Много го харесам този Каврук..
Мъдър, спокоен и добър
- Публикувана: 29 юли 2020, 08:09 ч.
- Последно мнение: 31 авг. 2020, 18:11 ч.
Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 399
Добре започнаха да се разбират покрай Мелек.
Да видим войната за попечителството как ще продължи, след всичките перипетии, които ще преживеят.
Марта
Ще има бягство, драма и сълзи.. Но сериала е за любовта, епоса и семейството на Наре и Санджар.
Това е истината, колкото и да не им се иска на хейтърите.
Ще има любов и разбирателството. Ще я разкараме тази Менекше. Едва ли вече ще докосне Санджар
Цитат
Ще има любов и разбирателството. Ще я разкараме тази Менекше. Едва ли вече ще докосне Санджар
Нинка
Все ми е на ума, че няма да я разкараме наникъде. Поне още най-малко 10 серии. Сега ще продължат най-вероятно с една серия за да завършат събитията около отвличането на Наре и прострелването на Санджар и после на Наре. Нейното ще е на яхтата, когато Санджар я спасява. Ще гледаме още подводни снимки както на Санджар, така и на Наре /според мен/. Ако след няколко серии "влязат" в реално време - Менекшето трябва да роди /края на септември/.
Я зарежете тоя песимизъм.
Да се запознаем с 34-я разказ от Енгин. Преводът е от руски, с право на корекции при друг превод.
Любезна госпожа
Енгин Акюрек
Построиха къща, скрита от слънцето, и ме вкараха вътре. Вторият етаж е сутерен, наречен мазе, което понякога се използва за въглища. А когато природният газ навлезе в живота ни, той беше приведен в състояние за малък наем. Слава Богу, че се отървах от него. Стаи 1 + 1 (забележка: в Турция, една спалня и една всекидневна, спалнята е с много по-малки размери), взети заедно по големина няма да бъдат две стаи, къщата винаги ще бъде влажна и сама по себе си имаше уникална миризма и грозота. Няма значение, че казвам "Моят дом", самият аз винаги съм предпочитал да бъда в него на гости. Неотворени кутии и куфари - надявайки се да се преместят един ден, намирайки си по-подходящо настаняване. Едната стая със същността на госта, поради надеждата ми да се преместя, беше пълна с неотворени кутии. В другата стая спя, събуждам се, оставам в къщата, стига да мога да издържа, след което излизам на улицата. Например, нямах спомен да изпъвам крака, да си поема дъх и да гледам телевизия. Имах телевизор, но в този проклет сутерен беше много трудно да настроите антената така, че да има изображение на екрана. Слава Богу, че намерих нов дом. На две улици по-горе, на втория етаж, стаи 2+1, залата е разделена от дървена стена на две. Най-важното е, че трябваше да плащам същия наем тук. Заедно с приятели, които не можех да поканя в дома си, щях да преместя кутии, куфари, които бяха на две пресечки оттук, чанти, приготвени от майка ми, за да не се харча пари, свързани с преместването.
Нямаше нужда от почистване на къщата. Олизах подовете с ергенски моп, не само паркетът блестеше - очите ми блестяха. В новата къща нямаше миризма на влага, нито тъга от възмутените стени на къщата, които не виждаха слънцето. Топлината поздрави на входа на къщата с разтягаща се усмивка в прозорците. Излишно е да говоря за банята и тоалетната. Те бяха човешки скромни и чисти. Внимателно разопаковах кутиите, които не бях отварял дълго време, поставих ги на местата им. С щастлива умора, преминавайки в подреден живот, заспах на място, оборудвано с възглавница и одеяло.
На най-сухото и без мирис място, ушите ми улавяха звука, който влизаше вътре в мен, първо отворих ушите, а след това и очите. Беше кучешки лай. Дори лай на голямо куче... Лаенето на кучето отекна в стаята, напомняйки на заспалия човек за проблемите, които го вълнуват.
В състояние, когато всъщност не познавам съседите си и какво да правя, отворих външната врата, протегнах главата си от стълбищната празнота, за да видя дали има някой, който е обезпокоен, освен мен. Цялата сграда беше потопена в сън с хъркане. На всеки етаж имаше по два апартамента и трябваше да сте наясно, че лаят на куче се чу от апартамент. Не исках да си задам въпроса защо апартаментът е с евтин наем, с щастието, което ме освободи от сутеренния етаж, не позволих въпроси да се заселят в главата ми.
Беше почти полунощ. В ритъма, придружен от кучешки лай, позвъних на вратата на апартамента отсреща. Когато звъннах на звънеца, лаят на кучето спря и сградата се почувства изоставена. Чу се звукът на кучешки лапи, приближаващи се по дървения под. Преди да реша дали да натисна отново бутона на звънеца, опитах с едно око да погледна през шпионката вътре. В малкото размазано изображение се появи кучешка муцуна. Мозъкът ми отлетя настрани. Загубих си дъха.
Натискайки палеца си между небцето и зъбите, направих глупаво движение, което хората правят, когато са много уплашени, въпреки че лично аз никога не съм го обичал. Кучето сложи лапите си на вратата и ме гледаше през шпионката. Когато се опитах отново да погледна през шпионката с едно око, вратата започна да се отваря тихо. Веднага се отдръпнах две крачки назад. Докато вратата се отваряше, лампата на апартамента с фотоклетка изгасна. Махнах с ръце там, където бях, махнах в посока на фотоклетката, когато почувствах, че вратата се отваря напълно. За мен беше очевидно, че изглеждам смешно, размахвайки ръце срещу отворена врата. Скочих до фотоклетката, главата ми така се вдигна, че светлината светна на върха на главата ми.
Срещу мен изобщо не беше огромно куче, а златен ретрийвър. Езикът, висящ от пастта му, сякаш ми казваше "Здравей". Сам ли отвори вратата? Възрастна леля излезе с малки стъпки, протегна глава:
* Добре дошъл, детето ми!
Тонът й беше учтив, както винаги с хората, които са виждали добри дни. Хората, които успяват да приемат този тон, са успешни в убеждаването на отсрещния човек.
* Извинете, лельо, че ви безпокоя. аз съм съседа ви от отсрещния апартамент, днес се преместих. Хм...
Просветленото лице на лелята, приятелските погледи на кучето - намерението ми да не влизам избяга вътре в мен. Бях ядосан на себе си, току-що се преместих в тази къща и веднага, от първия ден, изострих ситуацията, виж, кого безпокоя. Това куче щеше да лае, да лае и да се успокои по-късно.
Тишината беше нарушена от учтивия глас на лелята:
* Да, детето ми...
* Лельо, кучето ти лаеше много, не можах да заспя...
* Разбрах, детето ми...
О, слава на Господ, много е ценно, ако в такава ситуация съседът те разбере. Когато намерите някой, който ви разбира, второто изречение, което изграждате, е жизненоважно:
* Лельо, кучето винаги ли лае така през нощта?
* Първо, добре дошъл в къщата ни, синко. Казвам се Семра. А това е Любезна госпожа.
Тя каза "Любезна госпожа", посочвайки кучето. Защо човек дава на куче името Любезна? Освен това тя успя ме събуди любезно. Приветливата дама ме погледна в очите, сякаш ми каза, че се радвам да се запознаем.
* Лельо, чудя се, вашето куче Любезна госпожа, винаги ли така лае?
Задавайки този въпрос, много се страхувах да чуя отговора.
* Винаги разговаряме по това време...
* Не разбирам, говорите ли си?
* Тя ми казва какво е видяла за целия ден, а аз - какво се е случило с мен...
Нищо друго обаче не може да се очаква от човек, който нарича кучето си Любезна госпожа. Не знаех какво да кажа. Явно я обезпокоих, поклатих глава беззвучно.
* Притесних ви, лельо, лека нощ...
След като не можах да получа отговор на въпроса си, се върнах в дома си. Докато се опитвах да запаля избледняващия си сън, въпросителните, които бродеха в мозъка ми, се свързаха с умората, открадвайки съня.
На следващия ден отидох при агента за недвижими имоти за наемането. С нетърпение исках да получа отговорите на трудните, объркващи въпроси.
* Ааа, тази жена говори с кучето си за промиване на мозъка, когато остарееш няма какво да правиш...
* Как така, когато давахте къщата под наем, не казахте това…
* Да, не казах.
* Не си казал, да.
* Ако бях казал, нямаше да наемете апартамента.
Човекът беше прав, въпреки че беше прав, щеше да бъде толкова честен, когато даваше апартамент под наем. Може би тогава, щастлив да се отърва от сутеренния етаж, не бих приел дефектния продукт и не бих преживял безпокойството и несигурността.
Денят мина, тъмнината покри небето. Готвене, пране, едно, друго, времето наближаваше полунощ, сънливите ми очи започнаха да се затварят. От Любезна госпожа нямаше нито звук, сградата, както и снощи, мирно хъркаше.
Без да легна в леглото, се свих на ръба на дивана и заспах. Знаете съня на уморения човек - без да търсите одеяло и матрак, да се настаните с цялото си тяло на някое място, да се предадете на съня.
Сънят напълно се настани на клепачите ми, когато Любезна госпожа, точно както вчера, излая, заля душата ми с вода, всичко започва да изсъхва и да се стерилизира. Може би това събитие се случва всяка вечер. Ако звънна на вратата сега, какво ще кажа? Любезна госпожа ще отвори вратата, леля Семра ще каже: "говорихме, дете мое", а аз ще се върна в дома си. Опитах се да запазя спокойствие тази вечер, сложих си слушалките, включих музиката. Моето музикално пътешествие започна с класическа музика, завърши с хеви метъл. Лаят на Любезна госпожа направи дупки във всички мелодии на Бах и Вивалди, предназначени да подсилят съня. Когато се събудих сутринта, в главата ми имаше електрическа китара, пускаща корени в душата ми. В разбито състояние отидох на работа.
Разбрах, че трябва да намеря друг метод.
След като проведох дълги, водещи до никъде разговори със собственика на къщата, договаряйки правни подробности с управителя на апартамента, слушайки всички идеи и оплаквания на съседите, се опитах да получа резултат. Оплакванията, които подадох в общината и полицията, не помогнаха. Любезна госпожа предчувстваше, че някой ще дойде от общината или полицейското управление, сама отвори вратата и избяга. Не го видях с очите си, но тя изчака полицията да завие зад ъгъла и когато те си тръгнаха, с професионални маниери, отиде до външната врата на сградата и натисна бутона на камбаната с лапа, а съучастничката й, г-жа Семра, отвори вратата. Борбата ми да изгоня госпожата от къщата продължи цели шест месеца. Тази ситуация изненада собственика на къщата, той мислеше, че след два месеца ще напусна апартамента, тъй като според него нямаше наемател, който да издържи три месеца.
Не исках да се връщам в мазето, в тази воняща на влага къща.
Жителите на къщата намериха начин да се справят с тази ситуация, като се отказаха. Ако мечтата ми не беше толкова крехка, може би щях да се приспособя към тази ситуация, щях да украся мечтата си с лаенето на Любезна госпожа.
До края на първата година преминах от хеви метъл към класическа музика. Всъщност нищо не се е променило. Въпреки че лаенето на Любезна госпожа продължи, аз не изпитвах дискомфорт. Всеки път, когато отивах до магазина, натисках бутона на звънеца на вратата на леля Семра, проверявайки дали има нужда от нещо, купувах диетична храна за Любезна госпожа. Човек свиква с всичко.
Сложих си слушалките и заспах. Забелязвам, че сънят и хъркането ми са в дисхармония с класическата музика. Отворих очи, изключих музиката, опитах се да чуя гласа на Любезна госпожа. Този навик на слуха е като психологически отговор, като рефлекс при кучето на Павлов. За първи път изпаднах в сън, повече от две години, че живея в тази къща, без да чуя гласа на Любезна госпожа. Разбрах защо къщата е спала години наред - аз, като тях, съм свикнах с лаенето на Любезна госпожа. Сънят изчезна...
Сградата се напълни с необичайни гласове. Отворих външната врата и протегнах глава. Цялата къща беше на крака, стълбите и вратите бяха пълни със съседи. Докато се опитвах да разбера какво се е случило, вратата на апартамента на леля Семра тихо се отвори. Двамата мъже се опитваха внимателно да извадят носилката от вратата. На дрехите им имаше надпис "Бърза помощ". Леля Семра беше покрита с бял чаршаф до лицето си. Сивата й коса висеше на носилката, тя мълчаливо се сбогува с къщата, в която беше прекарала години, сбогува се със съседите. Когато леля Семра беше спусната надолу по стълбите, Любезна госпожа изскочи на вратата, като за последно лаеше за приятелката си г-жа Семра.
Сградата отново спи, хъркайки, вратата ми се разклаща от удари. Някой мърморещ непрекъснато натиска бутона за звънене. Докато вървя към вратата, започва да се прояснява мърморещ глас.
* Какво става, брат, не спим заради лай на куче.
Гнусните племенници на леля Семра щом уредиха нещата с наследството, веднага продадоха апартамента. Пред мен, с намръщени вежди, стоеше нов съсед.
* И какво, братко, кучето ще лае така всяка вечер?
Любезната госпожа дойде при нас от хола, с език, увиснал от устата й, с който казва на новия си съсед: „Здравей“. Придадох учтив тон на гласа си:
* Ааа, ние винаги си говорим по това време.
Я зарежете тоя песимизъм.
Да се запознаем с 34-я разказ от Енгин. Преводът е от руски, с право на корекции при друг превод.
Любезна госпожа
Енгин Акюрек
Скрит текст:
Построиха къща, скрита от слънцето, и ме вкараха вътре. Вторият етаж е сутерен, наречен мазе, което понякога се използва за въглища. А когато природният газ навлезе в живота ни, той беше приведен в състояние за малък наем. Слава Богу, че се отървах от него. Стаи 1 + 1 (забележка: в Турция, една спалня и една всекидневна, спалнята е с много по-малки размери), взети заедно по големина няма да бъдат две стаи, къщата винаги ще бъде влажна и сама по себе си имаше уникална миризма и грозота. Няма значение, че казвам "Моят дом", самият аз винаги съм предпочитал да бъда в него на гости. Неотворени кутии и куфари - надявайки се да се преместят един ден, намирайки си по-подходящо настаняване. Едната стая със същността на госта, поради надеждата ми да се преместя, беше пълна с неотворени кутии. В другата стая спя, събуждам се, оставам в къщата, стига да мога да издържа, след което излизам на улицата. Например, нямах спомен да изпъвам крака, да си поема дъх и да гледам телевизия. Имах телевизор, но в този проклет сутерен беше много трудно да настроите антената така, че да има изображение на екрана. Слава Богу, че намерих нов дом. На две улици по-горе, на втория етаж, стаи 2+1, залата е разделена от дървена стена на две. Най-важното е, че трябваше да плащам същия наем тук. Заедно с приятели, които не можех да поканя в дома си, щях да преместя кутии, куфари, които бяха на две пресечки оттук, чанти, приготвени от майка ми, за да не се харча пари, свързани с преместването.
Нямаше нужда от почистване на къщата. Олизах подовете с ергенски моп, не само паркетът блестеше - очите ми блестяха. В новата къща нямаше миризма на влага, нито тъга от възмутените стени на къщата, които не виждаха слънцето. Топлината поздрави на входа на къщата с разтягаща се усмивка в прозорците. Излишно е да говоря за банята и тоалетната. Те бяха човешки скромни и чисти. Внимателно разопаковах кутиите, които не бях отварял дълго време, поставих ги на местата им. С щастлива умора, преминавайки в подреден живот, заспах на място, оборудвано с възглавница и одеяло.
На най-сухото и без мирис място, ушите ми улавяха звука, който влизаше вътре в мен, първо отворих ушите, а след това и очите. Беше кучешки лай. Дори лай на голямо куче... Лаенето на кучето отекна в стаята, напомняйки на заспалия човек за проблемите, които го вълнуват.
В състояние, когато всъщност не познавам съседите си и какво да правя, отворих външната врата, протегнах главата си от стълбищната празнота, за да видя дали има някой, който е обезпокоен, освен мен. Цялата сграда беше потопена в сън с хъркане. На всеки етаж имаше по два апартамента и трябваше да сте наясно, че лаят на куче се чу от апартамент. Не исках да си задам въпроса защо апартаментът е с евтин наем, с щастието, което ме освободи от сутеренния етаж, не позволих въпроси да се заселят в главата ми.
Беше почти полунощ. В ритъма, придружен от кучешки лай, позвъних на вратата на апартамента отсреща. Когато звъннах на звънеца, лаят на кучето спря и сградата се почувства изоставена. Чу се звукът на кучешки лапи, приближаващи се по дървения под. Преди да реша дали да натисна отново бутона на звънеца, опитах с едно око да погледна през шпионката вътре. В малкото размазано изображение се появи кучешка муцуна. Мозъкът ми отлетя настрани. Загубих си дъха.
Натискайки палеца си между небцето и зъбите, направих глупаво движение, което хората правят, когато са много уплашени, въпреки че лично аз никога не съм го обичал. Кучето сложи лапите си на вратата и ме гледаше през шпионката. Когато се опитах отново да погледна през шпионката с едно око, вратата започна да се отваря тихо. Веднага се отдръпнах две крачки назад. Докато вратата се отваряше, лампата на апартамента с фотоклетка изгасна. Махнах с ръце там, където бях, махнах в посока на фотоклетката, когато почувствах, че вратата се отваря напълно. За мен беше очевидно, че изглеждам смешно, размахвайки ръце срещу отворена врата. Скочих до фотоклетката, главата ми така се вдигна, че светлината светна на върха на главата ми.
Срещу мен изобщо не беше огромно куче, а златен ретрийвър. Езикът, висящ от пастта му, сякаш ми казваше "Здравей". Сам ли отвори вратата? Възрастна леля излезе с малки стъпки, протегна глава:
* Добре дошъл, детето ми!
Тонът й беше учтив, както винаги с хората, които са виждали добри дни. Хората, които успяват да приемат този тон, са успешни в убеждаването на отсрещния човек.
* Извинете, лельо, че ви безпокоя. аз съм съседа ви от отсрещния апартамент, днес се преместих. Хм...
Просветленото лице на лелята, приятелските погледи на кучето - намерението ми да не влизам избяга вътре в мен. Бях ядосан на себе си, току-що се преместих в тази къща и веднага, от първия ден, изострих ситуацията, виж, кого безпокоя. Това куче щеше да лае, да лае и да се успокои по-късно.
Тишината беше нарушена от учтивия глас на лелята:
* Да, детето ми...
* Лельо, кучето ти лаеше много, не можах да заспя...
* Разбрах, детето ми...
О, слава на Господ, много е ценно, ако в такава ситуация съседът те разбере. Когато намерите някой, който ви разбира, второто изречение, което изграждате, е жизненоважно:
* Лельо, кучето винаги ли лае така през нощта?
* Първо, добре дошъл в къщата ни, синко. Казвам се Семра. А това е Любезна госпожа.
Тя каза "Любезна госпожа", посочвайки кучето. Защо човек дава на куче името Любезна? Освен това тя успя ме събуди любезно. Приветливата дама ме погледна в очите, сякаш ми каза, че се радвам да се запознаем.
* Лельо, чудя се, вашето куче Любезна госпожа, винаги ли така лае?
Задавайки този въпрос, много се страхувах да чуя отговора.
* Винаги разговаряме по това време...
* Не разбирам, говорите ли си?
* Тя ми казва какво е видяла за целия ден, а аз - какво се е случило с мен...
Нищо друго обаче не може да се очаква от човек, който нарича кучето си Любезна госпожа. Не знаех какво да кажа. Явно я обезпокоих, поклатих глава беззвучно.
* Притесних ви, лельо, лека нощ...
След като не можах да получа отговор на въпроса си, се върнах в дома си. Докато се опитвах да запаля избледняващия си сън, въпросителните, които бродеха в мозъка ми, се свързаха с умората, открадвайки съня.
На следващия ден отидох при агента за недвижими имоти за наемането. С нетърпение исках да получа отговорите на трудните, объркващи въпроси.
* Ааа, тази жена говори с кучето си за промиване на мозъка, когато остарееш няма какво да правиш...
* Как така, когато давахте къщата под наем, не казахте това…
* Да, не казах.
* Не си казал, да.
* Ако бях казал, нямаше да наемете апартамента.
Човекът беше прав, въпреки че беше прав, щеше да бъде толкова честен, когато даваше апартамент под наем. Може би тогава, щастлив да се отърва от сутеренния етаж, не бих приел дефектния продукт и не бих преживял безпокойството и несигурността.
Денят мина, тъмнината покри небето. Готвене, пране, едно, друго, времето наближаваше полунощ, сънливите ми очи започнаха да се затварят. От Любезна госпожа нямаше нито звук, сградата, както и снощи, мирно хъркаше.
Без да легна в леглото, се свих на ръба на дивана и заспах. Знаете съня на уморения човек - без да търсите одеяло и матрак, да се настаните с цялото си тяло на някое място, да се предадете на съня.
Сънят напълно се настани на клепачите ми, когато Любезна госпожа, точно както вчера, излая, заля душата ми с вода, всичко започва да изсъхва и да се стерилизира. Може би това събитие се случва всяка вечер. Ако звънна на вратата сега, какво ще кажа? Любезна госпожа ще отвори вратата, леля Семра ще каже: "говорихме, дете мое", а аз ще се върна в дома си. Опитах се да запазя спокойствие тази вечер, сложих си слушалките, включих музиката. Моето музикално пътешествие започна с класическа музика, завърши с хеви метъл. Лаят на Любезна госпожа направи дупки във всички мелодии на Бах и Вивалди, предназначени да подсилят съня. Когато се събудих сутринта, в главата ми имаше електрическа китара, пускаща корени в душата ми. В разбито състояние отидох на работа.
Разбрах, че трябва да намеря друг метод.
След като проведох дълги, водещи до никъде разговори със собственика на къщата, договаряйки правни подробности с управителя на апартамента, слушайки всички идеи и оплаквания на съседите, се опитах да получа резултат. Оплакванията, които подадох в общината и полицията, не помогнаха. Любезна госпожа предчувстваше, че някой ще дойде от общината или полицейското управление, сама отвори вратата и избяга. Не го видях с очите си, но тя изчака полицията да завие зад ъгъла и когато те си тръгнаха, с професионални маниери, отиде до външната врата на сградата и натисна бутона на камбаната с лапа, а съучастничката й, г-жа Семра, отвори вратата. Борбата ми да изгоня госпожата от къщата продължи цели шест месеца. Тази ситуация изненада собственика на къщата, той мислеше, че след два месеца ще напусна апартамента, тъй като според него нямаше наемател, който да издържи три месеца.
Не исках да се връщам в мазето, в тази воняща на влага къща.
Жителите на къщата намериха начин да се справят с тази ситуация, като се отказаха. Ако мечтата ми не беше толкова крехка, може би щях да се приспособя към тази ситуация, щях да украся мечтата си с лаенето на Любезна госпожа.
До края на първата година преминах от хеви метъл към класическа музика. Всъщност нищо не се е променило. Въпреки че лаенето на Любезна госпожа продължи, аз не изпитвах дискомфорт. Всеки път, когато отивах до магазина, натисках бутона на звънеца на вратата на леля Семра, проверявайки дали има нужда от нещо, купувах диетична храна за Любезна госпожа. Човек свиква с всичко.
Сложих си слушалките и заспах. Забелязвам, че сънят и хъркането ми са в дисхармония с класическата музика. Отворих очи, изключих музиката, опитах се да чуя гласа на Любезна госпожа. Този навик на слуха е като психологически отговор, като рефлекс при кучето на Павлов. За първи път изпаднах в сън, повече от две години, че живея в тази къща, без да чуя гласа на Любезна госпожа. Разбрах защо къщата е спала години наред - аз, като тях, съм свикнах с лаенето на Любезна госпожа. Сънят изчезна...
Сградата се напълни с необичайни гласове. Отворих външната врата и протегнах глава. Цялата къща беше на крака, стълбите и вратите бяха пълни със съседи. Докато се опитвах да разбера какво се е случило, вратата на апартамента на леля Семра тихо се отвори. Двамата мъже се опитваха внимателно да извадят носилката от вратата. На дрехите им имаше надпис "Бърза помощ". Леля Семра беше покрита с бял чаршаф до лицето си. Сивата й коса висеше на носилката, тя мълчаливо се сбогува с къщата, в която беше прекарала години, сбогува се със съседите. Когато леля Семра беше спусната надолу по стълбите, Любезна госпожа изскочи на вратата, като за последно лаеше за приятелката си г-жа Семра.
Сградата отново спи, хъркайки, вратата ми се разклаща от удари. Някой мърморещ непрекъснато натиска бутона за звънене. Докато вървя към вратата, започва да се прояснява мърморещ глас.
* Какво става, брат, не спим заради лай на куче.
Гнусните племенници на леля Семра щом уредиха нещата с наследството, веднага продадоха апартамента. Пред мен, с намръщени вежди, стоеше нов съсед.
* И какво, братко, кучето ще лае така всяка вечер?
Любезната госпожа дойде при нас от хола, с език, увиснал от устата й, с който казва на новия си съсед: „Здравей“. Придадох учтив тон на гласа си:
* Ааа, ние винаги си говорим по това време.[/i][/b]
Нямаше нужда от почистване на къщата. Олизах подовете с ергенски моп, не само паркетът блестеше - очите ми блестяха. В новата къща нямаше миризма на влага, нито тъга от възмутените стени на къщата, които не виждаха слънцето. Топлината поздрави на входа на къщата с разтягаща се усмивка в прозорците. Излишно е да говоря за банята и тоалетната. Те бяха човешки скромни и чисти. Внимателно разопаковах кутиите, които не бях отварял дълго време, поставих ги на местата им. С щастлива умора, преминавайки в подреден живот, заспах на място, оборудвано с възглавница и одеяло.
На най-сухото и без мирис място, ушите ми улавяха звука, който влизаше вътре в мен, първо отворих ушите, а след това и очите. Беше кучешки лай. Дори лай на голямо куче... Лаенето на кучето отекна в стаята, напомняйки на заспалия човек за проблемите, които го вълнуват.
В състояние, когато всъщност не познавам съседите си и какво да правя, отворих външната врата, протегнах главата си от стълбищната празнота, за да видя дали има някой, който е обезпокоен, освен мен. Цялата сграда беше потопена в сън с хъркане. На всеки етаж имаше по два апартамента и трябваше да сте наясно, че лаят на куче се чу от апартамент. Не исках да си задам въпроса защо апартаментът е с евтин наем, с щастието, което ме освободи от сутеренния етаж, не позволих въпроси да се заселят в главата ми.
Беше почти полунощ. В ритъма, придружен от кучешки лай, позвъних на вратата на апартамента отсреща. Когато звъннах на звънеца, лаят на кучето спря и сградата се почувства изоставена. Чу се звукът на кучешки лапи, приближаващи се по дървения под. Преди да реша дали да натисна отново бутона на звънеца, опитах с едно око да погледна през шпионката вътре. В малкото размазано изображение се появи кучешка муцуна. Мозъкът ми отлетя настрани. Загубих си дъха.
Натискайки палеца си между небцето и зъбите, направих глупаво движение, което хората правят, когато са много уплашени, въпреки че лично аз никога не съм го обичал. Кучето сложи лапите си на вратата и ме гледаше през шпионката. Когато се опитах отново да погледна през шпионката с едно око, вратата започна да се отваря тихо. Веднага се отдръпнах две крачки назад. Докато вратата се отваряше, лампата на апартамента с фотоклетка изгасна. Махнах с ръце там, където бях, махнах в посока на фотоклетката, когато почувствах, че вратата се отваря напълно. За мен беше очевидно, че изглеждам смешно, размахвайки ръце срещу отворена врата. Скочих до фотоклетката, главата ми така се вдигна, че светлината светна на върха на главата ми.
Срещу мен изобщо не беше огромно куче, а златен ретрийвър. Езикът, висящ от пастта му, сякаш ми казваше "Здравей". Сам ли отвори вратата? Възрастна леля излезе с малки стъпки, протегна глава:
* Добре дошъл, детето ми!
Тонът й беше учтив, както винаги с хората, които са виждали добри дни. Хората, които успяват да приемат този тон, са успешни в убеждаването на отсрещния човек.
* Извинете, лельо, че ви безпокоя. аз съм съседа ви от отсрещния апартамент, днес се преместих. Хм...
Просветленото лице на лелята, приятелските погледи на кучето - намерението ми да не влизам избяга вътре в мен. Бях ядосан на себе си, току-що се преместих в тази къща и веднага, от първия ден, изострих ситуацията, виж, кого безпокоя. Това куче щеше да лае, да лае и да се успокои по-късно.
Тишината беше нарушена от учтивия глас на лелята:
* Да, детето ми...
* Лельо, кучето ти лаеше много, не можах да заспя...
* Разбрах, детето ми...
О, слава на Господ, много е ценно, ако в такава ситуация съседът те разбере. Когато намерите някой, който ви разбира, второто изречение, което изграждате, е жизненоважно:
* Лельо, кучето винаги ли лае така през нощта?
* Първо, добре дошъл в къщата ни, синко. Казвам се Семра. А това е Любезна госпожа.
Тя каза "Любезна госпожа", посочвайки кучето. Защо човек дава на куче името Любезна? Освен това тя успя ме събуди любезно. Приветливата дама ме погледна в очите, сякаш ми каза, че се радвам да се запознаем.
* Лельо, чудя се, вашето куче Любезна госпожа, винаги ли така лае?
Задавайки този въпрос, много се страхувах да чуя отговора.
* Винаги разговаряме по това време...
* Не разбирам, говорите ли си?
* Тя ми казва какво е видяла за целия ден, а аз - какво се е случило с мен...
Нищо друго обаче не може да се очаква от човек, който нарича кучето си Любезна госпожа. Не знаех какво да кажа. Явно я обезпокоих, поклатих глава беззвучно.
* Притесних ви, лельо, лека нощ...
След като не можах да получа отговор на въпроса си, се върнах в дома си. Докато се опитвах да запаля избледняващия си сън, въпросителните, които бродеха в мозъка ми, се свързаха с умората, открадвайки съня.
На следващия ден отидох при агента за недвижими имоти за наемането. С нетърпение исках да получа отговорите на трудните, объркващи въпроси.
* Ааа, тази жена говори с кучето си за промиване на мозъка, когато остарееш няма какво да правиш...
* Как така, когато давахте къщата под наем, не казахте това…
* Да, не казах.
* Не си казал, да.
* Ако бях казал, нямаше да наемете апартамента.
Човекът беше прав, въпреки че беше прав, щеше да бъде толкова честен, когато даваше апартамент под наем. Може би тогава, щастлив да се отърва от сутеренния етаж, не бих приел дефектния продукт и не бих преживял безпокойството и несигурността.
Денят мина, тъмнината покри небето. Готвене, пране, едно, друго, времето наближаваше полунощ, сънливите ми очи започнаха да се затварят. От Любезна госпожа нямаше нито звук, сградата, както и снощи, мирно хъркаше.
Без да легна в леглото, се свих на ръба на дивана и заспах. Знаете съня на уморения човек - без да търсите одеяло и матрак, да се настаните с цялото си тяло на някое място, да се предадете на съня.
Сънят напълно се настани на клепачите ми, когато Любезна госпожа, точно както вчера, излая, заля душата ми с вода, всичко започва да изсъхва и да се стерилизира. Може би това събитие се случва всяка вечер. Ако звънна на вратата сега, какво ще кажа? Любезна госпожа ще отвори вратата, леля Семра ще каже: "говорихме, дете мое", а аз ще се върна в дома си. Опитах се да запазя спокойствие тази вечер, сложих си слушалките, включих музиката. Моето музикално пътешествие започна с класическа музика, завърши с хеви метъл. Лаят на Любезна госпожа направи дупки във всички мелодии на Бах и Вивалди, предназначени да подсилят съня. Когато се събудих сутринта, в главата ми имаше електрическа китара, пускаща корени в душата ми. В разбито състояние отидох на работа.
Разбрах, че трябва да намеря друг метод.
След като проведох дълги, водещи до никъде разговори със собственика на къщата, договаряйки правни подробности с управителя на апартамента, слушайки всички идеи и оплаквания на съседите, се опитах да получа резултат. Оплакванията, които подадох в общината и полицията, не помогнаха. Любезна госпожа предчувстваше, че някой ще дойде от общината или полицейското управление, сама отвори вратата и избяга. Не го видях с очите си, но тя изчака полицията да завие зад ъгъла и когато те си тръгнаха, с професионални маниери, отиде до външната врата на сградата и натисна бутона на камбаната с лапа, а съучастничката й, г-жа Семра, отвори вратата. Борбата ми да изгоня госпожата от къщата продължи цели шест месеца. Тази ситуация изненада собственика на къщата, той мислеше, че след два месеца ще напусна апартамента, тъй като според него нямаше наемател, който да издържи три месеца.
Не исках да се връщам в мазето, в тази воняща на влага къща.
Жителите на къщата намериха начин да се справят с тази ситуация, като се отказаха. Ако мечтата ми не беше толкова крехка, може би щях да се приспособя към тази ситуация, щях да украся мечтата си с лаенето на Любезна госпожа.
До края на първата година преминах от хеви метъл към класическа музика. Всъщност нищо не се е променило. Въпреки че лаенето на Любезна госпожа продължи, аз не изпитвах дискомфорт. Всеки път, когато отивах до магазина, натисках бутона на звънеца на вратата на леля Семра, проверявайки дали има нужда от нещо, купувах диетична храна за Любезна госпожа. Човек свиква с всичко.
Сложих си слушалките и заспах. Забелязвам, че сънят и хъркането ми са в дисхармония с класическата музика. Отворих очи, изключих музиката, опитах се да чуя гласа на Любезна госпожа. Този навик на слуха е като психологически отговор, като рефлекс при кучето на Павлов. За първи път изпаднах в сън, повече от две години, че живея в тази къща, без да чуя гласа на Любезна госпожа. Разбрах защо къщата е спала години наред - аз, като тях, съм свикнах с лаенето на Любезна госпожа. Сънят изчезна...
Сградата се напълни с необичайни гласове. Отворих външната врата и протегнах глава. Цялата къща беше на крака, стълбите и вратите бяха пълни със съседи. Докато се опитвах да разбера какво се е случило, вратата на апартамента на леля Семра тихо се отвори. Двамата мъже се опитваха внимателно да извадят носилката от вратата. На дрехите им имаше надпис "Бърза помощ". Леля Семра беше покрита с бял чаршаф до лицето си. Сивата й коса висеше на носилката, тя мълчаливо се сбогува с къщата, в която беше прекарала години, сбогува се със съседите. Когато леля Семра беше спусната надолу по стълбите, Любезна госпожа изскочи на вратата, като за последно лаеше за приятелката си г-жа Семра.
Сградата отново спи, хъркайки, вратата ми се разклаща от удари. Някой мърморещ непрекъснато натиска бутона за звънене. Докато вървя към вратата, започва да се прояснява мърморещ глас.
* Какво става, брат, не спим заради лай на куче.
Гнусните племенници на леля Семра щом уредиха нещата с наследството, веднага продадоха апартамента. Пред мен, с намръщени вежди, стоеше нов съсед.
* И какво, братко, кучето ще лае така всяка вечер?
Любезната госпожа дойде при нас от хола, с език, увиснал от устата й, с който казва на новия си съсед: „Здравей“. Придадох учтив тон на гласа си:
* Ааа, ние винаги си говорим по това време.[/i][/b]
https://www.instagram.com/p/CEebBjBlncEGOhDBjiQizRtm-F96e-RN5jIBDs0/
Йомер Дурак сложи току-що тази снимка в инстаграма си и написа:
Някой ден този кораб ще пристигне...
"Обещанията са, за да ги изпълняваш...................................Грешките са, за да придобиеш повече опит. А сърцето? Сърцето, за да обичаш..."
из стр. "Щипка щастие и мъничко любов"
https://www.instagram.com/p/CEebBjBlncEGOhDBjiQizRtm-F96e-RN5jIBDs0/
Йомер Дурак сложи току-що тази снимка в инстаграма си и написа:
Някой ден този кораб ще пристигне...
Ох, трябва да гадая.
Я зарежете тоя песимизъм.
Да се запознаем с 34-я разказ от Енгин. Преводът е от руски, с право на корекции при друг превод.
Любезна госпожа
Енгин Акюрек
Скрит текст:
Построиха къща, скрита от слънцето, и ме вкараха вътре. Вторият етаж е сутерен, наречен мазе, което понякога се използва за въглища. А когато природният газ навлезе в живота ни, той беше приведен в състояние за малък наем. Слава Богу, че се отървах от него. Стаи 1 + 1 (забележка: в Турция, една спалня и една всекидневна, спалнята е с много по-малки размери), взети заедно по големина няма да бъдат две стаи, къщата винаги ще бъде влажна и сама по себе си имаше уникална миризма и грозота. Няма значение, че казвам "Моят дом", самият аз винаги съм предпочитал да бъда в него на гости. Неотворени кутии и куфари - надявайки се да се преместят един ден, намирайки си по-подходящо настаняване. Едната стая със същността на госта, поради надеждата ми да се преместя, беше пълна с неотворени кутии. В другата стая спя, събуждам се, оставам в къщата, стига да мога да издържа, след което излизам на улицата. Например, нямах спомен да изпъвам крака, да си поема дъх и да гледам телевизия. Имах телевизор, но в този проклет сутерен беше много трудно да настроите антената така, че да има изображение на екрана. Слава Богу, че намерих нов дом. На две улици по-горе, на втория етаж, стаи 2+1, залата е разделена от дървена стена на две. Най-важното е, че трябваше да плащам същия наем тук. Заедно с приятели, които не можех да поканя в дома си, щях да преместя кутии, куфари, които бяха на две пресечки оттук, чанти, приготвени от майка ми, за да не се харча пари, свързани с преместването.
Нямаше нужда от почистване на къщата. Олизах подовете с ергенски моп, не само паркетът блестеше - очите ми блестяха. В новата къща нямаше миризма на влага, нито тъга от възмутените стени на къщата, които не виждаха слънцето. Топлината поздрави на входа на къщата с разтягаща се усмивка в прозорците. Излишно е да говоря за банята и тоалетната. Те бяха човешки скромни и чисти. Внимателно разопаковах кутиите, които не бях отварял дълго време, поставих ги на местата им. С щастлива умора, преминавайки в подреден живот, заспах на място, оборудвано с възглавница и одеяло.
На най-сухото и без мирис място, ушите ми улавяха звука, който влизаше вътре в мен, първо отворих ушите, а след това и очите. Беше кучешки лай. Дори лай на голямо куче... Лаенето на кучето отекна в стаята, напомняйки на заспалия човек за проблемите, които го вълнуват.
В състояние, когато всъщност не познавам съседите си и какво да правя, отворих външната врата, протегнах главата си от стълбищната празнота, за да видя дали има някой, който е обезпокоен, освен мен. Цялата сграда беше потопена в сън с хъркане. На всеки етаж имаше по два апартамента и трябваше да сте наясно, че лаят на куче се чу от апартамент. Не исках да си задам въпроса защо апартаментът е с евтин наем, с щастието, което ме освободи от сутеренния етаж, не позволих въпроси да се заселят в главата ми.
Беше почти полунощ. В ритъма, придружен от кучешки лай, позвъних на вратата на апартамента отсреща. Когато звъннах на звънеца, лаят на кучето спря и сградата се почувства изоставена. Чу се звукът на кучешки лапи, приближаващи се по дървения под. Преди да реша дали да натисна отново бутона на звънеца, опитах с едно око да погледна през шпионката вътре. В малкото размазано изображение се появи кучешка муцуна. Мозъкът ми отлетя настрани. Загубих си дъха.
Натискайки палеца си между небцето и зъбите, направих глупаво движение, което хората правят, когато са много уплашени, въпреки че лично аз никога не съм го обичал. Кучето сложи лапите си на вратата и ме гледаше през шпионката. Когато се опитах отново да погледна през шпионката с едно око, вратата започна да се отваря тихо. Веднага се отдръпнах две крачки назад. Докато вратата се отваряше, лампата на апартамента с фотоклетка изгасна. Махнах с ръце там, където бях, махнах в посока на фотоклетката, когато почувствах, че вратата се отваря напълно. За мен беше очевидно, че изглеждам смешно, размахвайки ръце срещу отворена врата. Скочих до фотоклетката, главата ми така се вдигна, че светлината светна на върха на главата ми.
Срещу мен изобщо не беше огромно куче, а златен ретрийвър. Езикът, висящ от пастта му, сякаш ми казваше "Здравей". Сам ли отвори вратата? Възрастна леля излезе с малки стъпки, протегна глава:
* Добре дошъл, детето ми!
Тонът й беше учтив, както винаги с хората, които са виждали добри дни. Хората, които успяват да приемат този тон, са успешни в убеждаването на отсрещния човек.
* Извинете, лельо, че ви безпокоя. аз съм съседа ви от отсрещния апартамент, днес се преместих. Хм...
Просветленото лице на лелята, приятелските погледи на кучето - намерението ми да не влизам избяга вътре в мен. Бях ядосан на себе си, току-що се преместих в тази къща и веднага, от първия ден, изострих ситуацията, виж, кого безпокоя. Това куче щеше да лае, да лае и да се успокои по-късно.
Тишината беше нарушена от учтивия глас на лелята:
* Да, детето ми...
* Лельо, кучето ти лаеше много, не можах да заспя...
* Разбрах, детето ми...
О, слава на Господ, много е ценно, ако в такава ситуация съседът те разбере. Когато намерите някой, който ви разбира, второто изречение, което изграждате, е жизненоважно:
* Лельо, кучето винаги ли лае така през нощта?
* Първо, добре дошъл в къщата ни, синко. Казвам се Семра. А това е Любезна госпожа.
Тя каза "Любезна госпожа", посочвайки кучето. Защо човек дава на куче името Любезна? Освен това тя успя ме събуди любезно. Приветливата дама ме погледна в очите, сякаш ми каза, че се радвам да се запознаем.
* Лельо, чудя се, вашето куче Любезна госпожа, винаги ли така лае?
Задавайки този въпрос, много се страхувах да чуя отговора.
* Винаги разговаряме по това време...
* Не разбирам, говорите ли си?
* Тя ми казва какво е видяла за целия ден, а аз - какво се е случило с мен...
Нищо друго обаче не може да се очаква от човек, който нарича кучето си Любезна госпожа. Не знаех какво да кажа. Явно я обезпокоих, поклатих глава беззвучно.
* Притесних ви, лельо, лека нощ...
След като не можах да получа отговор на въпроса си, се върнах в дома си. Докато се опитвах да запаля избледняващия си сън, въпросителните, които бродеха в мозъка ми, се свързаха с умората, открадвайки съня.
На следващия ден отидох при агента за недвижими имоти за наемането. С нетърпение исках да получа отговорите на трудните, объркващи въпроси.
* Ааа, тази жена говори с кучето си за промиване на мозъка, когато остарееш няма какво да правиш...
* Как така, когато давахте къщата под наем, не казахте това…
* Да, не казах.
* Не си казал, да.
* Ако бях казал, нямаше да наемете апартамента.
Човекът беше прав, въпреки че беше прав, щеше да бъде толкова честен, когато даваше апартамент под наем. Може би тогава, щастлив да се отърва от сутеренния етаж, не бих приел дефектния продукт и не бих преживял безпокойството и несигурността.
Денят мина, тъмнината покри небето. Готвене, пране, едно, друго, времето наближаваше полунощ, сънливите ми очи започнаха да се затварят. От Любезна госпожа нямаше нито звук, сградата, както и снощи, мирно хъркаше.
Без да легна в леглото, се свих на ръба на дивана и заспах. Знаете съня на уморения човек - без да търсите одеяло и матрак, да се настаните с цялото си тяло на някое място, да се предадете на съня.
Сънят напълно се настани на клепачите ми, когато Любезна госпожа, точно както вчера, излая, заля душата ми с вода, всичко започва да изсъхва и да се стерилизира. Може би това събитие се случва всяка вечер. Ако звънна на вратата сега, какво ще кажа? Любезна госпожа ще отвори вратата, леля Семра ще каже: "говорихме, дете мое", а аз ще се върна в дома си. Опитах се да запазя спокойствие тази вечер, сложих си слушалките, включих музиката. Моето музикално пътешествие започна с класическа музика, завърши с хеви метъл. Лаят на Любезна госпожа направи дупки във всички мелодии на Бах и Вивалди, предназначени да подсилят съня. Когато се събудих сутринта, в главата ми имаше електрическа китара, пускаща корени в душата ми. В разбито състояние отидох на работа.
Разбрах, че трябва да намеря друг метод.
След като проведох дълги, водещи до никъде разговори със собственика на къщата, договаряйки правни подробности с управителя на апартамента, слушайки всички идеи и оплаквания на съседите, се опитах да получа резултат. Оплакванията, които подадох в общината и полицията, не помогнаха. Любезна госпожа предчувстваше, че някой ще дойде от общината или полицейското управление, сама отвори вратата и избяга. Не го видях с очите си, но тя изчака полицията да завие зад ъгъла и когато те си тръгнаха, с професионални маниери, отиде до външната врата на сградата и натисна бутона на камбаната с лапа, а съучастничката й, г-жа Семра, отвори вратата. Борбата ми да изгоня госпожата от къщата продължи цели шест месеца. Тази ситуация изненада собственика на къщата, той мислеше, че след два месеца ще напусна апартамента, тъй като според него нямаше наемател, който да издържи три месеца.
Не исках да се връщам в мазето, в тази воняща на влага къща.
Жителите на къщата намериха начин да се справят с тази ситуация, като се отказаха. Ако мечтата ми не беше толкова крехка, може би щях да се приспособя към тази ситуация, щях да украся мечтата си с лаенето на Любезна госпожа.
До края на първата година преминах от хеви метъл към класическа музика. Всъщност нищо не се е променило. Въпреки че лаенето на Любезна госпожа продължи, аз не изпитвах дискомфорт. Всеки път, когато отивах до магазина, натисках бутона на звънеца на вратата на леля Семра, проверявайки дали има нужда от нещо, купувах диетична храна за Любезна госпожа. Човек свиква с всичко.
Сложих си слушалките и заспах. Забелязвам, че сънят и хъркането ми са в дисхармония с класическата музика. Отворих очи, изключих музиката, опитах се да чуя гласа на Любезна госпожа. Този навик на слуха е като психологически отговор, като рефлекс при кучето на Павлов. За първи път изпаднах в сън, повече от две години, че живея в тази къща, без да чуя гласа на Любезна госпожа. Разбрах защо къщата е спала години наред - аз, като тях, съм свикнах с лаенето на Любезна госпожа. Сънят изчезна...
Сградата се напълни с необичайни гласове. Отворих външната врата и протегнах глава. Цялата къща беше на крака, стълбите и вратите бяха пълни със съседи. Докато се опитвах да разбера какво се е случило, вратата на апартамента на леля Семра тихо се отвори. Двамата мъже се опитваха внимателно да извадят носилката от вратата. На дрехите им имаше надпис "Бърза помощ". Леля Семра беше покрита с бял чаршаф до лицето си. Сивата й коса висеше на носилката, тя мълчаливо се сбогува с къщата, в която беше прекарала години, сбогува се със съседите. Когато леля Семра беше спусната надолу по стълбите, Любезна госпожа изскочи на вратата, като за последно лаеше за приятелката си г-жа Семра.
Сградата отново спи, хъркайки, вратата ми се разклаща от удари. Някой мърморещ непрекъснато натиска бутона за звънене. Докато вървя към вратата, започва да се прояснява мърморещ глас.
* Какво става, брат, не спим заради лай на куче.
Гнусните племенници на леля Семра щом уредиха нещата с наследството, веднага продадоха апартамента. Пред мен, с намръщени вежди, стоеше нов съсед.
* И какво, братко, кучето ще лае така всяка вечер?
Любезната госпожа дойде при нас от хола, с език, увиснал от устата й, с който казва на новия си съсед: „Здравей“. Придадох учтив тон на гласа си:
* Ааа, ние винаги си говорим по това време.
Нямаше нужда от почистване на къщата. Олизах подовете с ергенски моп, не само паркетът блестеше - очите ми блестяха. В новата къща нямаше миризма на влага, нито тъга от възмутените стени на къщата, които не виждаха слънцето. Топлината поздрави на входа на къщата с разтягаща се усмивка в прозорците. Излишно е да говоря за банята и тоалетната. Те бяха човешки скромни и чисти. Внимателно разопаковах кутиите, които не бях отварял дълго време, поставих ги на местата им. С щастлива умора, преминавайки в подреден живот, заспах на място, оборудвано с възглавница и одеяло.
На най-сухото и без мирис място, ушите ми улавяха звука, който влизаше вътре в мен, първо отворих ушите, а след това и очите. Беше кучешки лай. Дори лай на голямо куче... Лаенето на кучето отекна в стаята, напомняйки на заспалия човек за проблемите, които го вълнуват.
В състояние, когато всъщност не познавам съседите си и какво да правя, отворих външната врата, протегнах главата си от стълбищната празнота, за да видя дали има някой, който е обезпокоен, освен мен. Цялата сграда беше потопена в сън с хъркане. На всеки етаж имаше по два апартамента и трябваше да сте наясно, че лаят на куче се чу от апартамент. Не исках да си задам въпроса защо апартаментът е с евтин наем, с щастието, което ме освободи от сутеренния етаж, не позволих въпроси да се заселят в главата ми.
Беше почти полунощ. В ритъма, придружен от кучешки лай, позвъних на вратата на апартамента отсреща. Когато звъннах на звънеца, лаят на кучето спря и сградата се почувства изоставена. Чу се звукът на кучешки лапи, приближаващи се по дървения под. Преди да реша дали да натисна отново бутона на звънеца, опитах с едно око да погледна през шпионката вътре. В малкото размазано изображение се появи кучешка муцуна. Мозъкът ми отлетя настрани. Загубих си дъха.
Натискайки палеца си между небцето и зъбите, направих глупаво движение, което хората правят, когато са много уплашени, въпреки че лично аз никога не съм го обичал. Кучето сложи лапите си на вратата и ме гледаше през шпионката. Когато се опитах отново да погледна през шпионката с едно око, вратата започна да се отваря тихо. Веднага се отдръпнах две крачки назад. Докато вратата се отваряше, лампата на апартамента с фотоклетка изгасна. Махнах с ръце там, където бях, махнах в посока на фотоклетката, когато почувствах, че вратата се отваря напълно. За мен беше очевидно, че изглеждам смешно, размахвайки ръце срещу отворена врата. Скочих до фотоклетката, главата ми така се вдигна, че светлината светна на върха на главата ми.
Срещу мен изобщо не беше огромно куче, а златен ретрийвър. Езикът, висящ от пастта му, сякаш ми казваше "Здравей". Сам ли отвори вратата? Възрастна леля излезе с малки стъпки, протегна глава:
* Добре дошъл, детето ми!
Тонът й беше учтив, както винаги с хората, които са виждали добри дни. Хората, които успяват да приемат този тон, са успешни в убеждаването на отсрещния човек.
* Извинете, лельо, че ви безпокоя. аз съм съседа ви от отсрещния апартамент, днес се преместих. Хм...
Просветленото лице на лелята, приятелските погледи на кучето - намерението ми да не влизам избяга вътре в мен. Бях ядосан на себе си, току-що се преместих в тази къща и веднага, от първия ден, изострих ситуацията, виж, кого безпокоя. Това куче щеше да лае, да лае и да се успокои по-късно.
Тишината беше нарушена от учтивия глас на лелята:
* Да, детето ми...
* Лельо, кучето ти лаеше много, не можах да заспя...
* Разбрах, детето ми...
О, слава на Господ, много е ценно, ако в такава ситуация съседът те разбере. Когато намерите някой, който ви разбира, второто изречение, което изграждате, е жизненоважно:
* Лельо, кучето винаги ли лае така през нощта?
* Първо, добре дошъл в къщата ни, синко. Казвам се Семра. А това е Любезна госпожа.
Тя каза "Любезна госпожа", посочвайки кучето. Защо човек дава на куче името Любезна? Освен това тя успя ме събуди любезно. Приветливата дама ме погледна в очите, сякаш ми каза, че се радвам да се запознаем.
* Лельо, чудя се, вашето куче Любезна госпожа, винаги ли така лае?
Задавайки този въпрос, много се страхувах да чуя отговора.
* Винаги разговаряме по това време...
* Не разбирам, говорите ли си?
* Тя ми казва какво е видяла за целия ден, а аз - какво се е случило с мен...
Нищо друго обаче не може да се очаква от човек, който нарича кучето си Любезна госпожа. Не знаех какво да кажа. Явно я обезпокоих, поклатих глава беззвучно.
* Притесних ви, лельо, лека нощ...
След като не можах да получа отговор на въпроса си, се върнах в дома си. Докато се опитвах да запаля избледняващия си сън, въпросителните, които бродеха в мозъка ми, се свързаха с умората, открадвайки съня.
На следващия ден отидох при агента за недвижими имоти за наемането. С нетърпение исках да получа отговорите на трудните, объркващи въпроси.
* Ааа, тази жена говори с кучето си за промиване на мозъка, когато остарееш няма какво да правиш...
* Как така, когато давахте къщата под наем, не казахте това…
* Да, не казах.
* Не си казал, да.
* Ако бях казал, нямаше да наемете апартамента.
Човекът беше прав, въпреки че беше прав, щеше да бъде толкова честен, когато даваше апартамент под наем. Може би тогава, щастлив да се отърва от сутеренния етаж, не бих приел дефектния продукт и не бих преживял безпокойството и несигурността.
Денят мина, тъмнината покри небето. Готвене, пране, едно, друго, времето наближаваше полунощ, сънливите ми очи започнаха да се затварят. От Любезна госпожа нямаше нито звук, сградата, както и снощи, мирно хъркаше.
Без да легна в леглото, се свих на ръба на дивана и заспах. Знаете съня на уморения човек - без да търсите одеяло и матрак, да се настаните с цялото си тяло на някое място, да се предадете на съня.
Сънят напълно се настани на клепачите ми, когато Любезна госпожа, точно както вчера, излая, заля душата ми с вода, всичко започва да изсъхва и да се стерилизира. Може би това събитие се случва всяка вечер. Ако звънна на вратата сега, какво ще кажа? Любезна госпожа ще отвори вратата, леля Семра ще каже: "говорихме, дете мое", а аз ще се върна в дома си. Опитах се да запазя спокойствие тази вечер, сложих си слушалките, включих музиката. Моето музикално пътешествие започна с класическа музика, завърши с хеви метъл. Лаят на Любезна госпожа направи дупки във всички мелодии на Бах и Вивалди, предназначени да подсилят съня. Когато се събудих сутринта, в главата ми имаше електрическа китара, пускаща корени в душата ми. В разбито състояние отидох на работа.
Разбрах, че трябва да намеря друг метод.
След като проведох дълги, водещи до никъде разговори със собственика на къщата, договаряйки правни подробности с управителя на апартамента, слушайки всички идеи и оплаквания на съседите, се опитах да получа резултат. Оплакванията, които подадох в общината и полицията, не помогнаха. Любезна госпожа предчувстваше, че някой ще дойде от общината или полицейското управление, сама отвори вратата и избяга. Не го видях с очите си, но тя изчака полицията да завие зад ъгъла и когато те си тръгнаха, с професионални маниери, отиде до външната врата на сградата и натисна бутона на камбаната с лапа, а съучастничката й, г-жа Семра, отвори вратата. Борбата ми да изгоня госпожата от къщата продължи цели шест месеца. Тази ситуация изненада собственика на къщата, той мислеше, че след два месеца ще напусна апартамента, тъй като според него нямаше наемател, който да издържи три месеца.
Не исках да се връщам в мазето, в тази воняща на влага къща.
Жителите на къщата намериха начин да се справят с тази ситуация, като се отказаха. Ако мечтата ми не беше толкова крехка, може би щях да се приспособя към тази ситуация, щях да украся мечтата си с лаенето на Любезна госпожа.
До края на първата година преминах от хеви метъл към класическа музика. Всъщност нищо не се е променило. Въпреки че лаенето на Любезна госпожа продължи, аз не изпитвах дискомфорт. Всеки път, когато отивах до магазина, натисках бутона на звънеца на вратата на леля Семра, проверявайки дали има нужда от нещо, купувах диетична храна за Любезна госпожа. Човек свиква с всичко.
Сложих си слушалките и заспах. Забелязвам, че сънят и хъркането ми са в дисхармония с класическата музика. Отворих очи, изключих музиката, опитах се да чуя гласа на Любезна госпожа. Този навик на слуха е като психологически отговор, като рефлекс при кучето на Павлов. За първи път изпаднах в сън, повече от две години, че живея в тази къща, без да чуя гласа на Любезна госпожа. Разбрах защо къщата е спала години наред - аз, като тях, съм свикнах с лаенето на Любезна госпожа. Сънят изчезна...
Сградата се напълни с необичайни гласове. Отворих външната врата и протегнах глава. Цялата къща беше на крака, стълбите и вратите бяха пълни със съседи. Докато се опитвах да разбера какво се е случило, вратата на апартамента на леля Семра тихо се отвори. Двамата мъже се опитваха внимателно да извадят носилката от вратата. На дрехите им имаше надпис "Бърза помощ". Леля Семра беше покрита с бял чаршаф до лицето си. Сивата й коса висеше на носилката, тя мълчаливо се сбогува с къщата, в която беше прекарала години, сбогува се със съседите. Когато леля Семра беше спусната надолу по стълбите, Любезна госпожа изскочи на вратата, като за последно лаеше за приятелката си г-жа Семра.
Сградата отново спи, хъркайки, вратата ми се разклаща от удари. Някой мърморещ непрекъснато натиска бутона за звънене. Докато вървя към вратата, започва да се прояснява мърморещ глас.
* Какво става, брат, не спим заради лай на куче.
Гнусните племенници на леля Семра щом уредиха нещата с наследството, веднага продадоха апартамента. Пред мен, с намръщени вежди, стоеше нов съсед.
* И какво, братко, кучето ще лае така всяка вечер?
Любезната госпожа дойде при нас от хола, с език, увиснал от устата й, с който казва на новия си съсед: „Здравей“. Придадох учтив тон на гласа си:
* Ааа, ние винаги си говорим по това време.
Благодаря за превода!
За пореден път адмирации към стила на писане и използваните изразни средства. Толкова леко поднесено , чете се на един дъх, представяш си и се "пренасяш" в този дом, виждаш неотворените куфари и кутии, чуваш дори и най-малките звуци на този дом... И естествено "любезната госпожа".
Има една мъдра мисъл - "Ако искаш приятел - вземи си куче, ако искаш господар - вземи си котка"
Спомнете си "Сефа" - как се настани, как се държеше и накрая кой-кого пречупи.
Зад кадър при заснемането на промото за Стар тв.
Във вихъра си.
https://www.instagram.com/p/CEebBjBlncEGOhDBjiQizRtm-F96e-RN5jIBDs0/
Йомер Дурак сложи току-що тази снимка в инстаграма си и написа:
Някой ден този кораб ще пристигне...
Ха сега де, какъв е този кораб 🤔👀👀👀
Благодаря за разказа, ще го прочета на спокойствие щом мога.
Препоръчани теми