Паническо разстройство - 43

Бог да е с теб, Чедо!

От много време членувам във форума на БГ-мама и има теми, които следя с интерес. Една от темите е на хора с проблеми, изстрадали и страдащи по свой си начин. Не влизам в темата, за да помагам, макар че понякога го правя. Влизам, за да получа подкрепа и съвети, да споделя и разкажа. Участниците й са крещяща смесица от мъже и жени, които не познавам лично и вероятно никога няма да видя на живо. Очарователно е да споделяш и да си пишеш с хора, скрит зад аватара си или псевдонима. Дори само да разгледаш псевдонимите, които са си сложили в темата и зад които са се скрили си е вид психологическо предизвикателство. Но не за това идва реч тук. Друго е важното сега.
Един ден, подтиквана от труден момент в битието ми споделих едно мое терзание, че ме очаква една малка интервенция, но изпитвам ужас и страх от упойката и самата интервенция. В годините ми се е случвало да споделям с приятели или познати някакви проблеми, къде по-значими или незначими, но често се натъквам на отдръпване и хората започват да ме избягват. По някакъв странен начин българинът започва да избягва човека с проблеми, плашейки се, че това е заразно и може да го достигне и него. Няма логика в това поведение, но съм го виждала често. А тук зад аватара и псевдонима, хората се оказаха други. Те не избягаха и не се скриха, не игнорираха поста ми. Напротив - започнаха да ме окуражават, да ме подкрепят, да ми дават цялата си позитивна енергия. Четях постовете им и сълзи на умиление капеха по клавиатурата. От години не ми се беше случвало това. Без малко да гръмне компютъра и да не мога да дочета постовете.
Дойде деня на операцията. Отново ми пожелаха късмет и че всичко ще мине гладко.
Тръгнах към болницата много напрегната, почти бях сигурна, че че ще избягам от там, но си мислех и друго - как след това ще вляза в темата и след всичкия ми даден кураж, ще им пиша, че съм се уплашили или отказала. Щях да разочаровам тях и най-вече себе си. А те вярваха в мен повече отколкото аз в себе си.
Болницата се оказа модерно и хубаво сдание, добре охладено в горещия летен ден.
Приемаха ме два часа, което си беше истинско изпитание за припрения ми нрав. То снимки, то изследвания, то консултации и какво ли не, но пък предстоеше операция - нямаше как да стане за миг.
Чаках. Казвала ли съм, че не умея да чакам. А, чаках.
И гледах хората, които приемаха с мен, докато чаках. Нямаше богато облечени хора, нямаше костюмари, нямаши дори хора с някакви бижута или скъпи обувки. Повечето бяха наистина бедни и скромни хорица, дошли с торбички от вериги като Кауфланд или Лидл, с чисти дрехи, но всичко по тях беше от преди 15-20 и повече години. И всички тези хорица, толкова скромни, бяха заделили пари за частната клиника, защото знаеха, че здравето днес и преди и вбъдеще е и ще бъде най-важното нещо на тази земя.
До мен стояха мъж и жена в напреднала възраст. Мъжът беше болнаво слаб, едва ходеше. Жена му го подкрепяше и двамата бяха толкова мили в нещастието си и другарството си "докато смъртта ги раздели".
Пристигаха още хора, но общата картинка оставаше непроменена. Дойде мъж в инвалидна количка с ампутиран крак, придружаван от висока, но болезнено слаба женица.
В годините е имало моменти, когато съм се възхищавала на търпеливостта и всеотдайносттат на българина, на волята му да изучи децата си с огромни лишения.
Сега стоях в тази модерна клиника сред най-обикновените и скромни българи и мислено им свалях шапка. Никой от тях не мрънкаше, не хленчеше, не се оплакваше. Изникваха пред очите ми стотиците постове на разглезени лигльовци, застанали пред компютрите си, които качваха из фейсбук драматичната си съдба как били затворени два месеца вкъщи и не можели да отидат на кафе, на море или дори на почивка или още по-интересните постове на неправещите нищо българи, които даваха съвети и акъл как да се управлява държавата. И някак си болничната действителност ми харесваше много повече от тази във фейсбук.
Скоро ме приеха в отделението. Бях много уплашена, умирам от страх от упойки. Страхувам се и от болници.
Докато ме приемаха в отделението срещу мен застана една пухкава възрастна жена в болнична нощница с пооплешивяла коса. Поздрави ме така, сякаш се познаваме от години и аз й отвърнах.
Какво направи тази жена ли? Бях меко казано шокирана - тя ме блогослови:
-Бог да е с теб, Чедо! Гледах те как те приемат в отделението още от фоайето и докато те качват нагоре. Бог бди над теб и това е твоят ден и всичко ще е наред.
Само няколко часа по-късно щях да видя на вратата, че жената носи турски имена, но точно тогава можах да кажа само Благодаря. Сега само съжалявам, че не я прегърнах, нищо че беше напълно непозната.
Медицинската сестра ме отведе до стаята ми. Аз така и не бях събрала смелост да питам какво и как ще се случва, колко време ще отнеме и не очаквах да ме настанят в стая. Имах си легло, стая и масичка и им се радвах като малко дете. Дори ми бяха дали чехли за болницата.
Процедурата беше бърза, приспаха ме, а малко преди това лекарката ми се усмихна с лъчезарното си кръгло лице. Събуждах се от упойкката и пак бях на моето легло. Сложили ме бяха на система, но не чувствах нищо, не ме болеше нищо, не ми беше лошо, всичко беше отминало гладко и леко.
След час или два даже ми донесоха и храна, това също не го бях предвидила. Дадоха ми чай и вода. Двете жени около мен вече се бяха вдигнали от упойката, а и ги бяха оперирали по-рано.
Бяха минали през банята и бяха я наводнили, не питайте как и аз не разбрах, та влизането там си граничеше с истинско приключение, защото по-възрастната явно не беше се справила с течния сапун и по пода имаше и много пяна. Хванах мопа и почти без усилия изчистих банята, те явно не знаеха как да го изстискват и не бяха успели да направят нищо. Осъзнавайки, че жената на 70г. Донка ще остане тук още няколко дни, докато аз си тръгвах до няколко часа, съвсем добре знаех, че това да изчистя пода за нея е най-малкото, което мога да направя в този момент. И никога преди не съм чистила под с такава лекота и удоволствие.
И ако не бях изключително скептична към отвъдното, анормалното и езотеричното, сигурно щях да си кажа, че в този ден ангелът ми хранител е бил на рамото ми, че онази възрастна жена ме е орисала или че позитивните мисли на всичките ми съфорумци са направили този ден точно такъв.
На тръгване срещнах едно русо младо момиче - може би на двайсет и няколко години, почти дете. Едва ходеше в коридора като пречупено клонче с торбичка пълна с урина или не знам какво. Тя беше с гръб към мен и не ме видя, но точно тогава без да преценя защо и как й дадох всичката си благословия и всичката положителна енергия, която в този ден хората ми бяха дали на мен.
Бог да е с теб, Чедо!