за децата ни в чужбина

Силви, знаеш, че това ми е мъката и на мен  От една страна там стандарта и условията, както вероятно и перспективите са по-добри, но емоционалната страна... Като ги гледам сега моите с бабите и дядовците им ми се къса сърцето от евентуална нова раздяла  И за двете страни. Това прави избора още по-труден

Ще следя темата с интерес  Цункай Коко от мен 

И аз отдавна мисля по този въпрос...Щастието е нещо субективно и вече съм почти убедена,че ако синът ми израсне тук,то той ще бъде щастлив именно тук.Ще бъде по-самотен, дистанциран,може би компютърът ще бъде неговият "прозорец към света" и пръв приятел...Дори не зная,дали ще се научи,какво е истинско приятелство,макар че вече може да се каже,че изпитва силна привързаност към едно приятелче...
Преди време се опитах да си направя таблицата с "плюсове" и "минуси"...
"Плюсовете" за мен:
-благодарение на законите тук ще имам контрол върху детето си за по-дълъг период от време;може би ще бъда малко по-спокойна поне до 12-тата му година.В България съм сигурна,че той няма да ми позволи подобен контрол още във втори -трети клас,за да не го мислят за мамино синче,от срам и т.н.т.
-поради тукашната образователна система учението няма да се превърне в негов тормоз.Учене чрез игра и колкото научи...Всичко допълнително,на което искам да го науча ще зависи само от мен и клубовете по интереси.Няма да му бъде насадена фикс-идеята,че трябва да следва и да гони висок пост в работата си.
-стига да работи,няма да остане гладен...
-колкото по-малко знае,толкова по-щастлив ще бъде...
-в материален план ще бъде задоволен и презадоволен.
-в духовен - няма да усети почти никакви липси,защото ще е израснал тук.Без значение,как го възпитаваме ние,средата си казва думата.
...............................................................................
Дали това са "плюсове" и за детето ми,само бъдещето ще покаже...
"Минусите" за мен:
-никога няма да усети възможността да се почувства истински близък с някого,който не принадлежи на семейството му.Баба и братовчедите ще си останат усмихнати спомени от снимките-до следващото лято,може би.
-поради разстоянията и редките срещи с роднини-няма да успее да създаде такава близост дори с тях.(при условие,че сме в Канада и си ходим веднъж на 1 година и половина)
-няма да усети радостта от това да рита топка с приятели в задния двор до тъмно.
-няма да усети сладостта да набере истински череши,катерейки се по дървото с братовчедите си и замервайки ги с костилки.
-ще предпочита компютърните игри и телевизията пред игрите навън.
-във всеки непознат,който иска да осъществи контакт с него,ще се научи да вижда заплаха.
-ако пожелае да следва,сигурно ще се обвърже с кредит за близките няколко години.После ще започне да изплаща къща за още няколко десетки години...
Но като се има предвид,че всичко гореописано е нормално за средата,в която ще расте,надали терзанията и дилемите ще го тормозят така,както са измъчвали майка му...
"Плюсове"-"минуси"...И накрая сметката клони към "нула"...
В общи линии мнението ми е това:Ще бъде щастлив там,където израсне...Просто,защото няма да знае друго.И ако знае-то ще е спомен някакъв...
Може би затова и аз искам да вземем със съпруга ми някакво решение в близките години.И е добре да го направим,преди детето ни да тръгне на училище...
Има още много "+" и "-",но нека момичетата продължат.Аз пак ще се включа...

Може и да ви е странно, но аз съм по-склонна да отгледам американче с български корени, което не означава загуба на идентичност. В момента родината е там, където е моето семейство, не роднините ми и така смятам да науча и детето си.

Не се отдавам за момента на терзания и идеалистични мисли    Времето ще покаже...

Сулви, доста сложна и за съжаление много тъжна тема.
Нямам точен и конкретен отговор, но за съжаление си мисля, че останем ли тук да живеем за постоянно, България за синът ще е винаги на заден план. Колкото и да се опитвам да му обеснявам, че тя е нашата родина, ами той като вижее тук, как ще ме разбере???
Щом сме избрали да родим децата си извън Бг, зна4и може би мислим, 4е там някъде, те ще живеят по-добре.
Не знам за щастие или не, аз съм от тези майки, които бързо свикнаха с новото местожителство и честно казано, предпочитам детето ми да расте извън нашата държава. Но ми се къса сърцето, че лиших родителите си от радостта, която биха изпитали, ако бяхме при тях.
 

знам, Миленка, то сигурно с всички ни е така
и точно емоционалната страна която ще изпуснат децата ни ме натъжава тук като че ли  не виждам такива приятелства каквито ние сме имали като деца, с игрите от тъмно до тъмно и тн. Но може би детето ми е малко още и не е стигнало до този тип контакти
благодаря ти ще го цункам
Ниа, като че ли аз съм ги писала плюсовете и минусите и сигурно си права, децата ще са щастливи, защото няма да познават друг начин на живот, друго детство.
Кейси, завиждам ти! На моменти се опитвам да разсъждавам като теб, домът ми е тук определено, но терзанията си идват от време на време
cho4o, благодаря и на теб за мнението, сложна е темата наистина ...

Моето дете е още мъничко, но по наблюдения върху по-големи деца от бг семейства съм стигнала до следният извод:
Децата си растат "чужбинчета" - харесва им, това е тяхната среда, терзанията си остават за нас - родителите. У тях може да се възпита любов към България, роднини, българско ако посещават Бг достатъчно често. Някои дечица чакат с нетърпение лятната ваканция, за да гостуват в Бг.

А относно нашите терзания - иска ни се децата ни да имат нашето детство. Обаче, мили мами, днешните деца (в БГ и чужбина) НЯМАТ и не могат да имат нашето детство. Времената са други. Отдавна не съм засичала деца да играят с топка до късно. Все повече деца приемат компютъра като "прозорец към света". Скоро пристигна детето на наши приятели на 12 г. Да ви кажа, не се трогна особено от промяната. И тук разговаря с другарчетата си по Скайп, и там (макар да са били в един град и могат да излязат навън и да си бъбрят). Така че не бива да плачем по нещо отминало...

Написала си каквото и аз мисля.
niara, минусите които си споменала са спомени от твоето детство, а от тогава животът в Бг доста се е променил. Доста често сме обсъждали подобни теми във форума Нашите деца.
Синът ми се чувства прекрасно в "чужбина", осигурявам му незабравими ваканции в България. Радвам се, че имам възможност да дам добър старт в живота на двете ми деца. От там нататък зависи изцяло от тях.

Не,не са спомени от моето детство.Все още са реалност за моите племенници.Разбира се,не в София,а в по-малък град.Напълно ми е ясно,че докато моят син стане на тяхната възраст, нещата ще се променят.Там тукашните процеси се повтарят,но с по-бавни темпове.Това съм го казвала и преди по други поводи.Но за мен описаното все още е действителност,незнайно докога.

При нас нещата не стоят точно така - таткото не е българин. НИе имаме роднини и тук и в България - така че винаги ще липсваме на някого и винаги и на нас ще ни липсват близките ни, която и страна да изберем. Живяхме малко в България после се преместихме в САЩ. Не изключваме възможността да се върнем да живеем в България някой ден. В момента за семейството ни е по-добре да живеем тук - медицинските грижи и детските градини са по-добри. Какво ще бъде България за сина ми за в бъдеще - нямам идея. Предполагам ще е страна, в която има семейство и приятели, ще иска да прекарва време с тях...незнам. Вярвам, че сега сме на "правилното" място, а дали е така бъдещето ще покаже

На децата по мои наблюдения им е най-добре там, където са си свикнали, имат си среда и приятелчета, с които да играят.
Тяхната страна е тази, в която израстват.

И аз изпитвам носталгия по "нашето" детство, но реалността вече и в БГ е друга.

Ниара, твойте плюсове и минуси малко ме объркват.
Учението чрез игра мисля, че е до време. Фикс идеята за следване и високи постове все някога обществото ще му я насади, иначе се опасявам, че в материален план няма да е задоволен и презадоволен. За духовния план - това май е до възпитание и до човек.

А ето този минус направо ме потресе:
Не преувеличаваш ли малко, наистина ли там, където сте, децата не се сприятеляват помежду си?

Нашият юнак няма да вижда постоянно роднините си,
защото живеем в трета държава, но мислим да отскачаме
по-често, отколкото сега, ту до едните баба и дядо, ту
до другите, та хем детето да учи езиците, хем да опитва
кухнята, хем да събира емоции. А иначе светът така се
отваря, че кой знае каква разлика къде си няма да се
забелязва. Не като по наше време, когато шоколадови яйца
и тоблерони ядяха само отбрани деца на ТИР-аджии, примерно,
пък децата на учители и журналисти за десерт получаваха грис.
Сега всеки може да живее, където си иска и интеграцията не е трудна.

На мен ми се струва, че живеейки в чужбината, самите ние много се променяме. Няма значение дали мъкнем сирене или ракия, дали си мечтаем за черешите, ритането на топка и т.н, просто самите ние се откъсваме от българската традиция, създаваме си нова, на две, че понякога и три култури, децата ни вземат това, което виждат от нас и от средата, в която живеем. Нищо чудно, че ще се чувстват по-малко българи от нас. А когато са пък деца от смесен брак, става още по-трудно. единственото, което ни остава, е да се опитваме (разбира се ако искаме) да съхранявваме някакви традиции. Винаги се съм се замисляла защо е така с нас българите. Явно има нещо в нашата народопсихология. Поляците дори второ или трето поколение да живее в чужбина, дори децата им да са родени извън Полша, внаги се чувстват поляци. Опитвам се да разбера коя е тази черта от тяхната народопсихология, която ги кара да се съхрянят като такива, а дори и хора от други националности да се полонизират и да говорят за себе си като "ние поляците", а във вените им да не тече капка полска кръв; коя е тази черта, която те имат, а на нас българите ни липсва дотолкова, че понякога и след 2 години престой извън граница, блъскайки по строежи или чистейки у някого, някои хора се срамуват да се нарекат българи... Наистина сложна тема.

Niara, децата и в България вече са точно такива каквито ги описваш в чужбина: самотни, дистанцирани, с компютър вместо приятел. Поне като гледам децата на моите приятелки и роднини, напълно отговарят на описаното от тебе в минусите:
- гледат предимно телевизия и висят в компютърни клубове, чатят до среднощ;
- съвсем умишлено родителите им насаждат страх от непознати и има защо;
- В България къща се изплаща за един живот;
- израсла съм в голям град и нямаше много череши за катерене; 

А иначе по темата, у дома е там където човек живее. Дори не там където се е родил, а децата на много от нас са се и родили в чужбина. Моето 'у дома' е тук където съм. Тук е къщата ми, тук е семейството ми, тук е работата ми, тук е животът ми. Затова изобщо и не си задавам въпроса къде е 'у дома' за детето ми и какво ще е България за него. Ясно ми е че ще е място за прекарване на част от ваканцията, мястото където са баба и дядо и родината на мама. Повече не е реалистично да очаквам, затова и не се измъчвам особено с такива въпроси.

Не зная...В България примерно все още се гледа с лошо око на младежи,които нямат желание и амбиция да продължат във ВУЗ.Колко струва висшето образование там и какво става след като завършат-няма да коментирам.Темата е за друго.Но е факт,че не само родителите,а дори учители,приятели имат очаквания към един млад човек да продължи образованието си.
Докато тук тези очаквания изхождат предимно от семейството на детето.Не мисля,че обществото може да им "насади" тази амбиция.И причината за това е горепосочената толерантност.Защото от малки в главите им набиват,че всяка професия е ценна и трябва да се уважава,което не отричам.Никой няма да убеждава децата,че е по-добре да си адвокат,а не готвач.Факт е и това,че управляващите нямат нужда от прекалено мислещи и умни хора(това важи навсякъде всъщност).Не казвам,че такива няма...Ако някой изплува,то това ще е благодарение на традициите в семейството и възпитанието.Но мисля,че темата е по-скоро за влиянието на средата.За това няма да коментирам и духовния план,който също е до "възпитание и човек".Макар,че има доста неща,които бих добавила като "плюсове" в тукашната система и които ми допадат,но остават някак на повърхността. Децата ги правят автоматично,защото знаят,че така трябва да бъде.Например никога няма да забравят да направят подарък или да поздравят мама и татко,дори баба и дядо за техните празнични дни.А това гали душата-вярно.Но дали успяват да ги научат да правят това от сърце или от уважение,а не защото това го изисква доброто възпитание...Все пак е "плюс".
И тук аз не мога да преценя,дали преувеличавам или не...Може би някой отстрани може да каже по-добре.Аз просто споделям въз основа на моя опит и този на приятели и познати,с които сме близки.Не генерализирам...
А и не ми се навлиза в обяснения,какво разбирам под "приятелство". Защото и тези ми разбирания са болезнена носталгия по миналото.
Истина е,че детето ми е все още малко,но мисля,че вече се ориентира достатъчно по отношение на децата,с които дружи.Какви възможности имат децата ни да се сприятелят с някого? Нямам предвид социалните контакти изобщо.Тях ги имат в изобилие.
Но си мисля,че за изграждане на приятелства е необходимо нещо повече от това да ходят заедно на училище,да са в един клас,да играят заедно в междучасията.И много други фактори са от значение.Не мога да приема,че различните култури нямат различно разбиране за допустимата близост между хората.Или да твърдя,че културните и верски различия не ограничават по някакъв начин взаимоотношенията на децата ни?А контролът от страна на родителите не ограничава ли също свободата им да избират?И след като тук контролът е по-засилен-->свободата в избора (дори на приятели) е по-ограничена.
Не е необходимо едно дете да се сблъска с реплики от рода:"Родителите ми не ми позволяват да идвам у вас,защото вие гледате телевизия" или "Татко не обича чужди хора да идват вкъщи,а в събота иска да си почива"(казани на 13-годишната дъщеря на познати),за да си направи изводите,че не е толкова лесно да се сближи с момичето,с което иначе толкова добре се разбират в училище...
И последно...С никого не споря.Мисля,че повечето споделяте това,което съм написала в първия си постинг:"Ще бъде щастлив там,където израсне..."И само в добавка към другите въпроси на Силви...Да,тук шансовете са по-добри.А дали ще са по-добри хора?Тук нямам отговор...
И моля ви,когато четете,четете цялото мнение на един човек и не се "хващайте" за определени реплики или думи.Те са само крайпътен камък от извървения от нас път.А изводите вече съм си ги направила и написала дори.Просто смятам,че е по-правилно,човек да търси и "+" и "-" и да не изпада в крайности.Опитах.Не твърдя,че съм успяла.Може би някои от вас не виждат нито един "+" в това,децата им да израснат в България. Извинете ме,причината е в моите очила!
Стана много дълго и сякаш е време да спра да обяснявам,какво съм имала предвид...А и сякаш е най-добре някой пак да заключи:Всеки гледа от собствената си камбанария...
NO FIGHTING!

Абсолютно!
Където и да сме, каквото и да правим, винаги ще се чудим дали това е най-доброто за децата ни 

Да, точно така е! Изпитах го и все още го изпитвам на гърба си. Лутаме се в решението между двата полюса. Мъжа ми казва, че сме "заразени" и вече не можем да гледаме еднозначно. И е точно така, като моряците, ако сме там ни липса БГ, ако сме тук ни липсва Торонто и то до болка понякога. Не съм очаквала, че може толкова силно да го почувствам като мой дом... и явно не само аз...
Но пък брат ми така и не се жени, за моите родители децата ми са единствените внуци, майка ми биквално за тях живее и ужасно страда, ако 2 седмици не ги види... Моя приятелка веднъж ми каза, че не бива да живея живота на друг и е много права. И все пак. Подреждането на тези приоритети и то особено като поставиш децата най-отгоре е много трудно. Всяко нещо е за сметка на друго, идеално решение няма (Силве, ти ми го каза това още преди години  ) Затова засега сме решили, че където и да сме ще търсим положителното в текущото положение. То при нас се намесват и други, освен емоционалните фактори, та уравнението се усложнява още повече.


Ето това е въпросът, с който най-много се блъскам и често го обсъждам с моя приятелка, която от 7 години е в САЩ. Тя също много иска да се върне в БГ, защото не харесва обществото и нравите там, но пък всички знаем плюсовете... Така че все го отлагат още малко и още малко...

Силве, мисля, че Коко ще е много по-щастлив от повечето чужбински деца! Имате най-близките роднини с вас, Коко има с кого да играе, не сте сами по рождени дни и празници, говорите и с други хора на български... (което ми напомня да питам роди ли се вече бебето на Мануела  ) Така че не го мисли, радвай се на ситуацията, в която сте и оцени допълнителните плюсове, които имаш спрямо други българи, които са наистина сами (едно от нещата, които искрено ме ужасяваше там! да нямаш възможност за 1 час да отидеш някъде сам, да не говорим с партньора си..., да имаш болно дете като си свършил болничните, ей такива неща)
Пращам още една камара целувки за порастналият ти мъж, пък и за Ели и Изабелчето покрай това   

Ами ако в БГ животът ще бъде само нерви , поради  недостиг на пари и какви ли не български му перипетии ??? Това винаги се отраzява на децата.
И не мога да си представя в днешна БГ да рита топка в zадния двор някъде в София например ... найъмного да бели семки или да точа по стълбището на блока и да драска по асансьора с останалите  лапета от входа ...

Срещу блока ни има училище и всяка вечер децата карат колела и ритат топка там 
Не съм сляпа за всичките неуредици тук, напротив, първите месеци ревях всеки ден и още не мога да се примиря с твърде много неща. И все пак има някои неща, които не мога да нарека черни, най-вече близките. Но как да премеря на везна животът ни там към 5-10 (най-вече) човека тук 

Доста са иzдраскани и окъртени входовете и асансьорите от играещи деца. Може вината да е и у родителите, които не са ги zавели да играят в училищния двор.
Доста ми става мъчно zа раzходка иz София по някои улици, сещам се zа раzни неща и случки ... но интересно е , че като се прибера в София не намирам нищо общо със спомените и не мога да направя почти нищо, от това zа което съм си мислила ... някак си поъраzлично е. Например отидохме да се раzходиме с малкия до парка, където съм играла толкова много и еzерото с лилиите е едно блато с лилии пълно с боклуци и обърнати пейки и кофи вътре. Фигурките на шадраванчето са грубо иzкъртени и ги няма, фигурката мечка от чешмата също липсва, стената с колоните надолу към алеите  с кестените е иzкъртена и стои само една недокъртена колона ... Да не говорим zа пътя който иzминах zа да се добера до парка и zа всички паркирани по тротоарите коли, иzкъртените тротоари и мръсните улици ... Затова не ми е мъчно и може би прекалено кофти съм се настроила. Просто неща , които бяха толкова хубави сега са така порутени ...

vivita, знам, и на мен това ми е голяма мъка  Със сигурност вина имат и родителите. Без да се обижда някой, но чалгарското общество (както наричам аз тази поголовна простотия) със сигурност не води до добро 

Не искам да превръщам темата в "Черна хроника" за Бг или чужбина, но като казахте за игра в училищния двор се сетих за една случка. Неотдавна четох, че деца ритали топка в училищния двор и някакъв (нямам подходяща обидна дума) стрелял по тях, понеже с топката ударили новичката му кола  А неговия коментар беше - "Ами дал съм еди-колко си пари за тази кола!" Сякаш това оправдава деянието
Извинете за оффа.

Благодаря на всички ви момичета  
Като че ли след като прочетох мненията ви осъзнах че май изпитвам носталгия по нещо което вече не съществува Домът ни вече отдавна е тук, по това спор няма, искам детето ми да приеме всички хубави неща от тукашното общество за нормални.
Ниара, много ми харесаха твоите разсъждения, защото са близки до моите. Никога не са ми харесвали прекалените очаквания от децата в Бг ( тук включвам и себе си ) и все още се опитвам да се боря с това... наистина тук не съм усетила да има пренебрежение към някого само защото няма "елитна" професия. Всеки труд се уважава, това се усеща навсякъде и е едно от нещата които най-много ми харесват. Има и куп други разбира се.
Миленка, за милите думи   Успех във вашето търсене на отговори
Офф, Мануела роди и бебока е един голям мъж, Алекс

Приятен ден на всички ви желая  

Да, това е много ценно. И въобще обществото там е страшно толерантно, особено към децата. Ако отивах там на сватба, нямаше да имам притесненията, които имам сега тук. Говорили сме си по този въпрос. Това е едно от нещата, които ми липсва най-много!

Офф: Поздрави Мануела и Бисер, да са живи и здрави и малкият мъж много да ги радва!

Изобщо не мислех да се заяждам, просто изказването ти ми прозвуча малко крайно. Понякога сами изграждаме стени около себе си.
За приятелството - когато децата са малки, си зависи 100% от родителите. Трябва да се полагат усилия да се канят деца на гости, да се организират излизания заедно и прочее. Иначе не става. Не че аз лично съм толкова активна в това отношение, де Но така процедират хората.

Извинявайте за оффа!

Без никаква нотка на заяждане - ценя личното ти мнение, но ми е интересно защо не го написа с регистрирания си ник!?

Шнайдер, вие нали искахте да се връщате?
Какви са ви плановете?

Sasega otlojihme s pone edna godina....nemojahme nesto da se organisirame....

аз пък за пъреви път "4увам", 4е нямаме право понякога да се вклю4ваме в дадена тема анонимно  Не ми се е налагало, но може и да се наложи някога. ... Забранено ли е? 

Обикновено анонимно пишат хора, които имат да споделят някаква драма, нещо твърде лично, което изпитват срам и неудобство да напишат с регистрирания си ник /като в "Дом и семейство", например/, както и хора, които пишат, за да обидят или да се заяждат.

В "Родители в чужбина" не е забранено да пишат анонимни юзери, въпреки че преди време имаше анкета с гласуване дали да имат право да пишат или не такива, но има подфоруми тук, в които анонимно не може да се публикува мнение.


Лично на мен не ми допада. Звучи ми като да нямам доблестта да напиша, каквото искам с регистрирания си ник...

Разводнихме много темата, извинявам се на sylvi!