Пазарът на недвижими имоти, какво се случва реално? -Тема 44

Абсолютно съм съгласна! Като прочетох това си мисля колко трудно беше на родителите на мъжа ми да се преместят близо до нас в София, като оставят апартамент в провинцията, в който са живели цял живот. Но няма начин - на тях им е трудно сами, остаряват, на нас ни е трудно да стигнем дотам... Най-доброто решение се оказа преместването им в нов апартамент в София - и повярвайте, доста скъпо и нелеко ни се получи, но и за тях и за нас си струваше.

Не съм съгласна, че в провинцията роднините се карат така. Хората са по-сърдечни. Дори и от това, че животът е по-лесен.  Съдя и по хората, които познавам и от дълги години са в София, стават по-големи материалисти. Включително и аз. А и къде ще се бориш за ниви , които нямат почти никакви стойност. Как пък един мой познат не обсъди апартаментите, а само тези от София /дори и тези, с които не сме близки/,  все това им е в устата. Споделяли са ми и неща, които даже няма да ми минат през акъла, че са възможни.

Извинете, но тая вашата провинция е на друга планета. Със сърдечните хора, дето не се карат за земи и нивите без стойност.

Извинете за спама, лично мнение което не мога да изтрия сега. Нека всеки вярва, в каквото иска.

Нека, само че има един голям % хора, които продават същите тия ниви и купуват апартаменти в София.

Точно в провинцията съдилищата са пълни с дела на хора, които се съдят, че дядото оставил по обичая всичко на сина, обаче след смъртта му двете дъщери вече не са съгласни. Или единият живял и наливал пари в бащината къща, обаче наследници се оказват и останалите. Или дал къщата на единия, апартамента - на другия, но внезапно къщата се оказала по-скъпа, и започват да се съдят. И се развалят отношения за десетилетия напред.

Ние сме един от тези случаи ( а те са много....). И то за две ниви от по 2 декара става дума .

Те тези неща зависят от участниците. При мен баба ми се отказа от наследството си от баща си. Съпругът ми се отказа от частта си в полза на брат си. Аз се отказах в полза на брат ми. И имаме прекрасни отношения.

То изключения всякакви има, а всяко обобщение крие рискове.
Няма как да се каже, че хората в София са злобни и меркантилни, а в провинцията са бели и добри, най-малкото защото повечето от живущите в София идват от провинцията на практика.

И моите родители много се притесняват да не се изпокараме с брат ми. Ние не сме такива, с него двамата. Но за половинките ни, и аз не знам. Снахата е малко тъй, и моят мъж уж не е материалист, а някой път хвърля само упреци. Родителите ми разделиха каквото можеше, остана АП. В който живеят. 4 стаен на центъра. Дано не се изпокараме, всеки от нас си има имоти. Но с възрастта знам ли, може да изглупеем?

А всъщност какви са законовите основания за такива дела? Например щом дядото всичко си е уредил?

Е, те идват най-алчните.
А тези, които обичат природосъобразния живот, по-духовни са, спокойни, обичат спокойствието на провинцията.

А относно това, че в София хората ставали повече материалисти. Малко е сложно и спорно това.
Поне от това, което аз наблюдавам, София, и по-големите градове на запад, хората започват повече да си ценят времето и го уплътняват повече. Амбицират се, работят повече, учат повече, пътуват (ама в трафика повече) (е, може би и по света повече). Малко или по-скоро много, това налага много дисциплина на тайм-мениджмънта (да ме извините за чуждицата). И съответно много повече се научават да казват 'не'.

Може да съм писал и друг път, имам приятели в града, от който съм. Имам чувството, че са от някаква паралелна реалност. Там животът все още тече по старому. Например, не си плащаш за услугите и викаш приятели. Да боядисате апартамента, да се пренесете на друг адрес, да те закара някой от точка А до Б. Разбира се, като са по-ниски доходите, и е по-изострено чувството на "спасение, чрез взаимопомощ". Докато в по-големите градове всеки се спасява поединично. И времето му е супер ценно и разчетено, доста напред. Не само разчетено, но и не стига. Винаги избираш между 2 и повече неща, и елиминираш нещо, за което няма време. Не само да извикаш помощ за нещо, но дори и неща, които сам можеш да направиш, викаш човек, плащаш му, и продължаваш напред.
Аз се старая да разбирам манталитета на тези от по-малките градове. Но много често те не разбират моя. Въпроси като "ама какво толкова правиш" ме дразнят, макар и да не го показвам. Въпросът е, че тия въпроси, се задават по 10 ПЪТИ едно след друго. И ти всячески се гърчиш и се чудиш какво да отговориш.
А ежедневието ти е: душ, трафик, работа, трафик, спорт, някакво културно мероприятие, вечеря, сън.
А ако си решил да правиш и бизнес в извън работно време, между всичкото това, влагаш и допълнително работа и притеснения. За които няма работно време и почивен ден.
Аз съм виждал и живял и 2та живота. Но те са си живели само "спокойния", в който си на ръба на финансовата стабилност. Те не разбират какво значи да изнемогваш с времето. За тях всичко тече на други обороти. В което няма лошо. При равни други условия, аз бих избрал това за мен. Въпросът е, че в 21 век, това идва на твърде висока цена.

Как няма да имате, като сте се отказали

Похвално е когато не сте се отказали, тогава да имате добри отношения

Е хубаво. И за какво ти е всичкото това тичане? За пари или живеещ в щастие и доволство? Едва ли. Като теглиш чертата тези със спокойния начин на живот може да не са били на Майорка, но може да живеят по - дълго и по - спокойно. То 5 живота нямаш, че да се надбягваш с времето. Та всяко нещо струва друго нещо.

В моето семейство не познавам половината си рода, защото се караха за къща в център на областен град. Буквално се разминавахме с брата на дядо ми и децата им и те не отвръщаха, когато ние със сестра ми ги поздравявахме. Малки деца бяхме тогава. Но хайде, да кажем, че областен град не е точно провинция или пък, че е било отдавна.
В едно малко градче живее баба ми на единия етаж, а вуйна и вуйчо на друг. Вуйна ми от край време говори някакви небивалици как щели да построят къща за мен и сестра ми или как еди си коя си нива щяла да бъде за нас. Ние винаги се правим, че не чуваме и я игнорираме. Аз и сестра ми сме казали, че няма да се занимаваме с имоти и майка ми и вуйчо ми да си се уговорят без изобщо да ни включват. Но вуйна ми въпреки, че минаха години, все още продължава да ни прави сметка. Дори ни разпитва за имотите в областния град, а ние и за тях нехаем. Такава си е. Дори мрънка, че аз или сестра ми не ходим да помагаме по нивите (тя си продава част от продукцията, ние не взимаме нищо от нея даром). Истината е, че е до човек. Независимо къде е и е нужен само един като вуйна ми, за да стане пълен раздор в семейството. Недай боже двама.
Ако повечето хора бяха работливи и не таяха завист щяха да осъзнаят, че пари се изкарват и един имот не трябва да разделя семейство. Просто вие сте късметлийка.