Кукундрела пролет чака и кат жаба в гьола кряка - 99!

Хоум скул Ден1
Съсипията е повсеместна. Понеже избързах да се зарадвам на „дистанционното обучение” на учениците. Представях си как Дребният ще стои монтиран пред лаптопа поне за период от 3 часа на ден през учебно време. Не би... Оказа се, че госпожата му се ограничава с това да прати мейл, в който да напише кой урок и кои упражнения трябва да бъдат направени през съответния ден. Демек, появи ми се още един шеф на главата... хъм...
И се чудя защо на това му викат „дистанционно”, че и „електронно” обучение. Дистанцията е минимална, изцяло с аналогови методи. Демек, лист и химикалка. Които, обаче, се налага вещо да направлявам аз.
Математиката никога не ми е била нито любима, нито силна. И, разбира се, първият час е математика. Добре, че Дребният все още не е изгубил хъса си да пише цифри и прочие неразгадаеми за мен символи. Такаааа.. Пътят между Ловеч и София се изминава за 2 часа... А, бе, тия там в задачата к’ва кола карат?!? Аз за по-малко от 3 часа не мога да го взема. Иначе щях да уча за пилот, не за шофьор.
Питам го Дребния:
- За колко часа ще пътуваш Ловеч – София – Ловеч, ако имаш работа в София за 45 минути?
- Каква работа?
- Ми, не знам, да си купиш нещо от магазина, например.
- Ааа, не, в карантина сме! Задачата е грешна, защото сега е забранено да се разхождаш по магазините!
- Задачата е да сметнеш времето, Дребен, и е писана преди карантината...
- Значи... – започва да си мърмори Дребният, - ако от Ловеч до София са два часа... а този магазин в центъра ли е?
- Ъ?!?
- Питам, дали магазинът е в центъра на София?
- Това какво значение има?!?
- Ами, докато си намериш място за паркиране... също минава време. Да знам дали да го смятам и него.
- Не го смятай. Приеми, че пред магазина има паркинг за клиентите със свободни места.
- ... паркиране за още 2 минути, излизане и заключване на колата – още една... А този магазин за хранителни стоки ли е?
- ?!?!?!?
- Защото ако не е за хранителни стоки, тогава няма да работи.
- За хранителни стоки е – въздъхвам дълбоко.
- А, добре. Значи... ъъъ... а колко души е опашката?
- Каква опашка?
- Ми... колко хора има на опашката? Защото трябва да чакат на опашка отвън, пред магазина.
- Няма опашка – усещам как бавно, но сигурно започвам да се изнервям. - Пред магазина няма опашка, вътре в магазина също няма хора, тоя от задачата е сам!
- Е, той тогава защо ще се бави вътре 45 минути? Какво толкова ще купува?
- Консерви и тоалетна хартия!!! – почва да ме избива на фалцет.
- Това се пазарува за по-малко от 10 минути, ако вътре в магазина също няма никой.
- Дребен... не „няма никой в магазина”, а „няма никого в магазина”...
- Остави сега, това е по български!
АААААААААААААААА!!!!!
- Добре, де, толкова ли е сложно да сметнеш 2 часа отиване, 2 часа връщане плюс още 45 минути?!? – отчаянието ми започва да избива в ревливи интонации.
- Не, разбира се, но така ми е скучно...

Алоооу, просветният министър и кризисният щаб... да ми кажете кога и на мен ще може да ми стане скучно?!?