Православието като начин на живот - 8

Zoraya2222 при мен възниква изненадващ проблем с висока кръвна захар и високи киселини и болки в стомаха. Без никакви поводи за това . Според лекарите бяха достатъчни кръвните изследвания, а гастрото мина и с ехограф за да установи дали имам някакви физиологични проблеми. Решиха първоналачно да лекуват само симптомите и да премина на така наречения бавно натоварващ хранителен режим. После така както се появи проблема така си изчезна от само себе си. Лекарите останаха само с лечение на симптомите, защото не откриха никакви причини за това състояние. Даже ендокринолога после ми вика „Аз така и не разбрах това сега какво беше, нормален инсулин, нормална кръвна картина, нормални данни за черен дроб (от там излиза натрупаната глюкоза и понякога вдига кръвната захар) всичко нормало и ... висока кръвна захар.“ Свещеника обаче имаше обяснения.

Аз съм на мнение, че в такива форуми медицински съвети не трябва да се дават, те се дават само от лекарите. А по отношение на действията на дявола, няма са влизам в излишни дискусии. Писал съм по моите наблюдения. Имал съм атаки, но пък съм намирал и начини да ги отбия. И в момента като диабетик, вследствие на затруднената регулация на кортизола изпадам в гняв, но почти съм се научил да го овладявам за кратко време със собстветна молитва, която аз съм си измислил (радвам се обаче, че и свещеника я одобри).

Аз между другото си падам по кратките молитви, без дълги речи и от типа, „милостиви Боже ти който си направил това с еди си кой или еди си кога“, сега направи това и с мен или някакви уводи, които после те карат да се чудиш за какво точно се молиш. Бог много добре знае от какво имаме нужда и едва ли трябва да му четем речи, да правим уводи и да му даваме мотиви или пък да споменаваме прецеденти.

Дядо Хаджия, благодаря за изчерпателния отговор. Явно не са ви правили точно гастроскопия, а ехограф и кръвни изследвания. Подозирам, че както се е оказало и при вас, и на мен може нищо да не ми открият чисто физическо относно стомаха. Та оттогава ми започнаха проблемите със стомаха. Интересното е, че тогава за поне 1 година спрях кафето, което доведе до сериозно подобрение в приема на всички храни нормално. Но преди няколко месеца се изкуших пак да започна да пия кафе и ето сега се влоших. Надявам се сега като спра кафето и цигарите да се подобря и излекувам, да даде Бог.
Дано и на вас да даде Бог здраве и още дълги години живот за полза и спасение на душата ви. Моля, пишете по-често тук и споделяйте, ако прецените, важни духовни изводи от борбите, които водите. И без това форумът е анонимен, а всички ние имаме нужда да споделяме провалите и успехите в трудния път на православни християни.
Сега искам да споделя на всички какви нови душеполезни книги си закупих от храм "Св. Седмочисленици", София:
1. "Настолна книга за монаси и миряни" от архимандрит Йоан Крестянкин - изключително интересна, разбираема, с много нечувани за мен досега духовни ценности от всички свети отци и на самия автор за правилен християнски светоглед. Изчистват се много съмнения и колебания, четейки тази безценна книга.
2. "Мир и радост в Светия дух" от стареца Тадей Витовнишки - също много полезна книга с описани лични духовни преживявания, изпитания, изкушения и борби на стареца Тадей и съответно съвети как да се справяме правилно с подобни ситуации.
3. "Зрънца добромислие" от стареца Тадей Витовнишки - също много ценно четиво със съвсем конкретни отговори на важни за всеки християнин аспекти от живота, съвети и поучения. Например, разсъждения за гордостта, гнева, тъгата, депресията, демоните, краят на света, магията, сънищата, тайните и прочие. Богата книга.
4. "Последният дневник на светия праведен Йоан Кронщадтски" от самия Йоан Кронщадтски - обобщения от целия духовен път на този дивен руски светец. Много полезно и повдигащо духа четиво.
5. "Покайна библиотека - Книжка 6 - За изповедта (отечески съвети)" на изд. Православно отечество - в детайли се разглежда тайнството покаяние и изповед, разсейват се всякакви съмнения и колебания, така че човек да е в състояние честно и достойно да се очиства от греховете си и да получава прошка за тях от Господ. Според мен никой не бива да дръзва на своя глава да си се кае, както той си знае и да се изповядва пак така с много грешки и неправилно устроение на духа и съвестта. Добре е и е жизненоважно да се прочете тази книга, за да не си мислим напразно, че успешно се каем и изповядваме, а в съдния ден да се окаже, че поради гордост и самомнение не сме се информирали от истински знаещите свети отци за тези тайнства и сме се провалили, каейки и изповядвайки се формално и дежурно с вкаменени, загрубели сърца.

Какво означава да "дръзва на своя глава"? Може ли малко повече пояснения?
Моето осъзнаване до момента е, че покаянието е процес, който се развива във времето и се осъществява в съзвучие с насоките на личния духовник ( но също и духовните четива, които се четат) и степента на обожение на всеки един нас- целта на християнския живот по принцип.
Примерът с Антоний Велики го намирам за много удачен, много подвижници и светии са имали нападения, според мен е по- точно да се каже , че няма такъв, който да не е имал. В Библията са описани страданията на праведния Йов, резултат от сделката между дангалака и Бог.

И аз подкрепям четенето на православни книги . Само често се заплитам в разсъждения от типа нима не можеш да се спасиш без всички тези издания? Трябва ли да имаш академична подготовка за да си Христов? Не е ли сърцето мястото,  което се променя. Доколко книгата участва в това. Също имам и друг момент.  Бях в неделя на служба . По време на литургията възрастна жена в престилка               (чистачка) сновеше напред назад пред олтара и забърсваше иконите, редеше някакви празни табли на масата, буташе се в краката на свещеника и дяконите, псалтите, които пееха и изговаряха молитвите след Големия вход. Без да съдя- това ме смути и не предизвика възхищение . В същото време след Символа на вярата седнах за кратко и скоро след това възрастна госпожа( бабичка) ме изръга укорително в гърба да стана веднага. На служба рядко сядам и за малко. Има обаче и друга истина- бременна съм, с ниско кръвно съм, с операция съм. ( може би, тя няма как да знае). Ей, такива ситуации.
А са се спасявали хора неграмотни ,   с богословие в образи.

Мигла, колко хубави примери даваш! Тези бабички, без извинение, са навсякъде и се държат по този начин. Няма църква без бабички май. Въобще не им обръщай внимание на такива и да, не е правилно тяхното поведение. Мен пък ме дразни в нашата църква как точно, когато се правят ритуалите с виното, една жена от църквата тръгва с една паничка и почва да събира дарения за църквата. Понеже я познавам лично, знам, че намеренията ѝ са чисти и е много добра жена, обаче много дразни това едва ли не задължение да дадеш някой лев всеки път и всеки път точно в тоя момент от службата го прави. Може би правилното в случая е да кажа нещо, някаква забележка или въпрос, колкото се може по-любезно и с добри намерения, обаче нямам смелост.

Здравей, Катерица,
Ами за дръзването на своя глава имам предвид, че забелязвам, че лично аз не се бях подготвила специално за процеса на разкаяние и последваща изповед и причастие. Явно поради гордост и високоумие, считайки, че от една дума съм разбрала за какво става въпрос. А тези тайнства са всъщност разковничето за действително спасение на душите ни и сега чак осъзнавам колко е важно да се подхожда подготвено и с изключително внимание и съсредоточеност. Затова се снабдих с книгата, която цитирах в миналия си пост, защото няма по-добри учители от светите отци на нашата православна църква. Те са препатили и са изстрадали своето спасение и дават съвсем конкретни съвети как да подхождаме към покаянието, изповедта и причастието. Затова написах за дръзването. Има огромна опасност човек, макар и подготвен, ако му потръгне в живота след няколко искрени покаяния и успешни изповеди с реално очистване на изповяданите грехове и получаване прошка и Божията благодат, после насред приятни случки и хубав живот като цяло да забрави, да се разсее и да не продължи с правилното покаяние, изповед и причастие и да не успее да се спаси. Затова. Кой от нас, грешните, не страда от високоумие и силно застъпено лично мнение и чувство за правда? Всички страдаме. Затова най-добре да разчитаме на Господ и на доказани праведници и техните съвети, а не на своя слаб ум, слаба воля и объркано разбиране за божията правда. Благодаря ти, че подкрепяш опита от житието на свети Антоний Велики и другите пострадали от дявола светии. Права си, ни един не е останал по някакъв начин незасегнат от врага на нашето спасение. Но да не забравяме кой е главния враг на всеки от нас - както е казал Иисус това са нашите страсти. И понеже целите сме пропити от страсти, мисля, че всеки от нас сам за себе си е най-големия си враг. Ние сме като врата, през която дявола може да влезе, ако не живеем праведно. Сега прочетох от стареца Тадей, че ако се научим да обичаме Бог всецяло, каквато е първата Божия заповед: "Възлюби Господа Бога твоего с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си воля и с целия си разум", тогава Божията благодат пребъдва в нас и изгаря всички наши страсти и пречи да грешим. Но това е много трудно за изпълнение и не бива в никакъв случай да отменя правилото за покаяние, изповед и причастие. Също така този мъдър старец съветва никога да не пропускаме сутрешната молитва, защото тя е невероятно силна и е голям подвиг да я вършим, без да се разсейваме по земни глупости.

Ето това е много интересен въпрос  и аз често разсъждавам върху него. В обичайния случай това наистина предизвиква гордост и нерядко мислим, че това ни се "полага". Гледам около себе си самодоволни хора, които се опияняват от собственото си измамно величие. Не ги съдя, а просто констатирам, защото и аз съм била, а и все още понякога съм там. Преди 12 години точно в такъв период от живота ми, когато си мислех, че всичко се е подредило с гръм и трясък дойде диагнозата РМЖ. Е, за броени дни полетях в пропастта и "подреденият" ми живот се превърна в кошмар. Никога не упрекнах Бог за това, никога не си зададох въпроса защо точно аз, а даже в определени моменти си мислех, че това е дошло за вразумяване, защото можех да тръгна по доста наклонена плоскост. Е, по велика Божия милост минаха години и се чувствам добре, децата, които бяха бебета тогава пораснаха и не минава ден, в който да не съм благодарна за тази милост. Напоследък се терзая от факта, че не я заслужавам, защото не съм достатъчно всеотдайна във вярата. Благодарение, обаче, на този период от живота си знам, че всичко, което уж върви добре е много, много крехко и може да се обърка в едни миг и нищо освен Божията подкрепа и милост да нямат значение. Не минава и ден без да благодаря и да не се моля болестта да не се връща, но кристално ясно знам, че гаранции за това няма и, че каквото и да се случи ще трябва да намеря сили да кажа "Слава Богу за всичко!".

Здравейте пак на всички,

Във връзка с питането за четенето на завещаните ни от светите отци книги, мисля, че следният документиран случай от Света гора, Атон ще помогне на всеки, който има съмнения за душеполезността им, а и ще укрепи вярата на тези, които ги обичат и четат за пропъждане на съмненията и колебанията, за преодоляване на коварните бесовски капани и уловки по пътя на спасението:

Поучително видение на игумена Софроний за душеполезните книги 

 Следното внушаващо страхопочитание видение ясно показва великата полза и спасение, които произтичат от изучаването на душеполезните книги и по тази причина  враждебността, която демоните имат към тях, понеже тези книги разрушават техните уловки и хитрости. Видението било показано преди около сто и петдесет години на един благочестив игумен на Нямцкия манастир, основан от св. Паисий Величковски.

Няколко години след кончината на праведния Паисий строгостта на манастирския живот намаляла, от една страна поради богатството, с което манастирът се сдобил и от друга, поради голямата свобода, която се дала на светските хора да посещават манастира. Някои идвали с целите си семейства и оставали в манастира по два или три месеца през лятото, като прекарвали времето си в различни светски развлечения. Монасите станали немарливи към своето правило и започнали да се грижат за лозята и градините, които принадлежали на манастира.

 

Един от учениците на св. Паисий, наречен Софроний, който бе игумен, по това време водеше строг духовен живот. Една нощ, като мислеше, че вече е време за богослужение, той излезе от манастирската порта и погледна към външната врата, към мястото, където днес се намира светият извор. Там видя един човек черен на вид и с ужасно телосложение. Той беше облечен като офицер и викаше с висок глас, както правят военните, когато дават команди на войниците си. Очите му бяха кърваво червени и светеха с огнен пламък. Устата му беше като на маймуна и зъбите му стърчаха. Около кръста си беше увил една огромна змия, чиято глава беше увиснала надолу, а езикът и стърчеше като меч. На раменете му имаше нашивки с формата на глави на усойници, а на главата си носеше шапка, от която стърчаха тела на отровни змии, които се увиваха като коси около врата му.

Когато игуменът Софроний видя това, се вкамени от ужас. След като се свести донякъде, попита офицера какво търси в двора на манастира в такъв час.

- Нима не знаеш, че аз съм главнокомандващият тук във вашия манастир? – отвърна черният.

- Ние нямаме войска тук и нашата страна се намира във време на пълен мир – му каза игуменът.

- Тогава узнай – отговори черният, - че аз съм изпратен от невидимите войски на тъмнината и че ние сме тук за да водим война срещу манастирския ред. Когато давате обета си при вашето пострижение, вие ни обявявате невидима война и ни нанасяте много рани с вашите духовни оръжия. Много пъти ние отстъпваме позорно, тъй като пламъкът на вашите молитви ни изгаря. Но сега вече не се боим от вас, особено след като Паисий, вашият игумен, умря. Той ни ужасяваше и ни причиняваше много страдания. Откакто той се върна от Света Гора с шейсет други монаси, аз бях изпратен с шейсет хиляди от нашите войски да го спра. Докато той управляваше манастира, ние не можехме да си отдъхнем. Независимо от всички съблазни, хитрини и уловки, които опитахме срещу него и неговите монаси, ние не постигнахме нищо. Човешкият език не може да опише какви ужасни страдания, трудности и изпитания  понасяхме, докато този човек беше тук. Той беше опитен воин и неговите стратегии винаги ни улавяха без да усетим.

Но когато той умря нещата се подобриха малко и ние успяхме да махнем десет хиляди от този фронт и така останахме петдесет хиляди. Когато монасите започнаха за занемаряват реда си и се грижеха повече за своите ниви, постройки и лозя, ние освободихме още десет хиляди поради техните задължения. И останалите четиридесет хиляди продължиха борбата. След няколко години някои от монасите решиха да променят устава на Паисий и монасите се разделиха, а някои напуснаха. Междувременно на светските хора беше разрешено да наемат стаи в манастира, те водеха жените си и ние отпразнувахме нова победа, като намалихме броя на нашата войска с още десет хиляди. По-късно, когато бяха основани училища за малки момчета, битката почти свърши и ние имахме възможност да намалим нашите войски с още десет хиляди, като оставихме само двадесет хиляди тук да се грижат за монасите.

Когато игуменът Софроний чу тези неща, той изстена мислено и попита черния:

- Защо още е необходимо да оставаш в манастира, след като както ти самият признаваш, че монасите са се отказали от своята борба? Каква работа имаш още тук?

И тогава, принуден от Божията сила, грозникът разкри своята тайна:

- Истина е, че вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите, дано пропаднат в дън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живеем в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време - и светските съсловия и духовенството, са се молили неспирно, постигали са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица. Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. Защо да не живеем в мир? Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни? Защото и аз съм дух? Нали така? И аз също вдъхновявам хората да пишат книги. Но стига само един от тези мръсни парцали, които вие наричате пергаменти, да попадне в ръцете на някой несмислен глупак и целият се разгаря наново и ние трябва да бягаме и да започнем борба с вас отново.

Бедният игумен не можеше повече да мълчи и затова запита:

- Какво е най-силното ви оръжие срещу монасите в наше време.

И той му отвърна:

- Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далече от техните духовни занятия, особено им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. Защо не прекарвате повече време в грижа за градините и лозята си, в ловене на риба и в учене на децата, защо не се отдадете на гостоприемство към всички тези добри хора, които идват през лятото заради чистия въздух и чистата вода? Монасите, които се отдават на такива занимания, биват уловени в нашите мрежи като мухи в паяжина. Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни.

Едва бе изрекъл тези думи и клепалото заби за утринната служба. Веднага водачът на демонската армия изчезна като дим. Игуменът се вдигна с голяма душевна скръб, поради разкритията, и влезе в църквата. Когато монасите се събраха, той им разказа със сълзи всичко, което беше видял и чул по време на ужасното видение. Тогава той нареди всичките неща да се запишат за доброто на бъдните поколения.

 

Скоро след 1859 г. княз Куза от омраза към Църквата и всичко църковно започва война. Първата му жертва е Нямцкия манастир, разрушен от неговото насилие. Относно съдбата на манастира в Нямц преп. Паисий Величковски е предсказал следното за своето братство: Когато се отдалечите от вниманието и четенето на отеческите книги, ще отпаднете от Христовия мир и любов, тоест от деянието според Христовите заповеди и ще влезе във вас метеж, смут и безредие, душевно смущение, колебание и униние, ще роптаете един срещу друг и ще осъждате, и когато това се увеличи ще изстине любовта у мнозина (Мат. ХХІV, 12). Но по-добре да се запази макар и у малцина. И ако това ще е така, ще се разпилее скоро и това братство, първо по дух, а след време и телесно”.

Архим. Митрофан “Житие и
писания Молдавскаго старца
Паисия Величковскаго.
Москва 1892г.
Източник: https://www.sveta-gora-zograph.com/
П.П. Отеческите книги са безкрайно полезни, затова бодат очите на врага. В крайна сметка и нашият Господ Иисус Христос е казал да бъдем хитри като змията и незлобливи като гълъбите.

Четем, четем, има ги книгите и се издават, слава на Бога. Не е както беше преди промените, тогава беше катастрофата.
Изненадах се, че на Атон идват цели семейства( включително и жени).
Или не правилно съм разбрала?
Една голяма поука има от цитата, за който благодаря.
За пореден път кристално ясно става, че имаме нужда от опитен воин ( както е наречен в текста св. Паисий) и от неговите насоки, помощ и застъпничество.

milmich, вече си давам сметка, че дори най-дребните неща, в рутинния ми живот са огромен дар от Бог. Факта, че мога да се развикам като се ядосам, да се разплача като ми е тъжно, факта че мога да се зарадвавам като видя нещо хубаво, факта че мога дори да се изпикая без проблем. Факта, че мога да огладнея и като ям да ми е вкусно. Всичко е толова,толкова хубаво. Но трябваше аз или близки на мен хора да загубят тези "дарове", за да осъзная, че са такива. А колко бързо забравям после... Вече си мисля, че май е по-добре да живея в една "умерена мизеря", която да ме държи нащрек, за да не стигам до "огромната мизерия".
Хубаво, аз съм на средна възраст вече. Научих се да живея по-простичко, ами децата ми? Та живота тепърва е пред тях и като ги гледам какви "големи кошници" са си приготвили и се плаша. Защото падането от високо, много боли. Но не мога да им кажа: "Недейте да мечтаете за университети в чужбина! Недейте да мечтаете за престижна работа! Дори за красиви и умни половинки не бива да мечтаете! Мечтайте за царството Божие и за духовно спасение!". За тях това са кухи фрази. Докато не го изпитат сами на гърба си, няма как да го разберат.

Погачата в чест на утрешния светъл празник Рождество Богородично е готова. Чакаме настъпването на празника.

Много хубава погача, дядо хаджия, съпругата ти ли е майсторицата?

Хубаво отбелязване на празника утре!

Gorg0nzola, публикацията ти ме потопи в размисли; почти двучасови...
всеки има своя път, на никой не са му спестени страданията, всеки носи своята определена роля, без значение дали сме били в престижен университет или сме завършили основно училище. Царството Божие е в нас, независимо къде сме . Важно е как се подвизаваме.
Ще дам един пример с православен наш съвременник, който е много известна тенис звезда.
Сигурно се сетихте, става дума за Новак Джокович.
Да, той живее в света, работата му е в светлините на прожекторите, печели милиони. Но е дълбоко вярващ и считам, че той съумява да придобива и запази въпреки наситения откъм всякакви предизвикателства забързан начин на живот това чувство на духовно равновесие, на духовен мир, което не зависи от странични, нерядко неблагоприятни обстоятелства.
“Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21).

Не, аз см я правил!

Еха, поздравления, дядо хаджия!😊
Браво, чудесна е погачата ти, сигурна съм, че е и вкусна.

Мила Горгонзола,
Все пак личният ти пример и опит от паданията и ставанията с Божията помощ биха били най-убедителното доказателство за пред децата ти. Според мен, като човек познал успехите, славата и почестите от най-ранна младежка възраст, и съответно тежко и от високо паднал и пребил духовно, а и с болести като резултат, не мога да те утешавам лицемерно, че всичко ще бъде наред, ако децата ти се стремят към престижно образование, престижна работа и красиви другари. Според атонските монаси най-голямото зло идва от храната, парите и славата. Не ги оставяй на мира, а им давай душеполезни съвети и посочвай стоплящи душата примери за свят и кротък живот на праведните светии. Разбира се, ако успееш да им преобърнеш представите, че любовта, мирът, духовния живот и спасение е единствения истински смисъл на земята, това пак не означава, че животът им ще премине без изпитания, но пък животът само тук, само по земному, в суета е задължително пагубен и не води до нищо добро. А особено сега, в последните времена, нещата са се забързали. По време на социализма е имало по-бавен ритъм на живот и по-дълго време отпуснато от Бог за промяна и размисъл. Сега време няма. Чувствам го, наблюдавам го. Затова моля Бог за удължаване на живота и добро здраве, защото хората почнаха да гинат като гъби и възрастта на починалите рязко спадна. Всеки ден по новините казват за някой има няма 40-годишен, успешен в светски план, който видиш ли, по неизяснени причини си заминал за оня свят. Така, че не е време за фалшиви утехи, а е време за работа и бдителност. Аз нямам деца все още и понякога си казвам Слава Богу. Защото моята душа доникъде не е стигнала и не знам как себе си да поправя та деца ще възпитавам правилно. И все пак, ако държат на хубавата добре заплатена работа, може би ще е добре, ако заделят например една десета от всяка заплата и я даряват в кухня за бедни и бездомни хора. Това би бил компромисен вариант.