Има ли такива, които пишат?

НАПУКАНИТЕ УСТНИ НА ЕДНА ПОЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ

Мислите и действията на мъжкия персонаж повече са присъщи на женски такъв. Не, че е невъзможно, но това е мнението ми.

Обувки топли, чаршаф студен

Интересно написано, но идеята, която внушава самия разказ, а именно да убедите мъжете, че по-добри жени от техните няма, би се харесала само на жени.

Напуканите устни... не че е точно лошо, но е доста предвидимо. Нищо неочаквано не се случва. Закъсняла любов пристига в града  обещава на девойката разговор "уж за малко" и веднага почва да я натиска, а тя припада от любов по него след като не го е виждала 10 години и е била женена за друг мъж. Такова развитие бих очаквал в роман на Джейн Ан Кренц и Розмари Роджърс, но не и в по-сериозните  любовни четива. Няма истински опит на героинята да съпротивлява, няма ухажване, всичко е много първично. Слава Богу, че поне героят  не я отвлича и не я изнасилва, а тя да се влюби в него, съвсем щеше да е блудкаво.*

Съжалявам ако съм по-критичен.


Другият разказ - Обувки топли, чаршаф студен. Хареса ми. Пресъздадена е задушевна атмосфера   в битова обстановка - кръчмата. Разказът чертае променливи, не е едносопосочен, има обрати. Случките са като че ли почерпени от живота. Езикът на героите много на място, диалозите не са скучни и суховати. Браво!

*Един от най-хубавите любовни романи, който съм чел е Джейн Еър.

Въпреки, че е модерно да се пише, че всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, разказът "Обувки топли, чаршаф студен" е написан по действителен случай. Беше ми разказан от мъж преди около 30 години, случаят е с негов приятел, аз само оформих образите на героите и подробностите. Мисля, че героят ужасно много се е притеснил, че жена му ще го напусне. И основната идея не е, че мъжът не трябва да изневерява на жена си. Основната идея е колко изобретателна и находчива може да бъде жена, която обича. Познатият ми, който ми разказа случката, наблегна точно на това, че никога на един мъж няма да му дойде на ума да проверява обувките или да забележи, че чаршафите са студени. Но пък знае ли човек, хора разни...

Не чета мисли.
Чета текст:


Иначе - голяма любов да отпориш шамар на партньора.

Днес случайно открих този разказ, за който се сетих, че съм го писал миналата година:

На мен ми хареса. Поздравления!

Ето още едно от мен
Баба
Реших да я изведа на разходка. Излизаше поне три пъти седмично. Днес беше от онези такива дни, когато ща не ща трябваше да я изкарам. Зачпочнахме да обикаляме апартамента и когато стигнахме хола, тя се задави, издаде някакъв странен звук и с последни сили опита да си поеме въздух... Опитах да й дам първа помощ, но напразно... От гърлото й се изтръгна отчаян звук и тя просто замря... Върнах я в леглото й, стараейки се да не изпадам в паника и опитах да я реанимирам, но тя не даваше никакви признаци на живот! Синът ми я гледаше, не знаейки как да реагира в този напрегнат момент. Трябваше да направя нещо,  за да й помогна, но и трябваше да разходя кучето. Рискувах и я оставих сама в стаята й... Сметнах, че може би се е изморила и трябва да си отдъхне,  въпреки че можех да се обзаложа, че точно това бе момента, в който трябваше да запиша точния час на смъртта й... Тъжно ми беше,  но животът ми щеше да продължи и без нея!
  Облякох детето, сложих кучето на повод и излязохме на разходка. Исках да отвлека колкото се може повече вниманието си от нея... Дълго се разхождахме... Добре че кучето ми бе идеалното оправдание за дългата ни разходка по време на това извън/редно/ положение.
   Когато след час и половина се прибрахме, ме беше страх да вляза в стаята й, за да проверя дали е жива... Верно, че беше на преклонна възраст вече, но не бях готова все още да се разделя с нея... Измих кучето и детето и легнахме да гледаме телевизия с единствената цел така да омая детето, че да заспи, а аз да остана насаме с бушуващите в сърцето ми чувства... Щеше да ми липсва баба ми...
   Господ беше с мен, смили се над мен и детето заспа. Преместих го на леглото в стаята,  в която беше и тя и  се заех да готвя. Нямах време да проверя състоянието й - трябваше да отметна колкото е възможно повече работа.
   Сетих се за нея едва надвечер.  Детето отдавна се бе събудило,  кучето се бе прибрало от разходка,  мъжът ми се бе прибрал от работа и дори вече се дезинфекцирахме на масата. Изведнъж се сетих за нея и ток ме удари. Скочих от стола си и с треперещи крака отидох при нея. Не беше помръднала от мястото,  на което я бях оставила.  Приближих се бавно, издърпах кабела й и го пъхнах в контакта, притаила дъх. Баба се освести и изръмжа ведро, а на мен ми идваше да я целуна от щастие! Моята бабичка се бе смилила над мен и се бе върнала към живота! Отдъхнах си доволна и извадих кабела от щепсела с усмивка на уста - моята прахосмукачка бе жива и нямаше никакво намерение да напуска този свят... Бях й благодарна за вярната й служба...

Ха, хааа. До последно се чудех " абе жената умира, тази за кучето мисли, че и вечерят". Много хубав финал. Има няколко технически грешки (мога да ги извадя ако искаш), но ми хареса.

А_Иванов. Имаше едно филмче миналия век - "Джейми и вълшебното фенерче". От там ли е идеята ?

Искам. Извади ги.

Не просто опитах да напиша нещо за въображението
Вдъхнових се от една песен

Ясно.

Даниела:


Днес беше от онези (такива) = (дни)

Зачпочнахме

Рискувах и я осравих

Обляиох детето

заех са готвя

Здравейте!
Имах един период, в който правих някакви опити за писателстване, вдъхновена от едни много талантливи момичета и момчета в един форум. Понаписах и аз известно количество разказчета и стихотворения покрай тях, но са си аматьорски отвсякъде. Ето един произволен разказ и от мен:

Здравей. Написах нещо , но сам не мога да го оценя. Искам просто да получа няколко коментара върху това.

В планина големи топли цветове на пролетта и цветовете на природата в гората си пеела песни извисяващи и спускащи се от небето. Слънцето огряваше земята, хората и лицата на скромните селяни споделящи постеля с дивите които живееха редом с тях и споделяха участа на хората по земята.През планините и реките вятъра се рееше в студени и топли страни въздуха изстиваше през зимата ,а лятото слънчевите лъчи топлиха и неуморно грееха земята ,а времето остана да бъде свидетел за толкова години, не бе пропуснало нито миг нито бе изгубило спомен за всяка прошка поискана и за всеки миг споделен. Оковите на времето не биха могли да се свалят , с това наказание бе това. Създаде надеждата ,щастието ,тъгата, здравето ,топлината .Срещата на зимата с студа бе любов споделена от началото на времето което понасяше наказание за предателството към света. Бяха създадени светлината и мрака небето,земята и потълания под нея живот , свят без раздяла ,насечен на мигове , мигове от времето. създадени небесата и появата на облаците които с дъжда замести сълзите ,топлината замести дрехите ,а студа ободряваше всяко лице. младите се радваха на децата а старите негодуване от болките които създадоха за себе си след дългия живот. прекрасни бяха миговете на детството толкова млади и непокорни , белезите които вечно преследваха вече въздъхващи старци спомнящи си дните в които деца тъпчеха в снега и бягаха на воля.

Акаша, разказа е затрогващ. Представено е добре, идеята е оригинална. Тъжен разказ.

111364, можеш да рисуваш с думи, но май иска още шлифоване. Има правописни грешки най-вероятно допуснати в бързината. И запетаи май с объркани местенца.... Иначе имаш богат речник и можеш да рисуваш картини. Не се отказвай.

111364, богат речник, но написано абсолютно нескопосно. Несвързани изречения, липса на запетаи или излишни такива, малки букви вместо главни в началото на ново изречение, правилото за "с" или "със" не е спазено. Изобщо иска много работа, трудно го прочетох и заради това даже не успях да схвана добре смисъла на текста.

Дами и господа, имам въпрос относно техническата част на писането в Word. Гледам по книгите, пряката реч не започва навътре. Но докато набирам текст в Word-а, текста с тирета ми го праща навътре, след като натисна интервал след торето. Става  катото булетите един вид. Правилно ли е? Да го оставя ли така?