Ние сме разведени от 10 години, детето вече е на 13. През тези години, обаче аз положих огромни усилия с цената на много преглътнати обиди и потъпкана гордост да осигуря близък контакт на детето с баща му. Никога не съм отказвала да се срещат и да бъдат заедно. Дори в повечето случаи аз съм карала с колата си детето при баща му, защото той живее в София а ние в провинцията. Винаги съм била отзивчива и на разположение. Имам свое ново семейство от 8 години и макар, че детето беше на 5.5 когато заживя със сегашния ми съпруг и който реално много повече се е грижил за него, мястото на баща му винаги е било запазено и непокътнато. До скоро имахме "прилични" отношения - говорехме, поздравявахме се за празници. Когато идваше в града сядахме заедно на кафе, всяка стъпка в развитието на детето до тук сме обсъждали и планирали заедно.................... Сега просто не знам как да постъпя.
Да продължа ли мълчаливо и безропотно да чакам да се осъзнае таткото на сина ми или да реагирам? И , ако реагирам, какво точно да направя? Би ли имало смисъл да се опитам да говоря с това момиче? Пропуснах да ви кажа, че девойката май е бременна
Не знам не мога да си събера мислите!