И в нас имаме снимки на починал близък, но не са от моите баби. Възрастна жена е, може би някаква братовчедка на едната ми баба е. Нашите така и не са ми се обяснявали, но имаме и ние снимки на мъртвец. Странни традиции.
- Публикувана: 21 май 2020, 21:13 ч.
- Последно мнение: 28 фев. 2023, 17:19 ч.
Страх ли ви е от старостта?
Като бях дете ми обясниха, че снимките от погребението са за спомен. А и тези, които не са могли да присъстват да видят. В рода на баща ми имаше доста хора в чужбина тогава.
По-интересни ми бяха и снимките от помена след това - след 2 - 3 чашки мнозинството бяха забравили за какво са там.
По-интересни ми бяха и снимките от помена след това - след 2 - 3 чашки мнозинството бяха забравили за какво са там.
Преди да се роди майка ми е имала брат, който е починал преди да навърши 3 годинки.
За жалост единствената му снимка е в ковчег.
Много тъжно... Отзад не знам с ккакви сили баба е написала Георги... р. 1940г.
Доколкото ми е разказвала, фотографи са идвали сами на погребения и сватби. Тогава все пак са се събирали повече хора. Рода.
Майка си пази снимката.
За жалост единствената му снимка е в ковчег.
Много тъжно... Отзад не знам с ккакви сили баба е написала Георги... р. 1940г.
Доколкото ми е разказвала, фотографи са идвали сами на погребения и сватби. Тогава все пак са се събирали повече хора. Рода.
Майка си пази снимката.
В селото на татко - Ловешко, също е имало обичай да се снима покойния в ковчега. Намерих такива снимки на дядо и ги изхвърлих. Чела съм, че част от душата се запечатва в снимките и не може да се пресели напълно.
Обаче скоро почина на приятелка в Швеция баща ѝ, също го бяха снимали, но в затворен ковчег. Не ги разбирам тези неща. То да е радостно събитие, да снимаш, ама смърт....
Обаче скоро почина на приятелка в Швеция баща ѝ, също го бяха снимали, но в затворен ковчег. Не ги разбирам тези неща. То да е радостно събитие, да снимаш, ама смърт....
В такива измишльотини не вярвам. На моите снимки почти всички вече са покойници, за техните души важи ли като тогава са били живи?
Остаряването е привилегията да стигнеш до края на живота си наблюдавайки как светът се движи около теб!
Да потъваш в спомени и да се усмихваш на старите грешки,пролети сълзи и изживените емоции.
Да потъваш в спомени и да се усмихваш на старите грешки,пролети сълзи и изживените емоции.
Най вероятно е привилегия, да 
. Но е и процес на осъзнаване преди всичко, който за съжаление идва твърде късно. Осъзнаване на грешките в живота, на приоритетите, и най вече на собственото ни нищожество на фона на времето и вселената. Процес на апатията, разочарованието и самотата, когато плановете стават все по редки, а мечтите избледняват. Равнодушно, и най често с тъга си спомняме за преживяните емоции и страсти, за мрачните моменти в живота. Понякога с носталгия - и за радостните мигове 
. Усещаме с всеки изминал ден затихващите функции на телата си, завладяващите ни безмилостни дегенеративни процеси на старостта. Борим се с депресията и мрачните мисли, липсва вдъхновението на младостта и нейната жизнерадост. Останал ни е само лаптопа и евентуално някои друг филм или сериал. Животът ни взема друга насока - вече не ядем за да живеем, а живеем за да изпитаме сладостта от яденето. Май единствената която ни е останала..Много може би няма да ме разберат, но съм сигурна че ще дойде време когато ще се съгласят с мен.
. Но е и процес на осъзнаване преди всичко, който за съжаление идва твърде късно. Осъзнаване на грешките в живота, на приоритетите, и най вече на собственото ни нищожество на фона на времето и вселената. Процес на апатията, разочарованието и самотата, когато плановете стават все по редки, а мечтите избледняват. Равнодушно, и най често с тъга си спомняме за преживяните емоции и страсти, за мрачните моменти в живота. Понякога с носталгия - и за радостните мигове . Усещаме с всеки изминал ден затихващите функции на телата си, завладяващите ни безмилостни дегенеративни процеси на старостта. Борим се с депресията и мрачните мисли, липсва вдъхновението на младостта и нейната жизнерадост. Останал ни е само лаптопа и евентуално някои друг филм или сериал. Животът ни взема друга насока - вече не ядем за да живеем, а живеем за да изпитаме сладостта от яденето. Май единствената която ни е останала..Много може би няма да ме разберат, но съм сигурна че ще дойде време когато ще се съгласят с мен. 
Права си Мария, наблюдавам остаряващите си родители и се случва точно това, докато са двама пак добре, когато останаха по един самотата, липсата на събития, сивотата става страшна! И никой не може да избяга от това. На фона на отпадащото тяло, липсата на сила, желанието за живот и мечти човекът бавно се превръща в тъжна картина! Но просто не трябва да се отпускаме...! Ще се борим докрай!
Най вероятно е привилегия, да . Но е и процес на осъзнаване преди всичко, който за съжаление идва твърде късно. Осъзнаване на грешките в живота, на приоритетите, и най вече на собственото ни нищожество на фона на времето и вселената. Процес на апатията, разочарованието и самотата, когато плановете стават все по редки, а мечтите избледняват. Равнодушно, и най често с тъга си спомняме за преживяните емоции и страсти, за мрачните моменти в живота. Понякога с носталгия - и за радостните мигове . Усещаме с всеки изминал ден затихващите функции на телата си, завладяващите ни безмилостни дегенеративни процеси на старостта. Борим се с депресията и мрачните мисли, липсва вдъхновението на младостта и нейната жизнерадост. Останал ни е само лаптопа и евентуално някои друг филм или сериал. Животът ни взема друга насока - вече не ядем за да живеем, а живеем за да изпитаме сладостта от яденето. Май единствената която ни е останала..Много може би няма да ме разберат, но съм сигурна че ще дойде време когато ще се съгласят с мен.
. Но е и процес на осъзнаване преди всичко, който за съжаление идва твърде късно. Осъзнаване на грешките в живота, на приоритетите, и най вече на собственото ни нищожество на фона на времето и вселената. Процес на апатията, разочарованието и самотата, когато плановете стават все по редки, а мечтите избледняват. Равнодушно, и най често с тъга си спомняме за преживяните емоции и страсти, за мрачните моменти в живота. Понякога с носталгия - и за радостните мигове . Усещаме с всеки изминал ден затихващите функции на телата си, завладяващите ни безмилостни дегенеративни процеси на старостта. Борим се с депресията и мрачните мисли, липсва вдъхновението на младостта и нейната жизнерадост. Останал ни е само лаптопа и евентуално някои друг филм или сериал. Животът ни взема друга насока - вече не ядем за да живеем, а живеем за да изпитаме сладостта от яденето. Май единствената която ни е останала..Много може би няма да ме разберат, но съм сигурна че ще дойде време когато ще се съгласят с мен.Гледам Клип на Галена и все едно гледам себе си, слаба и грациозна, с дълга черна коса и искряща кожа и очи. И започва да ме души, носталгията по младостта ме залива, любовите, вълненията, срещите с приятели...
Сега не мога да понасям шум и глъч, лаптопа ми остана единствена дружка. Гледам се в огледалото и не вярвам на очите си. Къде отиде това момиче.
И както пее в песента си- Жива съм, но все едно съм мъртва.
Стана много тъжно, Може би натоварващо. Но нали такава е темата. Извинете.
В селото на татко - Ловешко, също е имало обичай да се снима покойния в ковчега. Намерих такива снимки на дядо и ги изхвърлих. Чела съм, че част от душата се запечатва в снимките и не може да се пресели напълно.
Обаче скоро почина на приятелка в Швеция баща ѝ, също го бяха снимали, но в затворен ковчег. Не ги разбирам тези неща. То да е радостно събитие, да снимаш, ама смърт....
Обаче скоро почина на приятелка в Швеция баща ѝ, също го бяха снимали, но в затворен ковчег. Не ги разбирам тези неща. То да е радостно събитие, да снимаш, ама смърт....
В такива измишльотини не вярвам. На моите снимки почти всички вече са покойници, за техните души важи ли като тогава са били живи?
Не става дума да те снимат като си жив. Става дума, че ако снимаш покойник, или надгробен паметник душата му не желае да напусне този свят, защото го "заковаваш"
Невена В. Примерите ти не са релевантни. Даяна е аристократка и принцеса, ако иска ще я погребат и насред църквата. Илия Павлов също го погребаха в частен дворец. Като си богат и могъщ - може всичко.
Примерите ти с моряците също не са релевантни. Първо това е затворена гилдия, второ ти си на пък и се далеч от останалите. Ако ще си даваме за примери изключения при Ковид пандемията ковчезите бяха затворени и близките не се допускаха.
Говорим за масовия случай, не за изключенията.
Аз разбирам вече защо някои хора отказвам да порастват и се държат инфантилно. Че то колко радост ти остава след определена възраст? Как да не се опиташ да задържиш детството и младостта по-дълго?
Но и повечето хора сами позволяват радостта да ги напусне. Сами се държат прекалено сериозно, не се усмихват и като цяло, правят живота си по-сериозен, отколкото е нужно да бъде. Това, което сами си правим, нали знаете приказката. Не се забавляват, затварят се в едно сиво ежедневие и не правят нищо ново. Е, няма как при това положение да са щастливи. Живецът се нуждае от поддръжка, не само да чакаш да ти се спусне отгоре свише. Робуват на абсурдни схващания и заблуди, по които живеят цял живот. Не е ли тъжно, никога да не си изпитал нито миг на искрена радост и щастие?
Във връзка с това, мисля си, че човек трябва дори да е егоист, но да не допуска обстоятелствата да му пречат да се радва на живота. Трябва да се освобождаваме от излишни чувство за вина и подобни негативни емоции. Понякога другите хора ни вменяват вина и им слугуваме ненужно, вместо да гледаме себе си.
Но и повечето хора сами позволяват радостта да ги напусне. Сами се държат прекалено сериозно, не се усмихват и като цяло, правят живота си по-сериозен, отколкото е нужно да бъде. Това, което сами си правим, нали знаете приказката. Не се забавляват, затварят се в едно сиво ежедневие и не правят нищо ново. Е, няма как при това положение да са щастливи. Живецът се нуждае от поддръжка, не само да чакаш да ти се спусне отгоре свише. Робуват на абсурдни схващания и заблуди, по които живеят цял живот. Не е ли тъжно, никога да не си изпитал нито миг на искрена радост и щастие?
Във връзка с това, мисля си, че човек трябва дори да е егоист, но да не допуска обстоятелствата да му пречат да се радва на живота. Трябва да се освобождаваме от излишни чувство за вина и подобни негативни емоции. Понякога другите хора ни вменяват вина и им слугуваме ненужно, вместо да гледаме себе си.
Започва да ме е страх. Нямам 35, но понякога имам чувството, че здравето ми се изплъзва между пръстите. Никога не съм била напълно здрава, но като по-млада никога не съм подозирала, че ще стана по-болна или ще имам друг здравословен проблем. Нищо не ме плаши повече от загубата на здравето с годините.