Здравейте отново. Много благодаря за бързия отговор. Имам още един въпрос относно това как да остана спокойна, да не ревнувам, когато гушкат, лигавят и гледат бебето, в мое присъствие, тъй като доста често ни се налага да сме заедно, дори за седмица, две с тях? И какво имахте впредвид, не разбрах, дали съм откривала разлика в моето и тяхното семейство? Благодаря предварително!
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 1 май 2024, 17:54 ч.
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
Здравейте отново. Много благодаря за бързия отговор. Имам още един въпрос относно това как да остана спокойна, да не ревнувам, когато гушкат, лигавят и гледат бебето, в мое присъствие, тъй като доста често ни се налага да сме заедно, дори за седмица, две с тях? И какво имахте впредвид, не разбрах, дали съм откривала разлика в моето и тяхното семейство? Благодаря предварително!
Въпросът ми е дали откривате чувствителна разлика между ценностите, разбиранията за живота и възпитателните подходи във вашето родителско семейство и в родителското семейство на съпруга си. Ако откривате такава значима разлика, най-вероятно от лоялност към родителите си сте склонна да давате приоритет на модела на вашето родителско семейство. Но за да създават хармонично семейство за мъжът и жената е важно да приемат, че родителското семейство на другия е също толкова ценно, колкото и моето собствено родителско семейство. Така те се приемат един друг такива, каквито са и се уважават взаимно....
На мен пък не ми става ясно за каква ревност говорите, когато гледате, че свекъра и свекървата гушкат децата ви? Да не би да имате предвид, че вас самата не са ви гушкали достатъчно собствените родители и сега ви е трудно да пуснете децата си на "гушкалото" при родителите на съпруга ви? Уж се страхувате да не ги разглезят, а пък всъщност ревнувате... Изобщо - за каква "ревност" говорите? Как стои въпросът с гушкането, глезенето и лигавенето по отношение на вас от собствените ви родители?
Здравейте отново. Много благодаря за бързия отговор. Имам още един въпрос относно това как да остана спокойна, да не ревнувам, когато гушкат, лигавят и гледат бебето, в мое присъствие, тъй като доста често ни се налага да сме заедно, дори за седмица, две с тях? И какво имахте впредвид, не разбрах, дали съм откривала разлика в моето и тяхното семейство? Благодаря предварително!
Въпросът ми е дали откривате чувствителна разлика между ценностите, разбиранията за живота и възпитателните подходи във вашето родителско семейство и в родителското семейство на съпруга си. Ако откривате такава значима разлика, най-вероятно от лоялност към родителите си сте склонна да давате приоритет на модела на вашето родителско семейство. Но за да създават хармонично семейство за мъжът и жената е важно да приемат, че родителското семейство на другия е също толкова ценно, колкото и моето собствено родителско семейство. Така те се приемат един друг такива, каквито са и се уважават взаимно....
На мен пък не ми става ясно за каква ревност говорите, когато гледате, че свекъра и свекървата гушкат децата ви? Да не би да имате предвид, че вас самата не са ви гушкали достатъчно собствените родители и сега ви е трудно да пуснете децата си на "гушкалото" при родителите на съпруга ви? Уж се страхувате да не ги разглезят, а пък всъщност ревнувате... Изобщо - за каква "ревност" говорите? Как стои въпросът с гушкането, глезенето и лигавенето по отношение на вас от собствените ви родители?
Аз си го обеснявам това,че ние двете нямахме добри отношения.Тя си (свекърва ми) е дръпнат и злобен човек а баткото много се привърза към тях(живяхме с тях до сега, 6 години). Та общо взето не я харесвам и вътрешно а и явно външно не искам да е близо до децата ми и да им влияе по какъвто и да е начин.
При други хора и моята майка не се дразня така,нямам проблем да го оставя няма е ревноста за която говоря, сякаш ще се привърже към тях повече от колкото за мен и сякаш ме е страшно яд и страх,ревност да не би децата да харесат тях повече от мен.
Здравейте отново. Много благодаря за бързия отговор. Имам още един въпрос относно това как да остана спокойна, да не ревнувам, когато гушкат, лигавят и гледат бебето, в мое присъствие, тъй като доста често ни се налага да сме заедно, дори за седмица, две с тях? И какво имахте впредвид, не разбрах, дали съм откривала разлика в моето и тяхното семейство? Благодаря предварително!
Въпросът ми е дали откривате чувствителна разлика между ценностите, разбиранията за живота и възпитателните подходи във вашето родителско семейство и в родителското семейство на съпруга си. Ако откривате такава значима разлика, най-вероятно от лоялност към родителите си сте склонна да давате приоритет на модела на вашето родителско семейство. Но за да създават хармонично семейство за мъжът и жената е важно да приемат, че родителското семейство на другия е също толкова ценно, колкото и моето собствено родителско семейство. Така те се приемат един друг такива, каквито са и се уважават взаимно....
На мен пък не ми става ясно за каква ревност говорите, когато гледате, че свекъра и свекървата гушкат децата ви? Да не би да имате предвид, че вас самата не са ви гушкали достатъчно собствените родители и сега ви е трудно да пуснете децата си на "гушкалото" при родителите на съпруга ви? Уж се страхувате да не ги разглезят, а пък всъщност ревнувате... Изобщо - за каква "ревност" говорите? Как стои въпросът с гушкането, глезенето и лигавенето по отношение на вас от собствените ви родители?
Аз си го обеснявам това,че ние двете нямахме добри отношения.Тя си (свекърва ми) е дръпнат и злобен човек а баткото много се привърза към тях(живяхме с тях до сега, 6 години). Та общо взето не я харесвам и вътрешно а и явно външно не искам да е близо до децата ми и да им влияе по какъвто и да е начин.
При други хора и моята майка не се дразня така,нямам проблем да го оставя няма е ревноста за която говоря, сякаш ще се привърже към тях повече от колкото за мен и сякаш ме е страшно яд и страх,ревност да не би децата да харесат тях повече от мен.
Да, сега разбирам. Вече ви писах подробно за това.
Когато не харесвате свекърва си и сте срещу нея, това е доста критична ситуация. Има риск съпругът ви да започне вътрешно да негодува срещу вас.. По този въпрос доста писах в темата, но специално за вас ще го направя пак
Ще добавя два аспекта, съобразени с вашето питане:
1. Това, което е важно да разбираме е, че никой човек на света не приема някой да отхвърля майка му... Дори и ако той самия я отхвърля. Даже обратното - колкото повече човек е склонен да отхвърля майка си, колкото по-"лоша" тя му изглежда, толково повече той се настройва враждебно към всеки друг човек /особено брачен партньор/, който я отхвърля. Затова, дори и съпругът ви също да смята майка си за зла и да говори срещу нея, е добре вие да запазвате нужното уважение към нея, да го прекъсвате и да му казвате: "Не говори така! Тя ти е майка!". Така работите за добрите брачни отношения. /това важи с пълна сила и за мъжете, когато говорят за родителите на съпругата си./
2. Що се отнася до децата - много е важно да можем да ги пускаме да общуват с хора, които ние може и да не харесваме. И това се отнася за свекървата, но и за учителката в детската градина. Виждал съм деца, които си обичат учителката, искат да се гушкат в нея като другите деца, но майката не я харесва по някаква нейна си причина. /под нейна причина разбирам, че тя прави така наречения пренос - тоест, вижда в нея някой друг човек от детството си/ На такива деца им е много трудно. Те имат чувството, че ако се гушкат с учителката, предават майка си.
Ако децата ви харесват баба си и дядо си, а вие вътрешно негодувате и ревнувате от това и не им давате позволение за тази любов, те изпадат в подобна криза на лоялността. Реакцията им е да започват от любов към вас, сякаш за да ви утешат, да се дистанцират от баба си. Ако стане така, тогава детето всъщност сте вие. Вие губите големина. Превръщате се в малкия човек, заради когото децата ви трябва да се правят, че не обичат баба си и дядо си, защото иначе вие ще страдате. НАЙ-ВЕРОЯТНО и вие самата сте имали подобно преживяване като дете.
И още нещо - тази ревност, ако не я овладеете в момента, много е вероятно да има и продължение. Така, както ви е трудно сега да дадете позволение в сърцето си синът ви да обича баба си, така след време ще ви е трудно да го пуснете да обича жена си. А това ще е важно за неговото щастие.
Така че - тренирайте да пускате сина си! Сега е момента!
Здравейте, много ми харесват обясненията, които давате за отношенията в семейството. Но все пак, какво правим, ако свекървата непрекъснато говори на сина си срещу жена му. Четох, че според вас, той трябва да я прекъсне, да каже, че това е неговата съпруга и той я обича. Но ако тя все пак продължава, ако се бърка в семейството на сина си, ако именно не може да го пусне да обича жена си, а се е вкопчила и не желае да освободи контрола. Как да се постъпи?
Здравейте, д- р Стефанов!
Много ми е трудно да започна да пиша, какво изпитвам в момента.
Наскоро възобнових връзката с бившия си приятел. Бяхме разделени близо година, като през това време, много мислех и се измъчвах, заради тази раздяла, тъй като тя беше инициирана от мен самата и то в момент на силен яд и болка. Не одобрявах или по - скоро не разбирах приятелството му с бившата, чатовете и флиртовете му с други жени в соц. мрежи, имаше и подарък колие за една негова специална приятелка, което открих миналата година и това просто ме смаза тогава. Беше скрил от мен, като разбрах, ме заболя... имахме сериозен разговор, въпреки това простих и приех, че може би съм прекалено ревнива, но обидата и раната си останаха в мен.
Заради невъзможността сама, да се справя с болката и самообвиненията отидох на психотерапия, която продължи 1 месец. Моят терапевт ме посъветва, да опитам отново с него ( след като толкова ми допада и го обичам) НО да се оставя той да ме гони и той да бъде, човекът, който трябва да ме спечели, като не му давам всичко, както съм го правела преди. Успокои ме, че за да реагирам по определен начин, съм била провокирана от него и нищо не се е случило, ей така без причина.
В момента отново сме заедно, но се чувствам потисната и тъжна. Имаме прекрасни моменти заедно, подкрепя ме в много неща, но основният проблем между нас всъщност е, че не сме на едно мнение, относно семейството, брака и съвместно съжителство. Той, не желае, нито да живее с някой, нито да създава семейство и това ме убива.... в същото време иска да сме заедно и да си прекарваме добре и приятно. Когато повдигна въпроса за нас, да направим опит да живеем заедно, той ми казва, че така само усложнявам нещата. В случая, правя компромис със своите мечти и търсения в живота, а те са да обичам, да бъда обичана, да имам свое семейство. Възможно е да не постъпвам, правилно. Или просто искам ябълка от крушово дърво. Стоя в безперспективна връзка, в която основните ни пътища, не се пресичат, те просто се разминават.... Изпитвам страх да я прекъсна, защото го обичам все още, защото съм уморена от безкрайни търсения, защото се страхувам и не искам да остана сама и защото се надявам, че един ден той може да промени решението си, ако съм по - мила и търпелива към него.... В неделя се скарахме, като аз започнах тирадата от думи и му казах, че поне може да се опитаме да отидем на почивка заедно. Той ми отговори, че все съм недоволна и правя драми от нищото, че не умея да се радвам на живота. Това го казва почти винаги, когато изявя желание, той да направи компромис и да поеме някаква инициатива за нас. Осъзнавам, че искам твърде много от него, при положение че знам, какви са неговите търсения и желания.
След скандала и последвалите разговори в неделя му се извиних, но бях като разбита на другия ден, с онова чувство на тъпа болка в гърдите, вина и безспокойство...
Родителите му са разведени и ми е казвал, че не са могли да се понасят, както и че не желае да повтори техния пример. Според мен се страхува, а и аз не му помагам, като недоволствам непрестанно.
Не знам как да постъпя, мисля да му дам още малко време, да не повдигам въпросите за нас и да го оставя той да води във връзката, но се опасявам, че конкретно в нашия случай, това няма да има никакъв ефект, никаква промяна.... Къде греша? Колко още време да дам, на себе си, на нас двамата, на него? Мисля, че знам отговорите, но просто отказвам да приема реалността.
Благодаря Ви!
Много ми е трудно да започна да пиша, какво изпитвам в момента.
Наскоро възобнових връзката с бившия си приятел. Бяхме разделени близо година, като през това време, много мислех и се измъчвах, заради тази раздяла, тъй като тя беше инициирана от мен самата и то в момент на силен яд и болка. Не одобрявах или по - скоро не разбирах приятелството му с бившата, чатовете и флиртовете му с други жени в соц. мрежи, имаше и подарък колие за една негова специална приятелка, което открих миналата година и това просто ме смаза тогава. Беше скрил от мен, като разбрах, ме заболя... имахме сериозен разговор, въпреки това простих и приех, че може би съм прекалено ревнива, но обидата и раната си останаха в мен.
Заради невъзможността сама, да се справя с болката и самообвиненията отидох на психотерапия, която продължи 1 месец. Моят терапевт ме посъветва, да опитам отново с него ( след като толкова ми допада и го обичам) НО да се оставя той да ме гони и той да бъде, човекът, който трябва да ме спечели, като не му давам всичко, както съм го правела преди. Успокои ме, че за да реагирам по определен начин, съм била провокирана от него и нищо не се е случило, ей така без причина.
В момента отново сме заедно, но се чувствам потисната и тъжна. Имаме прекрасни моменти заедно, подкрепя ме в много неща, но основният проблем между нас всъщност е, че не сме на едно мнение, относно семейството, брака и съвместно съжителство. Той, не желае, нито да живее с някой, нито да създава семейство и това ме убива.... в същото време иска да сме заедно и да си прекарваме добре и приятно. Когато повдигна въпроса за нас, да направим опит да живеем заедно, той ми казва, че така само усложнявам нещата. В случая, правя компромис със своите мечти и търсения в живота, а те са да обичам, да бъда обичана, да имам свое семейство. Възможно е да не постъпвам, правилно. Или просто искам ябълка от крушово дърво. Стоя в безперспективна връзка, в която основните ни пътища, не се пресичат, те просто се разминават.... Изпитвам страх да я прекъсна, защото го обичам все още, защото съм уморена от безкрайни търсения, защото се страхувам и не искам да остана сама и защото се надявам, че един ден той може да промени решението си, ако съм по - мила и търпелива към него.... В неделя се скарахме, като аз започнах тирадата от думи и му казах, че поне може да се опитаме да отидем на почивка заедно. Той ми отговори, че все съм недоволна и правя драми от нищото, че не умея да се радвам на живота. Това го казва почти винаги, когато изявя желание, той да направи компромис и да поеме някаква инициатива за нас. Осъзнавам, че искам твърде много от него, при положение че знам, какви са неговите търсения и желания.
След скандала и последвалите разговори в неделя му се извиних, но бях като разбита на другия ден, с онова чувство на тъпа болка в гърдите, вина и безспокойство...
Родителите му са разведени и ми е казвал, че не са могли да се понасят, както и че не желае да повтори техния пример. Според мен се страхува, а и аз не му помагам, като недоволствам непрестанно.
Не знам как да постъпя, мисля да му дам още малко време, да не повдигам въпросите за нас и да го оставя той да води във връзката, но се опасявам, че конкретно в нашия случай, това няма да има никакъв ефект, никаква промяна.... Къде греша? Колко още време да дам, на себе си, на нас двамата, на него? Мисля, че знам отговорите, но просто отказвам да приема реалността.
Благодаря Ви!
Здравейте, във връзка с темата за свекърите бих искала да споделя ситуацията, в която се намирам и да получа обективно и безпристрастно мнение. Като цяло свекърите ми са много различни от мен и семейството ми, както и от съпруга ми. Няма да изпадам в подробности, но общо взето са такъв тип хора, с които по принцип не бих общувала. Въпреки това в началото на познанството ни отношенията бяха нормални. Когато решихме да сключваме брак, бащата на мъжа ми имаше претенции, които ние не удовлетворихме, след което месеци на ред следваха сръдни, обидени хора, фасони,интриги и това много напрегна мъжа ми. Когато забрвменях, със съпруга ми обсъдихме как да кръстим детето, решихме да е кръстено на моите родители. От това отново последваха драми. Всичко това понесе съпругът ми, пред мен нищо не смееха да кажат, тъй като съм доста директна и не мисля, че искат да се конфронтират с мен. Но тъй като съпругът ми е много търпелив, включително и към безобразното държание на баща си, това рефлектира върху него. Детето се роди, бащата на съпруга ми не дойде на изписването. Не спря да обяснява колко бил обиден. Майка му от друга страна не пожела да помага за бебето, не се интересуваше от това какво се случва, звънеше само, когато имаше нужда от нещо. Реално тя като баба дори една дрешка не му е взела, не познава детето. Понеже всичко това създаваше напрежение в семейството ми, реших, че нито аз, нито детето ще контактуваме с тях. Мъжът ми ме подкрепя, тъй като познава родителите си, но въпреки това знам, че му тежи. Не желая ситуацията да е такава, но не знам как да подходя. Свекър ми е изключително нахален, държи да му се засвидетелства непрекъснато уважение, а като човек не го заслужава. Засегната съм най-вече от факта, че негативното отношение към нас се пренесе и към детето. Сега не знам как да постъпя. Знам, че не е редно да има такива отношения между близки роднини, но в същото време тези хора създават ужасно напрежение с непрестанните си фасони и претенции. Трябва ли ние да търпим негатив и да преглътнем целият дискомфорт, който се създаде в най-хубавите ни мигове или просто токсичните хора, независимо че са родители, да са вън от живота ни?
Уточнявам, че свекър ми реагира негативно и срещу родителите ми, което още повече ме настрои срещу него. Благодаря!
Уточнявам, че свекър ми реагира негативно и срещу родителите ми, което още повече ме настрои срещу него. Благодаря!
Здравейте д-р Стефанов,
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Здравейте, д- р Стефанов!
Много ми е трудно да започна да пиша, какво изпитвам в момента. Започвам направо:
Наскоро възобнових връзката с бившия си приятел. Бяхме разделени близо година, като през това време, много мислех и се измъчвах, заради тази раздяла, тъй като тя беше инициирана от мен самата и то в момент на силен яд и болка. Не одобрявах или по - скоро не разбирах приятелството му с бившата, чатовете и флиртовете му с други жени в соц. мрежи, имаше и подарък колие за една негова специална приятелка, което открих миналата година и това просто ме смаза тогава. Беше скрил от мен, като разбрах, ме заболя... имахме сериозен разговор, въпреки това простих и приех, че може би съм прекалено ревнива, но обидата и раната си останаха в мен.
Заради невъзможността сама, да се справя с болката и самообвиненията отидох на психотерапия, която продължи 1 месец. Моят терапевт ме посъветва, да опитам отново с него ( след като толкова ми допада и го обичам) НО да се оставя той да ме гони и той да бъде, човекът, който трябва да ме спечели, като не му давам всичко, както съм го правела преди. Успокои ме, че за да реагирам по определен начин, съм била провокирана от него и нищо не се е случило, ей така без причина.
В момента отново сме заедно, но се чувствам потисната и тъжна. Имаме прекрасни моменти заедно, подкрепя ме в много неща, но основният проблем между нас всъщност е, че не сме на едно мнение, относно семейството, брака и съвместно съжителство. Той, не желае, нито да живее с някой, нито да създава семейство и това ме убива.... в същото време иска да сме заедно и да си прекарваме добре и приятно. Когато повдигна въпроса за нас, да направим опит да живеем заедно, той ми казва, че така само усложнявам нещата. В случая, правя компромис със своите мечти и търсения в живота, а те са да обичам, да бъда обичана, да имам свое семейство. Възможно е да не постъпвам, правилно. Или просто искам ябълка от крушово дърво. Стоя в безперспективна връзка, в която основните ни пътища, не се пресичат, те просто се разминават.... Просто ме е страх да я прекъсна, защото го обичам все още, защото съм уморена от безкрайни търсения, защото се страхувам да не остана сама и защото се надявам, че един ден той може да промени решението си, ако съм по - мила и търпелива към него.... В неделя се скарахме, като аз започнах тирадата от думи и му казах, че поне може да се опитаме да отидем на почивка заедно. Той ми отговори, че все съм недоволна и правя драми от нищото, че не умея да се радвам на живота. Това го казва почти винаги, когато изявя желание, той да направи компромис и да поеме някаква инициатива за нас. Осъзнавам, че искам твърде много от него, при положение че знам, какви са неговите търсения и желания.
След скандала и последвалите разговори в неделя му се извиних, но бях като разбита на другия ден, с онова чувство на тъпа болка в гърдите, вина и безпокойство...
Родителите му са разведени и ми е казвал, че не са могли да се понасят, както и че не желае да повтори техния пример. Според мен се страхува, а и аз не му помагам, като недоволствам непрестанно.
Не знам как да постъпя, мисля да му дам още малко време, да не повдигам въпросите за нас и да го оставя той да води във връзката, но се опасявам, че конкретно в нашия случай, това няма да има никакъв ефект, никаква промяна.... Къде греша? Колко още време да дам, на себе си, на нас двамата, на него? Мисля, че знам отговорите, но просто отказвам да приема реалността.
Благодаря Ви!
Много ми е трудно да започна да пиша, какво изпитвам в момента. Започвам направо:
Наскоро възобнових връзката с бившия си приятел. Бяхме разделени близо година, като през това време, много мислех и се измъчвах, заради тази раздяла, тъй като тя беше инициирана от мен самата и то в момент на силен яд и болка. Не одобрявах или по - скоро не разбирах приятелството му с бившата, чатовете и флиртовете му с други жени в соц. мрежи, имаше и подарък колие за една негова специална приятелка, което открих миналата година и това просто ме смаза тогава. Беше скрил от мен, като разбрах, ме заболя... имахме сериозен разговор, въпреки това простих и приех, че може би съм прекалено ревнива, но обидата и раната си останаха в мен.
Заради невъзможността сама, да се справя с болката и самообвиненията отидох на психотерапия, която продължи 1 месец. Моят терапевт ме посъветва, да опитам отново с него ( след като толкова ми допада и го обичам) НО да се оставя той да ме гони и той да бъде, човекът, който трябва да ме спечели, като не му давам всичко, както съм го правела преди. Успокои ме, че за да реагирам по определен начин, съм била провокирана от него и нищо не се е случило, ей така без причина.
В момента отново сме заедно, но се чувствам потисната и тъжна. Имаме прекрасни моменти заедно, подкрепя ме в много неща, но основният проблем между нас всъщност е, че не сме на едно мнение, относно семейството, брака и съвместно съжителство. Той, не желае, нито да живее с някой, нито да създава семейство и това ме убива.... в същото време иска да сме заедно и да си прекарваме добре и приятно. Когато повдигна въпроса за нас, да направим опит да живеем заедно, той ми казва, че така само усложнявам нещата. В случая, правя компромис със своите мечти и търсения в живота, а те са да обичам, да бъда обичана, да имам свое семейство. Възможно е да не постъпвам, правилно. Или просто искам ябълка от крушово дърво. Стоя в безперспективна връзка, в която основните ни пътища, не се пресичат, те просто се разминават.... Просто ме е страх да я прекъсна, защото го обичам все още, защото съм уморена от безкрайни търсения, защото се страхувам да не остана сама и защото се надявам, че един ден той може да промени решението си, ако съм по - мила и търпелива към него.... В неделя се скарахме, като аз започнах тирадата от думи и му казах, че поне може да се опитаме да отидем на почивка заедно. Той ми отговори, че все съм недоволна и правя драми от нищото, че не умея да се радвам на живота. Това го казва почти винаги, когато изявя желание, той да направи компромис и да поеме някаква инициатива за нас. Осъзнавам, че искам твърде много от него, при положение че знам, какви са неговите търсения и желания.
След скандала и последвалите разговори в неделя му се извиних, но бях като разбита на другия ден, с онова чувство на тъпа болка в гърдите, вина и безпокойство...
Родителите му са разведени и ми е казвал, че не са могли да се понасят, както и че не желае да повтори техния пример. Според мен се страхува, а и аз не му помагам, като недоволствам непрестанно.
Не знам как да постъпя, мисля да му дам още малко време, да не повдигам въпросите за нас и да го оставя той да води във връзката, но се опасявам, че конкретно в нашия случай, това няма да има никакъв ефект, никаква промяна.... Къде греша? Колко още време да дам, на себе си, на нас двамата, на него? Мисля, че знам отговорите, но просто отказвам да приема реалността.
Благодаря Ви!
Пишете, че имате чувства и копнеете за мъж, който не иска да живеете заедно, и дума не дава да се издума за семейство, дори не иска да отидете заедно на почивка. Същевременно флиртува с други жени, включително и с бившата, купува скъпи подаръци. За деца дори не сте се осмелили да споменете в писмото си, защото с този мъж реализацията на тази исконна човешка мечта изглежда невъзможна.
Бих ви задал два въпроса.
Първият е интересен, но не е важен:
- Какво кара този мъж да стои на дистанция?
Вторият е от жизнено важно значение за вас. Той ще ви даде посока за излизане от тази ситуация:
- Какъв е механизма, каква е причината да бъдете закачена за мъж, който не иска да ви види по начина, по който всяка жена иска да е видяна от любимия си?
Ще ви задам втория въпрос и по друг начин:
- Какво от вашия живот, какви обстоятелства ви карат да мислите следното: "Аз толкова заслужавам?"
Ще коментирам с голям интерес идеите ви по въпрос номер две.
Поздрави!
Здравейте, много ми харесват обясненията, които давате за отношенията в семейството. Но все пак, какво правим, ако свекървата непрекъснато говори на сина си срещу жена му. Четох, че според вас, той трябва да я прекъсне, да каже, че това е неговата съпруга и той я обича. Но ако тя все пак продължава, ако се бърка в семейството на сина си, ако именно не може да го пусне да обича жена си, а се е вкопчила и не желае да освободи контрола. Как да се постъпи?
Здравейте!
По отношение на свекървата и нейните вмешателства вече съм писал и това е почти дословно повторение.
Най-добрият вариант е съпругът ви да е този, който придвижва нещата напред. Ако водите лична битка, на него може би ще му е по-лесно, но все пак той ще стои като дете, за което се борят две майки /има една такава история в Библията - сигурно я знаете./. От друга страна и вие ще ходите по много тънък лед, защото ако печелите битката с майка му, това може да настройва съпруга ви срещу вас.
Ще ми се да внеса и една корекция: никога не съм казвал, съпругът да повтаря на майка си: "Аз обичам жена ми." Това ще почне да звучи като куха декларация. Ценно е, обаче, той да намалява влиянието на майка си и да увеличава значимостта на жена си с едни постоянни действия. Какво имам предвид?
Съпругът ви може да изгради по-силна лична позиция пред майка си по два начина:
Първо, ако започне тенденциозно да търси по-често баща си, подчертано да се интересува първо от неговото мнение, да му иска съвет, да си говори с него насаме. Да не ползва майка си за посредник, както обикновено правят мъжете: "Майко, кажи на татко еди какво си ...", а да прави обратното, като се обажда на баща си и му казва: "Татко, кажи на майка еди какво си..."
Важно е да разбирате, че е съвсем естествено едно дете да бъде привързано предимно към майка си до определена възраст /4-6 години/.
Но по-нататък, за да стане независим от майка си, на мъжът му е нужно в живота му да навлеза бащата. Той е ракетата-носител, която го извежда извън орбитата на майката и го прави самостоятелен и независим човек.
Така че, първия човек, до когото майката не допуска сина си, ако има потребност да го привърже към себе си и да го владее, е бащата! Следователно, ако насърчавате, когато сте насаме с мъжа си, неговата връзка с баща му, така косвено ще упражнявате фино влияние върху това, майка му да отстъпва по на заден план. Това насърчаване означава да го питате за баща му, да го подтиквате да си говори с него мъжки неща и да го моли за помощ, за съвет и т.н.
Второ, би било ценно той да се настрои да казва на майка си, когато тя иска нещо от него: "По този въпрос ще се посъветвам с жена ми; Ще говоря първо с жена ми и ще ти кажа какво сме решили". Дори когато двамата сте абсолютно съгласни с това, което тя предлага, е важно той да ѝ каже: "Да, и ние с жена ми сме на това мнение". Нека често майката да чува от него словосъчетанията: "аз и жена ми....", "жена ми е съгласна...", "обсъдих с жена ми....", "ние с жена ми решихме...", "жена ми ..., жена ми..., жена ми...". Тази техника на постоянно повтаряне на думи, които придават значимост на даден човек или идея в бизнес преговорите се нарича "падащ сняг". Все едно постоянно подхвърляш едни малки снежинки в съзнанието на другия и те се трупат, трупат, трупат...
Така той ще покаже, че се еманципира постепенно от майка си и че за него собственото му семейство е на първо място.
Отново ще кажа, че е по-добре да не водите тази битка лично. По-добре е да привличате за естествен съюзник съпруга си и да го оставяте на предна линия, като му подсказвате да прави нещата, описани по-горе. Изобщо - при всяка битка е важно да привличаш съюзници /в случая съпруга и баща му/. Това се нарича "да правиш политика"
И още един принцип, взет от китайските бойни изкуства. Майсторите по кунг фу казват: "Най-добре проведена битка е избегнатата битка"
В случая, ако на съпругът ви му дойде в повече да слуша вечните повтарящи се фрази на майка му и се изказва с досада и враждебност за нея, можете да му кажете: "Не говори така. Все пак тя ти е майка!" Е, съзнавам, че това вече си е висш пилотаж в печеленето на битка, без да си водил битката.
Това е от мен... Вие какво мислите?
Здравейте, отново и благодаря за вниманието!
"Първият е интересен, но не е важен:
- Какво кара този мъж да стои на дистанция? " - Отговорите които ми е давал, не става за семейство, не желае деца, смята че хората сме повредени, не желае да се размножава, обича животните и природата страшно много, но не понася хората. Непрекъснато повтаря, че не може да живее с друг човек, дълго време. Същата история се е повторила и с предишната му приятелка, както и с по- предишната.... И двете са искали да се обвържат сериозно, а той не е искал. Флиртовете с други дами, също са били проблем в последната му връзка. Моето мнение е, че той е все още незрял, не желае да поема отговорност или просто се страхува да не повтори провалът на родителите си. Другата причина е, че започнах доста често да недоволствам и да изразявам недоволството си към него, това го кара да стои на дистанция още повече. Усещам го като емоционално студен, поне в по- голямата част от времето.
"Вторият е от жизнено важно значение за вас. Той ще ви даде посока за излизане от тази ситуация:
- Какъв е механизма, каква е причината да бъдете закачена за мъж, който не иска да ви види по начина, по който всяка жена иска да е видяна от любимия си?? "
Чувствата са основата, която все още ме кара да вярвам ,че има някаква надежда, вярвам, че за любовта трябва да се борим, другите скрити причини, са страхът, емоционалната ми изхабеност и това, че след връзка, в която съм обичала и съм била отдадена се затварям за дълъг период в себе си и не мога да дам шанс на друг мъж, просто не мога да го видя и евентуално мога да го пропусна покрай себе си. Страхувам се да не бъда наранена отново, страхувам се да дам шанс на друг човек вече. Наистина съм емоционално изтощена на 37 години съм и смятам, че нямам време, също така смятам, че може би проблемът да съм сама на тази възраст е само и единствено в мен, затова се боря със себе си с всички сили и се опитвам да се променям в посоката в която, той би ме обичал, или биха ме одобрили.
Смятам, обаче че това е огромна грешка и е абсолютен мазохизъм и обезличаване на мен самата, НО защо го позволявам? Отговорът, който ще дам отново е Страхът от провал, страхът от разочарование, страхът от повтаряне на предишния негативен опит. Силните обвинения ,че не правя нещата както трябва затова не съм обичана, а не си давам сметка, че може би изборите ми са неправилни. И предпочитам да вярвам, че причините са само и единствено в мен.
Просто се изтощих напълно. Това е...
"Първият е интересен, но не е важен:
- Какво кара този мъж да стои на дистанция? " - Отговорите които ми е давал, не става за семейство, не желае деца, смята че хората сме повредени, не желае да се размножава, обича животните и природата страшно много, но не понася хората. Непрекъснато повтаря, че не може да живее с друг човек, дълго време. Същата история се е повторила и с предишната му приятелка, както и с по- предишната.... И двете са искали да се обвържат сериозно, а той не е искал. Флиртовете с други дами, също са били проблем в последната му връзка. Моето мнение е, че той е все още незрял, не желае да поема отговорност или просто се страхува да не повтори провалът на родителите си. Другата причина е, че започнах доста често да недоволствам и да изразявам недоволството си към него, това го кара да стои на дистанция още повече. Усещам го като емоционално студен, поне в по- голямата част от времето.
"Вторият е от жизнено важно значение за вас. Той ще ви даде посока за излизане от тази ситуация:
- Какъв е механизма, каква е причината да бъдете закачена за мъж, който не иска да ви види по начина, по който всяка жена иска да е видяна от любимия си?? "
Чувствата са основата, която все още ме кара да вярвам ,че има някаква надежда, вярвам, че за любовта трябва да се борим, другите скрити причини, са страхът, емоционалната ми изхабеност и това, че след връзка, в която съм обичала и съм била отдадена се затварям за дълъг период в себе си и не мога да дам шанс на друг мъж, просто не мога да го видя и евентуално мога да го пропусна покрай себе си. Страхувам се да не бъда наранена отново, страхувам се да дам шанс на друг човек вече. Наистина съм емоционално изтощена на 37 години съм и смятам, че нямам време, също така смятам, че може би проблемът да съм сама на тази възраст е само и единствено в мен, затова се боря със себе си с всички сили и се опитвам да се променям в посоката в която, той би ме обичал, или биха ме одобрили.
Смятам, обаче че това е огромна грешка и е абсолютен мазохизъм и обезличаване на мен самата, НО защо го позволявам? Отговорът, който ще дам отново е Страхът от провал, страхът от разочарование, страхът от повтаряне на предишния негативен опит. Силните обвинения ,че не правя нещата както трябва затова не съм обичана, а не си давам сметка, че може би изборите ми са неправилни. И предпочитам да вярвам, че причините са само и единствено в мен.
Просто се изтощих напълно. Това е...
Здравейте отново влизам с питане за 8 годишният ми син.Напоследък имам много проблеми с него и поведението му.Изпада в пристъпи на нерви и крещи обижда кака си,не мен държи се лошо със малката си сестра.Не се заиграва с нищо постоянно търси нечие внимание и се бърка в разговорите на големите.Общо взето се държи повече като възрастен отколкото като дете като изключим постоянното тичане когато сме навън скачане по парапетите и високо говорене.Заяждането му е главно с голямата му сестра която пък винаги е заставала на негова страна и винаги го защитава.А аз просто имам чувството,че нямам контрол и не успявам по никакъв начин да му повлияа с нищо не се получава нито с поощрения нито с наказания.В училище също имаше проблем с поведението и нервите избухва крещи налита на бой.Иначе се учи чете добре,смята и пише и учителките казват,че е умно и будно дете,но и те зацелязват,че се меши където не ву е работата.Как да процедирам вече не знам имаше респект от баща си,но той почина.С бащата на бебето също беше в добри отношения и го слушаше нямаше ги тези проблеми,но след като се разделихме всичко искалира.Какво да сторя намислила съм да го запиша на спорт дали това е добра идея?Посещенията при психолог ще ми са скъпички,но ако са наложителни ще се опитам да ги вместя в бюджета.
Скрит текст:
Здравейте!
По отношение на свекървата и нейните вмешателства вече съм писал и това е почти дословно повторение.
Най-добрият вариант е съпругът ви да е този, който придвижва нещата напред. Ако водите лична битка, на него може би ще му е по-лесно, но все пак той ще стои като дете, за което се борят две майки /има една такава история в Библията - сигурно я знаете./. От друга страна и вие ще ходите по много тънък лед, защото ако печелите битката с майка му, това може да настройва съпруга ви срещу вас.
Ще ми се да внеса и една корекция: никога не съм казвал, съпругът да повтаря на майка си: "Аз обичам жена ми." Това ще почне да звучи като куха декларация. Ценно е, обаче, той да намалява влиянието на майка си и да увеличава значимостта на жена си с едни постоянни действия. Какво имам предвид?
Съпругът ви може да изгради по-силна лична позиция пред майка си по два начина:
Първо, ако започне тенденциозно да търси по-често баща си, подчертано да се интересува първо от неговото мнение, да му иска съвет, да си говори с него насаме. Да не ползва майка си за посредник, както обикновено правят мъжете: "Майко, кажи на татко еди какво си ...", а да прави обратното, като се обажда на баща си и му казва: "Татко, кажи на майка еди какво си..."
Важно е да разбирате, че е съвсем естествено едно дете да бъде привързано предимно към майка си до определена възраст /4-6 години/.
Но по-нататък, за да стане независим от майка си, на мъжът му е нужно в живота му да навлеза бащата. Той е ракетата-носител, която го извежда извън орбитата на майката и го прави самостоятелен и независим човек.
Така че, първия човек, до когото майката не допуска сина си, ако има потребност да го привърже към себе си и да го владее, е бащата! Следователно, ако насърчавате, когато сте насаме с мъжа си, неговата връзка с баща му, така косвено ще упражнявате фино влияние върху това, майка му да отстъпва по на заден план. Това насърчаване означава да го питате за баща му, да го подтиквате да си говори с него мъжки неща и да го моли за помощ, за съвет и т.н.
Второ, би било ценно той да се настрои да казва на майка си, когато тя иска нещо от него: "По този въпрос ще се посъветвам с жена ми; Ще говоря първо с жена ми и ще ти кажа какво сме решили". Дори когато двамата сте абсолютно съгласни с това, което тя предлага, е важно той да ѝ каже: "Да, и ние с жена ми сме на това мнение". Нека често майката да чува от него словосъчетанията: "аз и жена ми....", "жена ми е съгласна...", "обсъдих с жена ми....", "ние с жена ми решихме...", "жена ми ..., жена ми..., жена ми...". Тази техника на постоянно повтаряне на думи, които придават значимост на даден човек или идея в бизнес преговорите се нарича "падащ сняг". Все едно постоянно подхвърляш едни малки снежинки в съзнанието на другия и те се трупат, трупат, трупат...
Така той ще покаже, че се еманципира постепенно от майка си и че за него собственото му семейство е на първо място.
Отново ще кажа, че е по-добре да не водите тази битка лично. По-добре е да привличате за естествен съюзник съпруга си и да го оставяте на предна линия, като му подсказвате да прави нещата, описани по-горе. Изобщо - при всяка битка е важно да привличаш съюзници /в случая съпруга и баща му/. Това се нарича "да правиш политика"
И още един принцип, взет от китайските бойни изкуства. Майсторите по кунг фу казват: "Най-добре проведена битка е избегнатата битка"
В случая, ако на съпругът ви му дойде в повече да слуша вечните повтарящи се фрази на майка му и се изказва с досада и враждебност за нея, можете да му кажете: "Не говори така. Все пак тя ти е майка!" Е, съзнавам, че това вече си е висш пилотаж в печеленето на битка, без да си водил битката.
Това е от мен... Вие какво мислите?
Здравейте, много са полезни съветите ви. Благодаря! Здравейте, много ми харесват обясненията, които давате за отношенията в семейството. Но все пак, какво правим, ако свекървата непрекъснато говори на сина си срещу жена му. Четох, че според вас, той трябва да я прекъсне, да каже, че това е неговата съпруга и той я обича. Но ако тя все пак продължава, ако се бърка в семейството на сина си, ако именно не може да го пусне да обича жена си, а се е вкопчила и не желае да освободи контрола. Как да се постъпи?
Здравейте!
По отношение на свекървата и нейните вмешателства вече съм писал и това е почти дословно повторение.
Най-добрият вариант е съпругът ви да е този, който придвижва нещата напред. Ако водите лична битка, на него може би ще му е по-лесно, но все пак той ще стои като дете, за което се борят две майки /има една такава история в Библията - сигурно я знаете./. От друга страна и вие ще ходите по много тънък лед, защото ако печелите битката с майка му, това може да настройва съпруга ви срещу вас.
Ще ми се да внеса и една корекция: никога не съм казвал, съпругът да повтаря на майка си: "Аз обичам жена ми." Това ще почне да звучи като куха декларация. Ценно е, обаче, той да намалява влиянието на майка си и да увеличава значимостта на жена си с едни постоянни действия. Какво имам предвид?
Съпругът ви може да изгради по-силна лична позиция пред майка си по два начина:
Първо, ако започне тенденциозно да търси по-често баща си, подчертано да се интересува първо от неговото мнение, да му иска съвет, да си говори с него насаме. Да не ползва майка си за посредник, както обикновено правят мъжете: "Майко, кажи на татко еди какво си ...", а да прави обратното, като се обажда на баща си и му казва: "Татко, кажи на майка еди какво си..."
Важно е да разбирате, че е съвсем естествено едно дете да бъде привързано предимно към майка си до определена възраст /4-6 години/.
Но по-нататък, за да стане независим от майка си, на мъжът му е нужно в живота му да навлеза бащата. Той е ракетата-носител, която го извежда извън орбитата на майката и го прави самостоятелен и независим човек.
Така че, първия човек, до когото майката не допуска сина си, ако има потребност да го привърже към себе си и да го владее, е бащата! Следователно, ако насърчавате, когато сте насаме с мъжа си, неговата връзка с баща му, така косвено ще упражнявате фино влияние върху това, майка му да отстъпва по на заден план. Това насърчаване означава да го питате за баща му, да го подтиквате да си говори с него мъжки неща и да го моли за помощ, за съвет и т.н.
Второ, би било ценно той да се настрои да казва на майка си, когато тя иска нещо от него: "По този въпрос ще се посъветвам с жена ми; Ще говоря първо с жена ми и ще ти кажа какво сме решили". Дори когато двамата сте абсолютно съгласни с това, което тя предлага, е важно той да ѝ каже: "Да, и ние с жена ми сме на това мнение". Нека често майката да чува от него словосъчетанията: "аз и жена ми....", "жена ми е съгласна...", "обсъдих с жена ми....", "ние с жена ми решихме...", "жена ми ..., жена ми..., жена ми...". Тази техника на постоянно повтаряне на думи, които придават значимост на даден човек или идея в бизнес преговорите се нарича "падащ сняг". Все едно постоянно подхвърляш едни малки снежинки в съзнанието на другия и те се трупат, трупат, трупат...
Така той ще покаже, че се еманципира постепенно от майка си и че за него собственото му семейство е на първо място.
Отново ще кажа, че е по-добре да не водите тази битка лично. По-добре е да привличате за естествен съюзник съпруга си и да го оставяте на предна линия, като му подсказвате да прави нещата, описани по-горе. Изобщо - при всяка битка е важно да привличаш съюзници /в случая съпруга и баща му/. Това се нарича "да правиш политика"
И още един принцип, взет от китайските бойни изкуства. Майсторите по кунг фу казват: "Най-добре проведена битка е избегнатата битка"
В случая, ако на съпругът ви му дойде в повече да слуша вечните повтарящи се фрази на майка му и се изказва с досада и враждебност за нея, можете да му кажете: "Не говори така. Все пак тя ти е майка!" Е, съзнавам, че това вече си е висш пилотаж в печеленето на битка, без да си водил битката.
Това е от мен... Вие какво мислите?
Здравейте д-р Стефанов,
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Във връзка с вашия въпрос ще поговоря за една интересна тема: темата за "смъртта на млечните родители".
Когато карате дъщеря си да чете и да учи, вие казвате: "Имам чувството, че тя изпада в някакъв ужас.". Питам се, какво точно имате предвид? Много често децата престават да се интересуват от ученето, защото се страхуват от нещо: например - мама и татко да не се разделят, някой близък от семейството да не умре, ако е болен и т.н. Имайте предвид, че децата са склонни да се страхуват НЕПРЕКЪСНАТО да не загубят родителите си и този страх се активира много лесно. Например: бащата казва на майката по време на скандал: "Писна ми от теб! Идва ми да скоча от балкона!". Или пък майката се оплаква с думите: "Омръзна ми да ви слугувам на всички в тая къща. Заради вас ще вдигна кръвното и ще умра!" Децата възприемат подобни думи АБСОЛЮТНО БУКВАЛНО и се страхуват за живота на родителите си. И това ги демотивира да учат, прави ги гневни и агресивни...
На възрастта от 7-8 години децата преминават и през един особен кризисен преход. Те тръгват на училище и вече към тях се предявяват изисквания от страна на обществото /училищната институция/. Животът престава да е само игра. Родителите пък изненадващо застават на страната на обществото и започват да притискат детето. До този момент те винаги са били на страната на детето и са го харесвали БЕЗУСЛОВНО. А сега изведнъж се променят драстично. Подкрепящият родител изчезва и на негово място идва изискващият родител. Както млечните зъби падат, избутани от постоянните, така и подкрепящият родител си тръгва, сякаш умира. Затова на тази възраст децата често сънуват кошмари, свързани със смъртта на родителите. Голямата френска психоаналитичка и специалист по работата с деца Франсоаз Долто казва, като използва аналогията със зъбите, че децата от 6 до 8 години сънуват често
СМЪРТТА НА МЛЕЧНИТЕ РОДИТЕЛИ
Защото тези подкрепящи /млечни/ родители вече са си отишли. Онези, изискващите, те само външно приличат на тях. Изискващите родители са сякаш странни и дори доста страшни същества.
Такъв най-често е произхода на детските кризи, страхове и съпротиви към ученето на тази възраст. Децата си копнеят за онези подкрепящи родители и не искат да ги заменят с изискващи. Те сякаш предизвикват със съпротивата си млечните родители да излязат отново на сцената на живота.
Често, обаче, родителите игнорират тази детска нужда. Разбира се, те не бива да спрат да изискват. На тази възраст това става важно за постепенната адаптация на детето към света на възрастните. Но за да отговорят все пак на тази детска нужда, родителите, без да спират да изискват, следва да дадат на децата си две основни права: правото на почивка и правото на грешка.
Правото на почивка е изключително важно. Защо? Защото, ако анализирате живота на хората от гледна точка на тяхната натовареност, ще разберете, че средно статистическият първокласник и изобщо ученикът в начален етап е по-натоварен от средностатистическия възрастен, който ходи на работа. Ученикът си обува обувките в 7,00 и ги събува в 19,00. През това време трябва да прави страшно много стресиращи неща, да участва във взаимодействия, които му се случват за първи път. А това е много по-уморително, отколкото да правиш рутинни неща, които се повтарят, какъвто е животът на възрастния.
Във връзка с това право ви питам и вас: способна ли сте и вие самата да си дадете почивка? Или когато почивате се чувствате виновна пред някого? И пред кого? И ако не сте способна, научете се да си давате почивка първо на вас, та и детето ви да си отдъхне.
Защо е важно да дадем на детето си правото на грешка? Ако детето от първи клас е притискано и постоянно му се правят забележки, когато сбърка и не се справя добре, това потиска неговата спонтанност. Има много хора, които от страх да не направят грешка, не се решават да предприемат каквото и да е действие. Хората обикновено получават тази психическа "придобивка" да се страхуват от грешка, когато са в първи клас и учители и родители вкупом се нахвърлят върху тях и искат те да са съвършени: съвършени ченгелчета и лулички; съвършени задачи по математика...
Тук отново ви питам: способна ли сте да дадете на самата себе си правото на грешка? Или искате от себе си да сте съвършена? Ако не сте способна, научете се, та и детето ви да си отдъхне. Защото така ще гледате по-спокойно на неговите грешки.
Това ми се струва важно...
Поздрави!
Здравейте д-р Стефанов,
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Имам следният проблем с дъщеря ми на 8г. Тя е за втори клас, но с триста зора я карам да чете летните си книжки. Иначе си е умно дете, разбира всичко, но изобщо не иска да чете и решава задачи. Плаче, мрънка и имам чувството, че изпада в някакъв ужас.
Казвам й добре няма да четеш, ще ти дам задачи за изпълнение: например ще прибере дрехите и да ги сгъне. Тя се съгласява само да не чете.
Днес например й казах, че ако не иска да чете и ходи на училище, съм съгласна да я изпратя на работа, хем ще печели пари (добре, че не се сети за възрастна си и не е възможно). Тя отново започна да плаче, обясних й ако ходи на работа няма да може да си играе с децата, но ако ходи на училище и чете книжките 2-3часа после ще играе, но с много зор се изпълнява това.
Как да процедирам? По какъв начин да я накарам да чете?
Изпълняваме всичко което иска, близо сме до морето, казвам й ако си прочете няколко страници ще ходим иначе няма, но отново не иска!
Във връзка с вашия въпрос ще поговоря за една интересна тема: темата за "смъртта на млечните родители".
Когато карате дъщеря си да чете и да учи, вие казвате: "Имам чувството, че тя изпада в някакъв ужас.". Питам се, какво точно имате предвид? Много често децата престават да се интересуват от ученето, защото се страхуват от нещо: например - мама и татко да не се разделят, някой близък от семейството да не умре, ако е болен и т.н. Имайте предвид, че децата са склонни да се страхуват НЕПРЕКЪСНАТО да не загубят родителите си и този страх се активира много лесно. Например: бащата казва на майката по време на скандал: "Писна ми от теб! Идва ми да скоча от балкона!". Или пък майката се оплаква с думите: "Омръзна ми да ви слугувам на всички в тая къща. Заради вас ще вдигна кръвното и ще умра!" Децата възприемат подобни думи АБСОЛЮТНО БУКВАЛНО и се страхуват за живота на родителите си. И това ги демотивира да учат, прави ги гневни и агресивни...
На възрастта от 7-8 години децата преминават и през един особен кризисен преход. Те тръгват на училище и вече към тях се предявяват изисквания от страна на обществото /училищната институция/. Животът престава да е само игра. Родителите пък изненадващо застават на страната на обществото и започват да притискат детето. До този момент те винаги са били на страната на детето и са го харесвали БЕЗУСЛОВНО. А сега изведнъж се променят драстично. Подкрепящият родител изчезва и на негово място идва изискващият родител. Както млечните зъби падат, избутани от постоянните, така и подкрепящият родител си тръгва, сякаш умира. Затова на тази възраст децата често сънуват кошмари, свързани със смъртта на родителите. Голямата френска психоаналитичка и специалист по работата с деца Франсоаз Долто казва, като използва аналогията със зъбите, че децата от 6 до 8 години сънуват често
СМЪРТТА НА МЛЕЧНИТЕ РОДИТЕЛИ
Защото тези подкрепящи /млечни/ родители вече са си отишли. Онези, изискващите, те само външно приличат на тях. Изискващите родители са сякаш странни и дори доста страшни същества.
Такъв най-често е произхода на детските кризи, страхове и съпротиви към ученето на тази възраст. Децата си копнеят за онези подкрепящи родители и не искат да ги заменят с изискващи. Те сякаш предизвикват със съпротивата си млечните родители да излязат отново на сцената на живота.
Често, обаче, родителите игнорират тази детска нужда. Разбира се, те не бива да спрат да изискват. На тази възраст това става важно за постепенната адаптация на детето към света на възрастните. Но за да отговорят все пак на тази детска нужда, родителите, без да спират да изискват, следва да дадат на децата си две основни права: правото на почивка и правото на грешка.
Правото на почивка е изключително важно. Защо? Защото, ако анализирате живота на хората от гледна точка на тяхната натовареност, ще разберете, че средно статистическият първокласник и изобщо ученикът в начален етап е по-натоварен от средностатистическия възрастен, който ходи на работа. Ученикът си обува обувките в 7,00 и ги събува в 19,00. През това време трябва да прави страшно много стресиращи неща, да участва във взаимодействия, които му се случват за първи път. А това е много по-уморително, отколкото да правиш рутинни неща, които се повтарят, какъвто е животът на възрастния.
Във връзка с това право ви питам и вас: способна ли сте и вие самата да си дадете почивка? Или когато почивате се чувствате виновна пред някого? И пред кого? И ако не сте способна, научете се да си давате почивка първо на вас, та и детето ви да си отдъхне.
Защо е важно да дадем на детето си правото на грешка? Ако детето от първи клас е притискано и постоянно му се правят забележки, когато сбърка и не се справя добре, това потиска неговата спонтанност. Има много хора, които от страх да не направят грешка, не се решават да предприемат каквото и да е действие. Хората обикновено получават тази психическа "придобивка" да се страхуват от грешка, когато са в първи клас и учители и родители вкупом се нахвърлят върху тях и искат те да са съвършени: съвършени ченгелчета и лулички; съвършени задачи по математика...
Тук отново ви питам: способна ли сте да дадете на самата себе си правото на грешка? Или искате от себе си да сте съвършена? Ако не сте способна, научете се, та и детето ви да си отдъхне. Защото така ще гледате по-спокойно на неговите грешки.
Това ми се струва важно...
Поздрави!
Иначе на въпроса давам ли си почивка на себе си? Не, не мога, имам чувството, че си губя времето напразно. Цял живот съм свикнала да се занимавам с няколко неща едновременно, просто мислите ми не почиваха.
Мога да кажа и съм перфектционистка. Искам всичко около мен да е перфектно, да няма грешки. Да не се провалям в нищо. От кого се притеснявам не знам, от всички познати и непознати. Просто искам да съм идеална във всичко, това очаквам и от дъщеря ми .
Като се замисля и при мен всичко е започнало в първи клас. Майка ми беше учителка и все искаше да съм първа във всичко, много високи изисквания имаше към мен. Във всичко трябваше да съм добра и пример за всички, осъзнавам че същото изисквам и от дъщеря ми.
Знам, че и усеща ревност. Преди цялото ми внимание беше съсредоточено върху нея а сега малко остана на заден план, защото малкият е на 1г и 6м и все трябва да тичам след него
Препоръчани теми