек, който няма този проблем, мога да ти кажа, че животът навън и социалното общуване е много по-приятен от този който ти водиш в монета. Ти единственото което получаваш е спокойствие, както и сам го споделяш.

Ти не знаеш дори какво по-хубаво има от това ! Не съм запознат с твоя проблем, предполагам е описан в учебниците по психология, но вярвам, че той е преодолим. Сигурен съм, че трябва да има начин, било то и чрез терапия със хипноза, която е доста ефективна при не малко различни проблеми от такова естествено.

Възможно е изолацията му да се дължи на разочарование или стрес от общуване.

Доста ти е трудно, създаваш цяла изкуствена система на живот, заради социалната тревога, която изпитваш и всички тези проблеми в общуването, които сподели. Очевидно си умен младеж. А колкото и да е парадоксално, желанието да се наричал хикикомори (ох, звучи като кикимора!) всъщност е търсене на някаква общност, която да те приеме такъв какъвто си. Това, което ти убягва, е че много от хората, които живеят така по Интернет 1) не живеят баш така, а печелят пари от клипчета и влогове, или 2) имат сериозни психични заболявания. Не звучи като да си в нито една от двете ситуации, не се набутвай сам в подобна рамка само от желание за принадлежност.

Щом очевидно имаш много време за прекарване в самоусъвършенстване в стаята, вземи провери EMDR  (Eye movement desensitization and reprocessing)  терапията. Можеш и сам да си я правиш с ресурси от Интернет. Ще ти помогне да намалиш малко тези нива на тревожност и справянето с паник атаките. Независимо дали ще живееш в стаята си или не, трябва да намериш начин да облекчиш тези симптоми, които описа, защото така много трудно се живее. Успех. Пиши ако пробваш терапията

"Състояние" е като нещо ти е докривяло, не ти се вижда с никого и се скриеш в стаята си - и така... чак до вечерта, ако е следобед.
"Диагноза" е, когато трайно се навреш в това "състояние", понеже родителите са те оставили да си "различен" и "интересен".
На тези родители, дето оставят купички храна пред вратата на о, горкичкото, като на кученце, бих им теглила един хубав бой. Не правят добро на детето си, ама никак. Ако е толкова зле, по-добре да го приемат в лечебно заведение. Където да види какво го очаква и да прецени дали му харесва.
Като ти приберат лаптопа и телефона, няма да играеш до късно.
Като ти приберат тренажора, няма да се "тренираш".
Като си вземат звуковъзпроизвеждащата техника, няма да "танцуваш на музика".
Ти нали осъзнаваш, че всичките тези благинки не са твои, а техни?
Какви са тези лигавщини!?
Ако си болен, търсиш помощ. Квалифицирана помощ, и я приемаш, и съблюдаваш какъвто и режим да ти изпишат.
Ако все пак предпочиташ да се бориш сам, се бориш - но се бориш, а не се чудиш как да се направиш на Многострадалната Геновева.
И при никакви положения няма как да очакваш някой, който и да е, близък или далечен, да подкрепи решението "аз тук си вегетирам, а те припкат край мен на пръсти да ме обслужват".
Никакъв Хикимики не си ти, ами най-обикновен, завършен ЕГОИСТ.
И имай предвид, че няма човек на Земята, който да вижда поведението ти като нещо различно.
И знаеш ли защо?
Защото упорито настояваш, че не си болен.
Или си болен, или си егоист.
Избери едното - трети избор нямаш.

И братовчед ми е така вече сумати години.
Сега е на около 35 и още не излиза, не знам какво ще се случи, когато родителите му починат.
Но за теб знам-ще умреш от глад, защото няма да имаш ни образование, ни работа, ако не са те затворили в лудница до тогава.

Не трябва да си завърташ цялото съществуване около страховете си. Придаваш им важност и значение, които изобщо не им се полагат! Звучиш умно момче, не се ли усещаш колко е неправилно това? Така цял живот ще те е страх и все по-зле ще става. Не искаш ли да го преодолееш, да живееш пълноценно, да си щастлив? Не е невъзможно.

Защо се страхуваш толкова от вълнението? Да ти се разтупка сърцето, да ти се изпотят дланите, да ти притрепери под лъжичката - все реакции на организма, когато се вълнуваш. Но може да се вълнуваш и от очакване на нещо хубаво. А ти вече си отписал хубавите неща. Предпочиташ да не ти се случи нищо от страх, че може да е лощо.
  Стахът да живееш така те е стегнал в примката си, а ти си се предал като страхливец. И да знаеш, че смел е не този, който не се страхува. Всеки се стахува от нещо. Но само смелите преодоляват стрха и се борят с него.
  Хубаво е било на това да те научат родителите ти, докато си бил малък. Но явно имат много голям пропуск в това отношение. И съм сигурна, че те също се стахуват - за теб. За твоето бъдеще. За това, че са пропуснали много неща и не те разбират.

 Защо не се опиташ да поговориш с тях - да ги изслушаш: те от какво се страхуват? Как са преодолявали страховете си от провал?

Мога да ти дам пример за себе си: на 51години, започвам нова работа. Нещо, което не съм правила. Искащо от мен бързина и сръчност, а аз съм бавен флегматик, интроверт. Цяла година, всеки ден тръгвах на работа трепереща, със сърцебиене и се молех на вси светии, Господ или както и да го наречеш, да не се проваля. Да не се изложа. Да не тежа на колегите и те да кажат, че работят и за мен. Страх ме беше и с какви хора ще се срещна, как ще ме приемат или не.  Но оцелях - започнах 4-та година на това място и смея да твърдя, горда от себе си, че се справям и съм добра. А ако още си стоях в къщи - тази гордост нямаше да я изпитам.

И най-великите артисти имат сценична треска всеки път ,всеки път.Колкото опит да имат.

Чудесно е, че посмечкихте тона на последните страници, щото някои си бяхте готови за работа с тежките психиатрични случаи - направо да влизате и да ги оздравявате пациентите.

Как ще иска да излиза!? И аз да съм - също няма да искам.
Родителите са му осигурили всички удобства: лаптоп, телефон, игри, караокета, тренажори...
Храната му се сервира - отсервира; мръсното пране се сменя с чисто; със сигурност е топличко (за разлика от навън).

Абе не е луд онзи който иска да е блатна кикимора... тези, които са му подсигурили уютното блато да му мислят.

А тези, които му съчувствате - не ви ли прави впечатление, че това дете си живее живота, използвайки благинките, дадени от родителите му - без никакви угризения и скрупули; без да има някакви задължения; и екзистенциалната му драма е че не го оставят на мира, за да си продължи така завинаги.

А липсата на елементарно възпитание (как няма да дразниш хората, като не ги и поглеждаш в очите, криейки се зад косата си?)

(Съжалявам, но не мога да смекча тона. Такива дечица и техните родители (най-вече), вадят най-лошото у мен)

Със или без благинки пак ще се чувства така, но е много добре родителите му да се ограмотят малко, защото има спешна нужда от психиатър при детето. Ако се изчака, това състояние (болест или друго, все тая) ще се задълбочи или ще прерасне в болест, от която не е ясно има ли връщане.

Пишете им на тези родители.



Те като не пишат, вие им пишете. Уведомете ги. Да знаят, да знаят и да не питат. Пардон - да вземат мерки.

Тук човекът е повдигнал темата по друг повод.
Той пита:
Аз предлагам да си постави бележка на вратата на стаята и апартамента с упътване. Нещо като своего рода карантина. Да са уведомени хората.

Може да си лепне ей-това:

Нагледен материал, за да го разберат по-добре околните.

Иначе най-добрият съвет към родителите вече го изпях одеве, сега и него да онагледя:

tainichka,
Може би младежът пише тук, именно защото родителите му са предприели някакви мерки и той се опитва да им се изплъзне: не иска да говори с психолог или психиатър, дори на крака да му дойде. Надява се, че тук ще получи съвет, как да им противодейства, ама никой не го разбира. Той също не разбира, как дразни родителите си и защо те не го разбират.
Иначе съм съгласна Judy .

Ти не беше ли пси, Джуди?

ПП Дени, възможно е. Явно днешните псита препоръчват the big гьостерица. (във връзка с мнението преди теб.)

А, не съм "пси" аз, излизам от къщи сегиз-тогиз, и казвам по едно "Добър дан", кога видя позната физиономия.