Куроната навън напира, кукундрела са бърикадира - 100!

Лабри, цял ден милуту муа сладки пуканки и чака вдъхновение. Казах, че тея пуканки най-ноу запек да докарат, ама файда няя.

оф,кукитъ,пазети съ,дан я дукаръти кът мени, нъ системи 🤣

Алфич, на туистъ да си угурити двата метра, чи види ли ви генералът, ши гледати туист през крив макарон!

Алфиту нарушава забраната и ша бяга с коня...,,

О, доматен, о, сос!

- Ще ми разкажеш ли за стария свят?
- Ъъъ... за кой стар свят?
- За твоята „студентска пица”?
- Това не е „старият свят”, това е „старото време”. Обикновено студентите са млади хора, които нямат много пари. И затова понякога ядат... ъъъ... доста странни неща... каквото има. Ако изобщо има.
- И тази пица е „каквото има”?
- Точно така. Почти винаги има стар хляб и прясно мляко... Ти пица ли искаш да си направим?
Покрай нас се претъркалва платнена пазарска торба. Блъска се в крака на масата. Показва се муцуната на котка 2 и се оглежда. После торбата сменя посоката.
- Разбира се, че искам пица. Друго какво има? – Дребният проследява с поглед траекторията на торбата. – Мисля, че котка 2 си търси мишката.
- Другото е или остатък от някаква манджа, или лютеница, сирене, кашкавал, салам. В хладилника на един студент все се намира по някое последно парченце от нещо.
Торбата спира под малкия диван. Предна лява лапа се пресяга навън, напипва една от играчките-мишки и мълниеносно я прибира. Котка 1 застава до краката ми и започва да ме гледа втренчено. Котка 3 отива до торбата и се оглежда за мишката. После също се втренчва в мен.
- Ааа, оправяйте се, големи сте вече! Дребен, идвай в кухнята.

Докато той прави каша от сирене и лютеница, аз вадя купата, в която ще забърквам доматения сос. Слагам я на масата. Торбата тихо идва към нас. От другата страна с партизанско приплъзване се задава котка 3. Отварям хладилника за шишето с доматен сос. Котка 1 се изляга на дивана така, че да има видимост към всички.
Обръщам се към шкафа, за да извадя и рендето. Явно, зад гърба ми торбата и котка 3 са се сблъскали. Разбирам го по изквичаването и по косматата кожесто-пластмасова сива мишка в чистата купа за доматения сос. След което торбата се оттегля към хола, а котка 2 – към коридора.
Изваждам мишката, изхвърлям я към хола и измивам купата.
Дребният нарежда първия ред филии в тавичката и започва да ги полива с мляко. Аз изсипвам доматения сос в измитата купа. Отварям хладилника, вадя кашкавала. И в доматения сос бавно потъва косматата играчка на котките. Котка 1 настървено ближе напоения с мляко хляб в ъгъла на тавичката.
- Дребен, къде блееш, бе?!? Котките безчинстват!
- Котка 1 толкова жално ме гледаше, че й направих място да си близне... – леко виновно казва Дребният.
- А мишката?!?
- Аа, мишката си долетя сама!
Оглеждам се – кьорава котка се не види.
Вадя мишката от купата, избърсвам я и я изхвърлям към коридора, изливам доматения сос, измивам купата, вадя нов буркан доматен сос от хладилника. Изсипвам соса в купата. С лъжица изгребвам наблизаното от котка 1, допълвам с хляб и заливам с мляко. Обръщам се към масата и над доматения сос стърчи опашката на потъващата мишка. Котки продължават да не се виждат.
Изругавам. Вадя мишката от купата, избърсвам я и я изхвърлям под масата, изливам доматения сос, измивам купата, вадя нов буркан доматен сос от хладилника. Изсипвам соса в купата. Междувременно Дребният заявява, че му стига толкова труд за деня и отива да си играе на таблета. За да няма повече изненади, за всеки случай настъпвам мишката под масата и започвам да стържа кашкавала. Силиконово топче ме удря по главата, отскача и цопва в доматения сос. Все още не се виждат котки. Нервната ми система се срива и тегля една звучна и продължителна на всичко котешко във Вселената.
- Какво?!? Какво каза? – Дребният е възникнал и ме гледа с неприкрито възхищение. – Повтори го, че после в училище да натрия носа на Васко!
- Да не си посмял! – просъсквам. – Никога няма да те пусна на училище!
Върху главата ми пада още едно топче. Най-накрая се сещам да погледна нагоре. В нишата над шкафа котка 3 доволно се е изпънала и ме оглежда с любопитство.
- Я! Сега разбрах къде котка 3 си крие нещата – казва Дребният.
- И аз... ако тази гад успее да унищожи и последния сос, да знаеш, че ще я ядем печена...
В крайна сметка успявам да сглобя читава пица и да я метна във фурната. Котки 1,2 и 3 се натръшкват на дивана. Дребният бие поредното грозно нещо на таблета си и сумти. Аз с умиление въздишам по бурното си студентстване. Всички дружно очакваме пицата.
И се сещам как някога бабите ми непрекъснато ми повтаряха: и запомни, дете, добър човек кльощав – няма! Сега започвам да се чудя дали е дошло времето, когато на свой ред да предам тази вековна мъдрост на Дребния...