Страх ли ви е от старостта?

Наистина трагедия. Да почиват в мир родителите му ❤💐💐❤. Горкото детенце!

Моите баба и дядо са останали сираци по майка като деца. Той на 11, с брат на 6 и малък брат-бебе, който лазел около ковчега. Баба ми губи майка си на 2 години и понеже са били бежанци, няма снимка от нея, не я помнеше и не знаеше как изглежда. Това беше най-голямата и болка. Имаха и двамата дълъг, здрав, хубав и удобен живот. Измамени са от мащехите, а баба е била и тормозена.

Покрай тях си мисля, че е добре, че детенцето е видяло починалата си майка и се е сбогувало с нея. Важно е за да може да палпира промяната и да продължи напред.

Има ли кой да се грижи за него? Баби, дядовци? Пожелавам му успешен и щастлив живот.

Като бяха малки децата, най-големият ми страх беше да умра или нещо да се случи с мъжа ми. Вече не ми пука, пълнолетни са и ваксинирани. Ужасно е да останеш без родители като дете.

Не разбирам това желание да се сбогуваш с някого, след като е починал. Това не е той, а само останките от него.
Обичаи...

И аз мисля, че вниманието, любовта, присъствието са важни и ценни... до кончината, след това според усещането/панахиди, помени, гробища/...

Поправете ме, не съм сигурна в това, което пиша, но в минали времена не са ли и снимали ковчезите с хората в тях. Помня, че майка ми имаше такава снимка на баба ми.. Дали е било обичайно или не, така и не я питах тогава. Като дете ми се стори ужасно такива снимки изобщо да се правят, но останах с чувството, че това е било съвсем в реда на нещата за онези години.

Само за някои региони на страната е характерно това със снимките на опечалените с ковчега, но не е на територията на цялата страна. Някъде може да се направи и репетиция, докато човек е жив, не си спомням в кои населени места по Дунава. Изобщо има доста интересни местни обичаи и практики в това отношение.

Виждала съм такива снимки. Потресаваща практика. Добре, че вече я няма.

Аз знам за такъв обичай в Шуменско, но преди 25 години. Наистина ми се стори странно... Да се снима починал човек в ковчег. Не знам дали съществува сега.

Ето още една локална практика, за която предполагам малко се знае - погребения в двора, само на 1-2 часа път от София - https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/1997276

Е, до сутринта е бил той, а вече не е?????

Децата нямат абстрактно мислене. В ранна възраст имат нужда от видими, палпабилни и материални обекти за да разберат действието им, полезността им, опасността от тях.

"Майка ти умря" нищо не значи за 2 или 3 годишно. За него майка му е тялото и. Тялото, което излъчва топлина, което му дава ласка, грижа заслужава сбогуване, за да може детето да продължи без нея.

Сбогувайки се с тялото и показвайки грижа към него, ние показваме обич и грижа към дома, в който някога е живяла душата на покойника. Ако тленните останки не бяха важни, щяхме да ги изхвърляме заедно с боклука.

Всяка човешка култура има ритуали, свързани с обгрижването и изнасянето на човешките трупове. В тези ритуали участват всички възможни близки на починалия.

Аз не видях дядо ми починал и даже още не съм отишла на гроба му. Не ми и казаха, защото бях бременна. Добре направиха. 10 дена след смъртта му ми се спука преждевременно околоплодния мехур и след още 5 дена родих по спешност недоносено бебе. Ако ми бяха казали, баба и майка щяха да живеят с вината, че синът ми се е родил недоносен от стреса по смъртта на дядо ми. Всичките ми близки криеха, а аз подозирах. Излъгаха ме, че е загубил речта си и е на легло. И да ми бяха казали, нямаше да мога да ида поради това, че тогава в провинцията погребваха още на следващия ден, но и никоя авиокомпания нямаше да ми продаде билет в напреднала бременност или да ме допусне в самолета. Тежи ми, че не се сбогувах с него. Той е знаел, че умира и даже е заръчал какво да купят на сина ми като се роди, от негово име.

За баба майка ми се обади още като изпадна в кома и след часове почина. Успя да съхранява тленните останки почти седмица, та да мога да ида. Отидох без децата, които ходеха на училище. Мъжът ми ги гледа 10 дена. Да я видя в ковчега не ме стресира. Същата си беше. Целунах я. Все едно се целува пилешко от хладилник, но се радвам, че се сбогувах с нея.

Аз не съм ходила на много погребения с отворен ковчег, а само на 2-3. Живяла съм основно в държави, където ковчегът е затворен или погребват в платнище, но жените не ходят на гробището на самото заравяне. С тленните останки на близките си искам да мога да се сбогувам.

Имаме снимки от всички погребения до прадядовците ми от Сливенско. Родата от другите краища няма такава традиция. Ужасих се като ми ги показаха като дете, ама това е положението. Познат тук ми показа снимка на брат си в ковчега, направена преди да го затворят и пратят в Алжир за погребение.

В някои държави отварят ковчезите от чужбина, мият трупа отново и близките се сбогуват. На позната бяха казали да целуне трупа на мъжа си, а той беше умрял преди месец. В родния му Ливан го погребаха, без ковчег, преди 2 години.

И в чужбина погребват в собствени дворове. Предците на покойната принцеса Даяна са погребани в църква в имението им, а също около църквата. Тя също е погребана там. В Сливен семейството на дядо е имало парцел, близо до къщата им. По други краища не знам как е.

Умрелите на кораб или лодка в Беломорието са ги погребвали в морето, увити в платнище и с тежки камъни, ако корабът не може да достигне до земя до 36 или 48 часа. Не съм сигурна за часовете. Стигне ли до земя, погребват на място, защото няма време да занесат останките на близките преди да почнат да се разлагат. На самия кораб са ги покривали със сол и натрон (нещо като сода).

   
Мои леля и чичо/второ поколение емигранти/  са погребани в двора на къщата им - ранчо в Калифорния.
Синовете им/мои набори/ така са решили, удобно им е.
Като се навърши 1 г. от смъртта им и паметници им направиха.
Събраха се с познати от съседни ранчота да ги почетат.
Не, че в близкото градче няма гробищен парк.

Аз имам снимки от погребението на едната ми баба. Не са ми ужасни, било е преди да се родя. Спомен са някакъв, на родовата памет.

Pardon my French, темата започна да придобива некрофило-мазохистки оттенъци😀.

Таааа.... Страх ли ме е от старостта.. Ами накратко, не се радвам на идеята, но няма как да оцеляваш, без да се износваш. Другият вариант не е по-приемлив и той е в некрофилската гама.

В селото на татко - Ловешко,  също е имало обичай да се снима покойния в ковчега. Намерих такива снимки на дядо и ги изхвърлих. Чела съм, че част от душата се запечатва в снимките и не може да се пресели напълно.
Обаче скоро почина на приятелка в Швеция баща ѝ, също го бяха снимали, но в затворен ковчег. Не ги разбирам тези неща. То да е радостно събитие, да снимаш, ама смърт....

И аз не мога да си обясня да се снимат мъртъвци...абсолютно ненужно и зловещо!