Има ли такива, които пишат?

Аз пък очаквам, че няма да ме питат за нещо, което е написано в текста.

п.п. Не се сещам да съм Ви молил да ми давате уроци по писане.

Да разсеем малко обедната скука.




За наистина хубави къси разкази:


https://www.gnezdoto.net/vdyhnovenie/882-kratki-intriguvashti-ma … istorii-v-55-dumi

цитирам "Критикувайте смело - дебелокожо жУвотно съм. " - не си личи. Никъде не е казано, че апелът е само към един човек, а не към всички.  Освен това сте пуснали текст за обществено обсъждане, а после се ядосвате, че не ви хвалят за него. Няма как да стане, много неща има да се изчистват, половината поне си спестих в критиките.

Разказите, които сте постнали са хубави, поучете се от тях.

П.С. сега не говорим за вашите очаквания, а за тези на масовия читател.

Лорде,
В темата (вашата) прочетох, че Азимов за Вас е слаб писател. Това, че и аз според Вас съм слаб писател за мен е комплимент.

Нали знаеш, че не си Шекспир все пак...

това показва как ме четете. Не съм казал, че е слаб, а че е надценен.
Казах, че има добри работи, но има и брак и съм обяснил защо мисля така. Обяснил съм кои са добрите работи, кои са слабите книги за мен и което е най-важното - защо ги намирам за слаби. Обяснил съм своята гледна точка . В случая с Азимов, не я натрапвам на никого . Впрочем дори и най-добрите автори имат слаби книги (Ст. Кинг, Мартин, Глен Кук, Зелазни и пр.).
А вие определено не сте на нивото на Азимов  или споменатите автори  и опитите да се сравнявате с него не ви правят чест. Опитите да се изкарате мъченик - също.
Иначе - свободен сте да смятате каквото искате. Аз никъде не съм казал, че моята критика е единственият възможен поглед, напротив - казах обратното.*  Но вие самият поискахте критика, а сега не цените чуждото мнение. Явно искате само хвалби. Ваша си работа.
Повече няма да коментирам ваши произведения, надявам се, че егото ви е доволно.

* "Други сигурно биха ти препоръчали друг начин на писане]. Аз** ти препоръчвам да започнеш първо с обстановката и после да въведеш героите в нея. Разбира се, не си длъжен да спазваш този стил на писане. "

**т.е. това си е изцяло моя гледна точка

Знам разбира се и не претендирам за това,ама някой, който пише така:


да ми търси косур. Айде моля.


Разбира се, че е надценен. Щом Вие казвате, значи е така.

Никога не съм твърдял, че моят текст е по-добър. Твърдения от типа "Който не пише по-добре от мен не може да ме коментира", са еднотипни със съжденията "мен може да ме коментира само Стивън Кинг/Айзък Азимов или някой като него" и издават комплекс. Ако искате - за вас специално ще извикаме някой от рода на Сандърсън. Ама какво правим ако ви насоли здравата?

Лично аз пък не се засягам от критики по текста, дори се учудих, че не критикувахте, когато го пуснах. Сам съм си признал, че и аз не си харесвам текста. Критикувате чак сега, когато темата се измести към вас, а не когато го пуснах. При това аргументите Ви не са по целия текст, а по извадки и не е обяснено, какво конкретно не харесвате в текста - стил ли, езикови стредства, технически ли....? За сметка на това аз конкретно съм посочвал какво не ми харесва във вашият текст.

Отново жалби и смешен плач. по-горе съм казал, че това за Азимов е моята гледна точка, а вие иронизирате "Разбира се, че е надценен. щом вие казвате, че е така". Да, защото това как  пише един писател е субективно тълкуване, за всекиго. Бъркате касовите приходи, с личните впечатления.  Един писател може да  пише за 90 процента, а за  други 10 да не пише добре, но тези 10 да са няколкостотин милиона души. За вас пише добре, за мен - не чак толкова .Къде съм казал, че моето мнение е константа? пак говорите небивалици. Ако искате да слушате само определен тип мнения да бяхте казали. Искахте мнения,  като твърдите, че поемате критика, а после се оплаквате, че са негативни и че не сте очаквали подобен тип критика.

Пак казвам - щом аз съм вашият проблем, ще спра да ви коментирам произведението. Много ще се радвам за вас, ако издадете писанията си в тираж 2000 бр. и отгоре и те се изкупят. Нека аз да съм злият гений и като не пиша критика всичко да е наред. молбата ми е само да не се правите на мъченик, нито да се сравнявате с големите писатели. Смешно е.

Лорде,

Направете ми услуга и не четете моите постове, а аз тържествено Ви обещавам, че няма да чета вашите.

Това е най-дипломатично казано.  

Надявам се да ме разберете, но мога да го напиша и по-бавно.

Стискаме ръце!

И гледайте да я спазвате  и двамата.

Да размърдам малко темата

       НАПУКАНИТЕ УСТНИ НА ЕДНА ПОЗАКЪСНЯЛА ЛЮБОВ
  Лежеше, подпрял лакът на възглавницата и нежно гледаше спящата жена в леглото си. Дъждовните капки падаха и се стичаха като сълзи по прозореца на спалнята му, а от време на време гръмотевици раздираха тишината. Вятърът застрашително превиваше клоните на високата топола, но тя не се поддаваше на поривите му. Разразилата се внезапно буря неминуемо приличаше на онази, която помете сърцето му и го разпиля на хиляди парченца преди двадесет години. Сега същата тази любовна вихрушка спеше притихнала в  леглото му. Не можеше да откъсне очи от нея, както тогава.
  Снощи, когато Ани влезе в залата, където се проведе благотворителният бал с маски, дъхът му спря. Въпреки че времето беше оставило своите отпечатъци върху нея, за Алекс тя все още беше онова очарователно момиче, в което се беше влюбил неусетно. Първата му и единствена любов! Припомни си балната им вечер. И тогава Ани беше облечена в червена рокля, подобна на тази, която носеше тази вечер.
  Дойде сама на бала. Взе си чаша бяло вино от минаващия покрай нея сервитьор и се присъедини към мъж и жена, видимо прехвърлили петдесетте, но успели да съхранят любовта помежду си - четеше в очите им! Алекс я наблюдаваше отдалеч и чакаше да дойде подходящият момент, в който отново да се появи в живота ѝ.
  След бала пътищата им се бяха разделили. Опита да я забрави тогава, но не успя. Една година след бала разбра, че се е омъжила и е напуснала града. Това беше най-ужасният ден в живота му - денят, в който я загуби. След време, когато се посъвзе, опита да се задоми, но напразно. Излиза с няколко момичета, но нито една от тях не можа да изкорени любовта, която изпитваше към Ани. Остана си заклет ерген. Живееше ден за ден до момента, в който не научи, че Ани се е развела. Желанието му за живот се пробуди. Черните му очи отново заблестяха, а сърцето му заби лудо като на влюбен тинейджър.
  Преди седмица, когато получи поканата за благотворителния бал, беше сигурен, че няма да отиде. Тези светски събития не му допадаха, въпреки че благодарение на тях се събраха средства за хора в нужда. Това, че нямаше да присъства, в никакъв случай не означаваше, че няма да дари пари за каузата. Правеше го всеки път, но анонимно - не желаеше да попада във фокуса на прожекторите. Причината да промени решението си преди два дни беше едно телефонно обаждане от приятел. Не го попита откъде е разбрал и не го и интересуваше, честно казано, но това, което му съобщи го зарадва - Ани щеше да присъства на това събитие, което автоматично означаваше, че и той ще го направи. Дали тя щеше да се зарадва да го види? Дали щеше да го погледне отново с онази страст в очите, както на балната им вечер? Дали онази нощ в хотела е означавала много за нея? Отговорът на тези и още много други въпроси не му даваше мира. На всяка цена трябваше да говори с нея.
  Снощи влезе в балната зала със смесени чувства. Нямаше търпение да я видя отново, но се страхуваше от реакцията ѝ. Ами, ако го отхвърлеше? Когато я видя да влиза, сърцето му запрепуска като през младежките му години. Нямаше търпение да отиде да я поздрави. Виждайки, че остава сама на масата, реши, че е време да нахлуе в живота ѝ. Докато вървеше към нея, целият трепереше от вълнение. Дали щеше да го познае? Все пак минаха двадесет години от тогава! Застана зад гърба ѝ и поздрави:
  — Добър вечер!
  Сърцето на Ани спря да бие. Зениците ѝ се разшириха, забрави да диша. Този глас ѝ беше до болка познат. Колко пъти ѝ се искаше телефонът да звънне и да чуе точно него в телефонната слушалка! Да ѝ каже, че я обича и съжалява, че е допуснал тя да излезе от живота му! Да ѝ каже, че през всичките тези години не е спирал да мисли за нея!
  Сега се страхуваше да се обърне. Ами, ако се беше объркала? Ако това не беше Алекс, а някой друг, щеше да е съкрушена! Ами, ако гласът, който чу преди малко, беше плод на въображението ѝ? Пое дълбоко въздух и, треперейки, обърна глава назад. Видя усмивката му. Познаваше тази усмивка. Най-прекрасната усмивка на света - притежание на най-красивото момче на света! Нейният Алекс. Онзи същият, който я люби нежно на балната им вечер. Онзи, чиито целувки я изгаряха и до днес. Не можеше да забрави тези пламенни устни! Онзи, който се изплаши от чувствата ѝ и избяга... Той ли беше наистина?
  — Алекс... Боже, Алекс... наистина ли си ти? -гласът ѝ трепереше.
  — Аз съм, Ани! - погали леко рамото ѝ. - Как си Ани?
  — Благодаря, добре съм! Ти как си? Досега не съм те виждала на такива събития. Какво те доведе тук тази вечер? - попита го тя. Как ѝ се искаше да чуе, че е тук заради нея. „ Дали е разбрал за развода ми? ” - мислеше Ани.
  — Знам, че ще ти прозвучи тривиално, но тази нощ съм тук заради теб! - погледна я в очите той. - Трябва да поговоря с теб, Ани! Нека да отидем на някое спокойно място! Съгласна ли си?
  Ани не отговори. Не знаеше дали иска да си го причини отново. Мисълта, че ще остане насаме с него, я плашеше, защото знаеше, че няма да може да му устои. Видял колебанието в очите ѝ, Алекс нежно прошепна в ухото ѝ:
  — Моля те, Ани! Не ми отказвай! Имам нужда да говоря с теб!- Дъхът му погали шията ѝ и страстта забушува във вените ѝ. Възможно ли беше след толкова много години да изпитва същото изгарящо желание към него, както тогава?
  — Ще ми позволиш ли да те отведа от тук? - попита Алекс с надежда.
  Ани кимна. Алекс вплете пръсти с нейните и двамата се отправиха към изхода.
  — Искаш ли да повървим малко? - предложи той. - Къщата ми е наблизо.
  Ани спря и го погледна.
  — Виж, Алекс, не мисля, че е добра идея да идвам у вас!
  — Обещавам само да поговорим! - каза ѝ той - Студено ли ти е? - свали сакото си и загърна раменете ѝ с него.
  Докато вървяха към дома му, Алекс изведнъж спря и попита:
  — Искаш ли да ми разкажеш за Димитър?
 Ани се сепна:
  — Не мисля, че ще ти е интересно да слушаш. Той вече не е част от живота ми.
  Стигнаха до дома му. Алекс отключи и влязоха вътре. Ани събу токчетата и седна на кожения диван в дневната.
  — Хубава къща! - подчерта тя.
  — Благодаря! Искаш ли нещо за пиене?
  — Не.
  Алекс си наля едно малко и седна до нея.
  — Защо се разведе, Ани? - съжали, че попита, но много искаше да знае причината за проваления ѝ брак.
  — Наистина ли искаш да знаеш причината за развода ми?
 Той кимна. Ани му разказа накратко за случилото се.
  —-Това е историята. Димитър не можа да преглътне факта, че съм била с теб. Непрекъснато ме обвиняваше, че го сравнявам с теб, че не съм те забравила... Ревнуваше ме от теб, макар да беше толкова далеч от нас. Много добр...
  — А ти успя ли да ме забравиш? - прекъсна я Алекс.
 Ани сведе поглед към пода, но той искаше да вижда очите ѝ. Повдигна брадичката ѝ нагоре към себе си и отново попита:
  — Успя ли да го направиш, Ани?
  — Кое?
  — Да ме забравиш? - големите му очи я пронизваха. След кратко мълчание я чу да казва:
  — Да.
  — Не ти вярвам, Ани! Погледни ме в очите и ми го кажи пак! - придърпа я в обятията си и сърцето ѝ лудо заби. Потрепера при допира на тялото му до своето. Почувства същата тръпка като преди двадесет години. Обезумял от гняв, Алекс впи устни в нейните. - И това ли забрави, Ани?
 Ани го блъсна и стана от дивана.
  — Как си позволяваш да ме целуваш? - очите ѝ проблясваха гневно. - И кой си ти, че да ти давам обяснение?
  — Аз ли кой съм? Аз съм Александър Петров! Момчето, което гледаше влюбено на балната ни вечер преди двадесет години! Момчето, на което се отдаде с толкова много плам, същият този, който се влюби до полуда в теб... Същият този глупак, който се изплаши от чувствата си и дезертира, само и само, за да се опита да те забрави! Аз съм онзи Александър Петров, който плака като малко дете, когато разбра, че си се омъжила...
  Ани се беше свлякла на пода и ридаеше. Алекс внимателно седна до нея и я прегърна.
  — Това е истината, Ани! Не можах да те забравя! Излизах с много момичета, но нито едно от тях не можа да те заличи от мислите ми. Не исках друга, исках само теб! Погледни ме, Ани! Обичам те и никога не съм спирал да те обичам!
  Ани сложи пръст на устните му и след това нежно го целуна. Езиците им жадно се преплетоха и онази дива страст отново изпълни телата им. Алекс я взе и я отнесе в спалнята. Люби я с всичката плам и любов, на която беше способен, а след това заспаха щастливи.
  Сега стоеше и я гледаше как сладко спи. Неговата единствена любов отново спеше притисната до него, както някога! Малко позакъсняла, но си заслужаваше чакането! Вече никога нямаше да я остави! Никога. Притисна устни до врата ѝ, както тогава и прошепна в ухото ѝ:
  — Обичам те, мила моя!

Добре разказваш, но много розово... Нищо интересно и неочаквано не се случва, всичко е абсолютно предвидимо. Изразните средства също са предвидими и до болка познати. Надявам се, че мнението ми не те обижда, казвам съвсем честно какво мисля.

Разбира се,  че не ме обижда. Благодаря за искреното  мнение.

Понеже само критикувам, да пусна и един мой разказ. Писан е преди около десет години, не е нов, но аз си го харесвам. Приемам доброжелателна и градивна критика.



Обувки топли, чаршаф студен 


 В кръчмата беше горещо и задушно. Цигареният дим се стелеше на гъсти облаци над главите, но мъжете не го забелязваха. С всеки изминал час и с всяка изпита чашка градусът на веселието се покачваше. Понесоха се и по-пиперливи приказки -  напрежението, трупано през цялата напрегната работна седмица, трябваше да избие отнякъде в съботната вечер. Една компания беше особено шумна и весела, постепенно към нея се присъединяваха и нови слушатели, да чуят и видят за какво иде реч. Илийката, разбира се, той беше душата на всяка една компания, разказваше вицове със сериозна физиономия, а слушателите му се държаха за коремите от смях. После начена да разказва за успехите си сред жените, красавец беше и не едно и две женски сърца беше хвърлил в смут. Накрая, види се, се умори да разказва или му стана неудобно и започна да подтиква и другите, да разкажат и те някоя интересна история.

-         Ние нямаме какво да разказваме, Илийка – подхвърли Киро. – Нали цял живот все тука, на село сме били... Ти пò си ходил по света, па и по-интересно разказваш.

-         Е, че тука на село хора не живеят ли?! Ти, например, бай Коста, не може да не си преживял интересни случки, толкова години си живял на тоя свят... Пък и не вярвам поне веднъж да не си кръшнал на жена си! – и намигна лукаво на останалите.

Коста, дребен човечец на около шейсет години, се размърда неловко на стола си.

-         Нямам аз какво да разказвам. Вие сте млади, вие пò ги разбирате тия работи – и гаврътна на екс гроздовицата.

-         Аааа, не е честно само аз да разправям истории и цяла вечер да ви развличам, пък вие да си мълчите и нищо да не споделяте! – настояваше на своето Илия. – Пък и такъв мъж, дето нивга не е криввал от правия път, не вярвам да има. Ако има, той или е най-големият будала или най-железният човек.

-         А бе, Илийка, кой не е имал разни истории, ама аз наистина не изневерявам на жена ми, пък ако ще да съм най-големият будала на тоя свят!

-         Имал си, значи, истории, я разкажи да чуем!

-         Разкажи, разкажи! – подеха и другите и накрая Коста се предаде.

-         Добре, момчета, ще ви разкажа защо не изневерявам на жена ми, та дано си извадите поука от тая история. Навремето, беше три-четири години след сватбата, моята Марина започна работа в един завод на три смени. Жена ми, знаете, е рускиня, от другия край на света ме последва и аз много си я обичах. Ама бях млад, кръвта ми вреше като на краставо яре. Та изпращах Маруся на работа нощна смяна и час-два след това се измъквах от къщи. Цяла нощ пиене, карти и жени. На сутринта, ни лук ял, ни лук мирисал, се промъквах вкъщи малко преди Марина, измивах си зъбите, та да не воня на алкохол и се тръшвах в леглото, все едно досега съм спал. Обаче няколко пъти така, една сутрин се връща Марина, уж ляга до мен в леглото, па изведнъж скочи като ужилена. Аз стискам очите и се правя, че спя и че нищо не усещам. Бре, че като се развилня тая ми ти жена!

-         Костя, казвай веднага где тъй был?

-         Какво ти стана, Маруска – казвам аз – къде да съм бил, спя си в леглото и те чакам, мила.

-         Лъжец! – и такъв шамар ми отпра, братя, че паднах от леглото на пода по задник.

-         Не лъжа, Маруся, кълна ти се, цяла нощ спах като къпан!, пък наум си викам „Бе откъде знае тая жена, следила ли ме е, що ли?”, пък Марина крещи:

-         Лъжец, обувки топли, чаршаф студен, кого ти лъжеш, негодник?!

-         Какво се оказа то, Марина ме подозирала от самото начало, защото знае, че ми е слаб ангелът. Още като се върнела сутрин от работа, хвърляла око на обувките ми да види дали са така, както съм ги оставил предната вечер. Пък то, мъжка му работа, кой ти ще се сети за такива дреболии. После пъхала ръка в обувките – ако са студени, значи никъде не съм ходил, щото в антрето беше студено, зимата беше това, ама ако са топли, значи скоро съм ги събул. А като усетила оная сутрин, че и чаршафите са ледени, щото се бях върнал малко преди нея и не бях успял да ги затопля, пощуря тая жена. Смеете се вие, ама на мене хич не ми беше до смях. Цял месец ми се сърди после и искаше да си ходи в Съюза, ама еле най-накрая я разубедих. Разбрах, че е срамота да имам такава умна и красива жена, а пък да я лъжа и да ходя по други. Сега само в кръчмата идвам от време на време и повече от трийсет години чужда жена не съм поглеждал – завърши разказа си бай Коста.

     Мъжете продължаваха да се смеят, а Илийката се тупаше с длани по коленете и през смях повтаряше „Обувки топли, чаршаф студен, хахаха”. После побутна по рамото Коста и му каза:

-         Бай Коста, ти сега да не вземеш да я разправяш тая история наляво и надясно, че веднага ще ни хванат и нас жените ни.

-         Не бойте се, момчета, няма да разправям, ама ако имате малко акъл в главите, ще се приберете вкъщи при жените си, че по-добри от тях няма да намерите. Една жена може да я излъжете, само ако тя самата иска да бъде излъгана, това от мен го запомнете. Ха, наздраве, момчета, живи и здрави и лека нощ! Отивам си вкъщи при моята Маруся!