Православието като начин на живот - 8

Ясно, така вече ясно формулирано („А ти след всичките тези неща кога живееш и изобщо живо човешко същество ли си?“), се разбира какво се има предвид.
Значи по смисъл е това, което е обяснила и Mama_Nana

Здравейте. Да ви прекъсна дебата с два прости въпроса: къде си държите иконите вкъщи? Не включвам тези по стените, а всички останали. Имам три рафтчета и мнооого икони и иконки, малки, големи, дървени, хартиени, ламинирани, изрезки от календари и вестници. С времето се увеличават, прашасват на рафта, ок ли е да ги събера всички в една кутия или в затворен шкаф и да оставя отвън само няколко? Някак си ми е гузно да ги "смета" така, но и иначе не е добре, просто са много.
Втория въпрос - можете ли да препоръчате някаква въздействаща нравоучителна  литература за деца - редучилищна и началните класове? Разказите на Валентина Друмева някак си нямат особено въздействие, така да го нарека.

А по въпроса с живеенето - ако се има предвид да не се тревожим за щяло и нещяло в бъдеще неопределено - не го мисля грам. Мисля тук и сега, как да си наредя/ прибера иконите, как да науча децата си на добро и как да събера ума си за някоя и друга молитвичка през деня, че нещо въобще не ми се отдават.
Че то без молитва  живот ли е!?

Разбрах след пояснението въпроса.
Да, всеки който мисли, обича, моли се, работи надява се живее.
Иконки пазя и в специални албуми и пликове, също имам рафтчета по всички стаи.
На  сина ми книгата на Валентина Друмева Православно вероучение за деца му хареса много! Имаше голямо въздействие. Харесват му и тези издания за учебна подготовка в училище. Имаме и няколко детски библии. Препрочита ги пак и пак и се оказва, че има полза. Жития на светиите преразказани за деца също са хубави.

Аз гледам и Пловдивска православна телевизия.Има предавания за всичко-детската библия е на филмчета,разяснения и тълкуване на Стария и Новия Завет,жития на светиите,обяснения за празниците,молитви,как да се молим,какво да правим,за иконите,и много други неща.Много е интересно.

Хубав въпрос е това дали живеем истински, обаче как човек да не премине през въпросните терзания и едва ли не мания по четене, вглъбяване, подвизи и молитви, като точно това проповядват повечето православни четива? Как да живееш, като четеш, че еди какво си било много голям грях и ще погуби душата ти? Аз така го разбирам - че, за да живееш, трябва да грешиш, да вършиш грехове, защото безупречен ЖИВОТ няма и живот според книги не се получава, а става един стерилен застой и илюзия.

ППТВ ни е любима и ежедневно я пускаме. Показват се документални филми, проследява се църковния живот и новини, пряко се излъчва Божествената света литургия , четат се житията на светиите, има разкошни песнопения, история и разяснение на псалмите.

Не купувам икони именно за да не станат излишни в един момент.

На въпроса на дядо Хаджия ще отговоря така: хора много, човеци малко.

Повечето ни икони са подарени от кой ли не, допълнително намерихме в таванското помещение една кофа пълна с икони и счупено кандило, вероятно от предишните собственици, та така се събраха една камара.

Да ви попитам нещо, за което си говорихме с ММ.
Мислите ли, че е възможно човек да не изпадне в гордост, ако живота му тече нормално към добре? Мисля напоследък, че човешката природа е склонна да приписва на себе си заслугите за един хубав и спокоен начин на живот и ако имаш добро образование, хубаво семейство, добра работа, пък и си здрав, няма как да не си помислиш поне с едно малко зрънце гордост, че сам си ги заслужил тези неща. Заслужил си ги с учене, с труд, с логично мислене, със здравословен начин на живот, че дори и с редовна молитва може да решиш, че си ги заслужил. А това неминуемо е гордост и дори проблясък на тази мисъл е тежък грях. Знам, че в последните си постове тук все в тази тема дълбая и се извинявам ако съм досадна, но наистина гордостта като грях много ме интересува и ме плаши.
Имам чувството, че ако човек не бъде смазан от живота по един или друг начин, няма как искрено да се смири и да признае, че от него не зависи нищо, а всичко е само в Божиите ръце. ММ е убеден в това, но на мен по разбираеми причини хич не ми се иска да е така.
Как мислите има ли по-малко горчив хап и по-безболезен начин по който да умъртвим нашата гордост?

Ние у дома си имаме домашен хумор във връзка с клипчето, което ще пусна по-долу. Гледаме новини, четем из интернет, възмущаваме се, па току въздъхнем: "Уф много поклони ми се събра да правя". Това малко и във връзка с въпроса на Дядо Хаджия. Така активно го живеем тоя живот, че трябва по цяла нощ поклони да правим, вместо да спим
https://www.youtube.com/watch?v=rOu6sutGTtc&t=63s
Линка дава препратка към точния момент на смешката, но като цяло клипчето е по-малко от 2мин.

Съвсем не мисля, че е така. Напротив- зависи от личността, вярата.

Най-наперена и горда съм била когато "всичко ми е наред". И най-големи грехове, разбира се. Най-добре ме е смирявал Господ със здравословни проблеми - мои или на роднини. Тогава си припомням, че всичко е в Неговите ръце.

И аз съм така.

Здравей, Горгонзола,

Радвайте се, че сте в период на по-скоро радост и пълноценност във всяко отношение. Бог така е преценил за момента. Но щом се опасявате от покачване на гордостта и изобщо нейното наличие, мога да ви споделя какво съм чела от светите отци на нашата православна вяра. Повечето от тях съветват да се самосмирява човек всеки ден като си казва и си повтаря на глас или на ум: "Аз съм прах и пепел. Нищо не съм. Не съм нищо повече от стрък полска трева, но и тя е по-достойна от мен. И мравката и пчелата са по-достойни от мене, грешния, защото те не се ленят и се трудят." Аз поне отскоро така правя и със сигурност помага това напомняне, че сме грешни и недостойни за великите божии милости. Дано и на вас да помогне.
  Здравей, Горчива,
Мога да ти препоръчам за деца следните книги, изброени и описани на този линк: https://www.predanie.bg/%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F .

Ако вярата ни е оскъдна при трудности вместо да се смиряваме ще униваме и ще се отчайваме, а при успехи ще се възгордяваме.
Затова си мисля, че зависи от личността. За себе си доколкото се познавам, защото и това е много трудно, мога да кажа,  че в младостта си бях по - намахана, но пак не мисля че съм отдавала само на себе си успехите при все че не бях практикуваща православието.

горчива, толкова много икони нямам. Общо взето, всичките ми икони са по стените, на бюрото ми или в личната чанта.

Мисля , че е възможно, да. Особено, когато човек се е обърнал към Бог и осъзнава, че всичко , което е получил е по Божията воля и милосърдие.
Когато е буден, уповава само и единствено на Бог, но държи ума си в ада и не се отчайва, както е казал св. Силуан.
Гордостта е основна тема за спасението ни  ( това, всички ние тук сме осъзнали), а обикновено хората се гордеят/еем с род и родина, национални герои, с лични постижения, с децата си, с талантите си и т.н.

Оказва се обаче, че дори и най- големите аскети и подвижници са имали риск да се " подхлъзнат " и са се подхлъзвали. В онази, скритата и най- коварната, духовна гордост.
Един пример за напревара между смирението на светиите е случаят с авва Зосима, който е бил убеден в своите успехи, но е бил поразен от духовния подвиг на Мария Египетска.
Ето как милосърдния Бог се грижи за нашето спасение, респективно, на всеки един от нас, като ни дава подходящия лек (понякога твърде болезнен), чрез който да смирим гордостта си, да я отсечем, да направляваме енергията си в любочестие, благодарност към Бог за всичко, търпение и славословие.

Иначе, да,  светският модел на мислене е, че всичко постигаме сами, а това всичко, обикновено са светското знание- образование, материални придобивки, статут и пр.
Лично аз тях не ги намирам непременно за зло, т.е. когато те не са превърнати в самоцел, когато не се парадира с тях и когато се употребяват благочестиво, за слава на Бога.