Фентъзи и фантастика - 20

И си спечелиха такава слава
Че даже и потерите тогава
Побягваха от пътя им без страх

Награда щедра даваха за тях
Достойна даже за глава на крал
Но ни един войник не бе успял
Да съобщи на смъртния им враг
Къде се крие техният бивак,
Защото там, где боровете стари,
Пълзят към заснежените върхари
В Далечният и див Дортонион,
Блестеше езерце,
В планински склон,
Ту синьо денем,
Ту пък заблестяло,
 В дълбоки нощи като огледало
На Елберет за ярките звезди
То бе благословено отпреди
Ни Орк, ни звяр, ни вража сянка
Не идваше натам; в спокойна дрямка
Обгръщаше го шепнеща гора
Брези високи със сребърна кора
Наоколо се стелеше пуст рид
Със папрати влажен торф покрит
От който древни камъни стърчаха;
И там край Тарн Алуеин, бе стряха,
Бунтовниците имаха бивак
Незнаен за омразният им враг

Сред тях разказват имало един
Горлим Нещастни, на Анагрима син
Свиреп боец. Той нявга за съпруга
Дорде съдбата му била по-друга
Взел Ейлинел – девойка нежно бяла,
Но горестна съдба ги връхлетяла,
Воювал той, а като се прибрал, чифлика си опожарен видял;
Сред есенния лес с мъга покрит
Опустошени сърчали зид до зоди;
А Ейлинел, добрата Елинел
Незно  кой и где я бил отвел
На смърт или пък тежък робски плен
Остави черна сянка този ден
Завинаги в сърцето му злочесто;
Съмнения терзаеха го често
Докато бродеше или пък нощем
Без сън лежеше,  мислейки, че още
Е жива, че се е спасила,
Избягала от вражеската сила,
Че ще подири пак съпруга свой
И ще реши, че е загинал той.
Затуй понякога напускаше бивака
И тайно, сам рискуваше в мрака,
Да слезе до дома опожарен,
Помръкнал, изоставен и студен
Уви, напразно чакаше в нощтта
Към своя дом да се върне тя.

Не, напразно, а за зла беда,
Защото и в горите и в града
Морготови безбройно съгледвачи
Умееха да се спотайват в здрача
И да докладват. Ето че веднъж
Когато под унил и хладен дъжд
Под буренясал път се върна пак
Горлим сред ранен есенен сумрак
Внезапна изненада- гледай ти –
Свещица зад прозорчето трепти
И той пристъпи разтреперан, плах
Разкъсван между надежда и  внезапен страх
И с трепет зърна Ейлинел в нощтта.
Макар и променена, беше тя!
От глад и скърби беше изнурена,
Облечена в дрипи, състарена
И тихо плачеше „Горлим, Горлим!
Защо не се прибираш мой любим?
Уви аз зная, ти не би търпял раздяла
И значи гибел те е сполетяла.
А аз ще трябва сред света студен
Самичка да живя ден след ден”


Един –едничък вик нададе той
Свещта изгасна чу се вълчи вой
Усети как на рамото му пада
Извевиделица десницата на Ада
Отведе го безмилостната стража
При командира на войската вража
Зъл некромант на име Саурон
От всички пред Морготовия трон,
Най-гнусен, ненадминат по свирепост,
Дошъл бе от зловещата си крепост
На острова Таур-ен Гаурхот
Да усмири бунтовния народ
И да открие тайния бивак
Доведоха му пленника по мрак
И в шатрата сред вражеския стран
Горлим жестоко беше окован
За шия и ръце с вериги тежки;
Подложен бе на мъки нечовешки,
Та от страдание да се пречупи
И със предателство да се откупи,
Но нищичко Горлим не им разкри,
Не наруши с думица дори,
На клетвата свещения печат;
Наложи им се най-подир да спрат.
Оставиха го смазан да лежи,
Тогава тъмен силует се приближи
И заговори за милата съпруга
„Нима не искаш участта й да е друга
Та с две-три кратки думи най-подир
Ще я спасиш и си идете в мир
Ще бъдете приятели на краля
Нима и тя това не би избрала?”
Тогаз Горлим, от болка  премалял,
 И Ейлинел да види закопнял
(уверен, че са хванали и нея)
Поддаде се на подлата идея
И скоро храбростта се бе стопила.
Полуохотно и полунасила
Застана сам през каменния трон
От който му продума Саурон:
Нищожно и безпомощно създание
Що чувам? Имал си желание
За пазарлък с мен – кажи тогава
Каква награда те задоволява?”
А клетият Горлим склони глава
Пред трона и с измъчени слова
Помоли онзи властелин известен
Като жесток, коварен и безчестен
Да го възнагради със свободата
Да се оттегли от войната
И да живее с милата съпруга
Това му бе молбата – няма друга.

Тогава Саурон с усмивка рече
„нищожна е цената ти човече,
За толкова предателство и срам!
Разбира се, охотно ще я дам!
Сега разказвай! Стига си мълчал!”
Горлим се вече бе разколебал
Ала под страшните очи
Не му остана смелост да мълчи –
От грешката до пълната измяна
Не бе възможна  никаква промяна
И трябваше да плаща свободата
С предателство към бойните си братя
Накрая свлече се пред Саурон
И смях разтресе каменния трон.


Нищожество! Да лазиш тъй не бива!
Стани на крак, за чашата горчива,
Която до ръба ти съм налял.
Не Ейленел, а призрак си видял!
Създаден, малоумна твар от мен
С едничка цел да бъдеш заблуден
Студена ще е твоята невеста!
Отдаван в гроба тя лежи злочеста
Храна за твари, като тебе жалки
Наградата ти идва подир малко
Със Ейленел отново ще се видиш
И право в нейното легло ще идеш
Где няма рат, ни чест, а вечен сън

Извякоха нещастника навън.
Пред шатрата жестоко го убиха
И после в гроба влажен го зариха
Където костите на Ейлинел лежат
Откакто зли палачи я заклаха
Тъй с люта смърт умря глупецът беден
И себе си прокле със дъх последен,
А Барахир в Морготовите мрежи,
Бе уловен безмилостно понеже
С позора на Ангримовия син
Магията на Тарн  Аелуин
Изчезна и разкриха се за всеки
Бивакът скрит и тайните пътеки.

Горлим бе онзи, който уморен,
от бягства и неволи, ден след ден,
веднъж във късна нощ, пое на път,
с другари да се срещне в таен кът,
през нивите премина крадешком
и стигна до помръкнал селски дом,
в сумрака звезден - мрачен силует,
и само през прозорчето отпред
блещукаше свещичка в скромна стая.
Горлим надикна вътре и се смая,
че зърна като в сън, в омаен блян
на скитник от копнежи изтерзан
жена си да ридае без утеха
край гаснещ огън; тънката й дреха
лицето в бръчки и косата бяла,
говореха за скръб и за раздяла.
Ах! Ейлинел! за моя взор отрада,
а аз  отдавни мислех, че си в Ада!
Ала нима ме лъже паметта?
Та аз загубих всичко на света.
и спомням си, че мъртва те видях,
в онази нощ на ненадеен страх. -
тъй тръпнеше разкъсван от съмнение
в тъмата пред вълшебното видение.
Но да потропа не намери сила
и да попита как се е спасила.
И както колебаше се той
от хълмовете чу се далечен вой.
Изкряска сова! Виеха в простора
глутници тръгнали за лов на хора
и той разбра, че са открили пак
следите му в падналия мрак.
Да му погуби клетия живот
потеря нова пращаше Моргот.
Безмълвно се обърна и отмина
та с него Ейлинел да не погине
и из чукари диви се затича
тъй както звяр подгонен криволичи.
През каменист поток и дебри горски
по-далеч от домовете хорски.
Най-сетне при другарите си беше.
Полегна, ала сън не не го ловеше;
и гледаше сред мрачната гора
как неусетно мътната зора
се сипва над унилите дървета
от болест бе душата му обзета.
Та би приел и робските окови,
ако намери Ейлинел отново.
Безумни мисли бяха го надвили,
над скъпата му за очите мили,
за дълг, за чест и за измяна даже,
но за туй някой едва ли ще разкаже.
И все пак подир хиляди съмнения
избра умът му страшното решение
при кралските васали сам да иде
и да помоли с краля да се види
та прошка на колене да изпроси
с предателската вест която носи
за тайния бивак на Барахир
и как да го открият най-подир
било то денем и в мрак дълбок.
Горлим се просна на Моргот в краката
и довери се на сърце сурово
що нивга  не е изрекло вярно слово.
"Със твойта Ейлинел - Моргот продума -
ще се намериш пак, не ще и дума,
там гдето тя витае и те чака,
та заедно да бъдете в мрака
навеки неразделни - таз награда
за вестите чудесни ти се пада,
по право, о предателю любезни!
Че Ейлинел от този свят изчена
и в смъртни сенки броди слепешком
линшена от съпруг, деца и дом-
видение на скъп човек умрял
в онзи дом си ти видял
Сега на болката през злите двери
каквото търсиш ще намериш;
на Ада в бездната необозрима
върви да търсиш своята любима

Тъй с люта смърт умря глупецът беден
и себе си прокле със дъх последен
а Барахир бе хванат и загина
и всички подвизи отидоха мърцина.
Но туй не бе победа за Моргот -
лиши един бунтовник от живот
ала мнозина други се спасиха
и битката със злото продължиха.
И плъзна слух, че от Моргот създаден
бил онзи адски призрак,
що предаде
душата на Горлим и тъй изгасна
искрата на надеждата прекрасна
запазена в самотната дъбрава.
но Берен имаше късмет тогава:
през онзи ден бе тръгнал да ловува
и спря на странно място да нощува.
далеч от лагера и ето
тъма злокобна стегна му сърцето.
Дърветата безлистни оголели
под тъмен вихър бяха се привели
и грачеха по клоните събрани
рояци черни гарвани и врани.
От човките им черна кръв струеше,
а Берен като вцепенен лежеше
съвсем без власт над собственото тяло
на влажен бряг край блато застояло.
От студ и ужас тръпки го побиха
тогава зърна - над водата тиха
светлик потръпна приглушен и блед,
превърна се в човешки силует
що бавно се зададе към брега
и заговори с тъга:
"Горлим бях аз, изменикът  сломен
с измяна, но не бой се ти от мен,
а бързай! Бързай, че Моргот посяга
и примка около баща ти стяга!
Той знае вашия бивак потаен.
И тъй разказа призракът разкаян
към що врагът коварен го принуди
Тогаз Берен бързо се пробуди
лък грабва, меч запаса и се втурна
през дебрите като вихрушка бурна.
що клони кърши. Стигна най-подир
там де лежеше проснат Барахир.
Усети как сърцето му гори
че закъсня; и в ранните зори
добра се до потайният бивак
на островче сред блатния гъстак.
Внезапно птици литнаха с дузини

Внезапно птици литнаха с дузини
ала не гъски и бекасини,
а само хищни гарвани и врани
седяха там по клоните събрани.
Един изграчи "Берен иде късно"
Подеха всички "Късно! късно! Късно!"
Баща си положи там в гроб по пладне
отгоре струпа камъни грамадни.
и викна триж "Моргот да е проклет"
но не рида - сърцето му бе като лед!

Тогава през планини, блата и през гори,
пое додето най-подир откри
край извор от подземна жар нагрян
убийците - Морготовата сган
Дочу той как един от тях
пред другите се хвалеше със смях
как пръстен взел от мъртвата ръка
и после продължаваше така:
"Тоз пръстен казват бил е изкован
в далечната страната Белерианд,
за Барахир, убития бунтар,
,,услуга някаква на тамошния цар
бил сторил и получил дар богат -
подобен нему няма в този свят.
За този пръстен сам Моргот ме прати
и ме очаква в своите палати,
Макар че пълно е със злато там.
Подобна алчност е за позор и срам
та изкушавам се да му река
че гола бе бунтовната ръка."
Но...не довърши. Звъна лък и ето -
той рухна мъртъв със стрела в сърцето.
Това Моргот обичаше най-много:
противник негов да наказва строго
слугите непокорни вместо него.
Но люта злоба подир туй обзе го
когато от слугите си узна
как Берен рипна с вълча бързина
сред лагера им озова се в миг
и още преди вик
на гняв да екне в техния бивак
изчезнал беше сред гората пак.
Стрели се сипеха като порой,
но с ризница джуджешка беше той.
роден бе под магическа звезда
и в дебрите укри се без следа;
тъй никой не узна нозете смели
по коя пътека са поели

Но зърна изуменият му взор
Как Силмарилите на Феанор
Огряват с бяло зарево пред трона
Свалената Морготова корона
Да вдигне тая тежест страховита
Бе невъзможно; той отчаяно опита
С пръсти от желязната грамада
Да извлече желаната награда
И изведнъж си спомни за борбата
 С Куруфин през онзи ден в гората;
Изтегли бързо ножа от колана
Прихвана здраво твърдата стомана
И плъзна върху нея острието
Студено и блестящо, на което
Джуджета бяха вдъхнали живот
 В ковачниците чудни на Ногрод.
То режеше като зелени клони
Желязото и закалени брони.
Зъбците дето камъка държаха
Прерязани на пода отлетяха;
В десница Берен стисна Силмарила
И блясъкът вълшебен с дивна сила
Избликна розов, пред човешка плът
Тогава той реши за втори път,
Да се сдобие с камък пресвещен,
От Феанор създаден в древен ден.
Ала за тия двамата Силмарила,
Съдбата друго беше отредила.
Пречупи се вълшебната стомана,
От хитрите джуджета изкована;
Раздаде се в чертога ясен звън
И както бе Моргот изпаднал в сън
Едно парче проряза със замах
Челото му. Изтръпнаха в страх.
Сърцата им, защото той въздъхна
И сякаш вихър горестно полъхна
Навред из глухите подземни зали
Задъхаха се орките заспали
За миг загубиха покой и мир
Сред сънищата си за грозен пир;
Заспалите Балрози изръмжаха
И отвисоко горе долетяха
Разкъсвайки ленивия покой –
 свирепи отзвуци на вълци вой


*          *            *

Нагоре в мрака екнеш и съдбовен
Като че призраци от лабиринт гробовен
Далеч от корена на планината
И страшните заплахи под земята
Подгонени от мисли страховити,
Със ужас в ушите и очите
Те бягаха. Разтърсваха ти тръпки
От тропота на собствените стъпки

И  най-подире ето, блесна вече,
Зората бледа нейда надалече
През  отвора на портата сурова –
И там ги чакаше заплаха нова.
На прага, буден, бдителен, разпален
В огромните очи с пламък ален
Стърчеше Кархарот, злокобен враг
Озъбен и настръхнал върколак;
Изплезеният му език гореше;
Да не излезе никой зорко бдеше,
Ни сянка, нито силует на прага,
Опитнащ от тъмницата да избяга.
Каква ли хитрина, какав ли сила,
От този страж ги би спасила?

Той чу ги как нагоре се стремят
Усети странен, нежен аромат,
Надуши идването им през мрака,
Преди да разберат какво ги чака.
Разкърши се като от сън дълбок,
А сетне със внезапен мощен скок
Над бегълците клети връхлетя
И воят му свода полетя.
Атаката му бе като стихия,
По –бърза и от мисъл, и от магия,
 Но Берен сам и обезоръжен,
Пресече пътя му към Лутиен.
Едничка мисъл имаше сега –
да я предпази някак от врага.
Космато гърло сграбчи с левица,
Замахна към очите с десница,
Чиито пръсти здраво беше свил,
Около грейналият Силмарил.
Като венец кинжали с огнен блясък
Зъбите Кархаротови с трясък
Като капан в ръката му се впиха
И около китката я разтрошиха
И срязоха без никакви усилия
И кост, и плът, и  крехки сухожилия
И в тая паст жестока и нечиста
Изгуби се светинята лъчиста
 *          *          *

Отделна страница с пет реда в процес на преработка

Залитна Берен, ала и така
Предпази бързо с лявата ръка
Тинувиел, която изпищя,
Която видя какво го сполетя
И ужасена рухна на земята.
*         *           *

Парче от края на поемата

Там гдето потокът влизаше в гората
Безмълвни се издигаха стъблата,
На мощни и високи дървеса
Сред шарените сенки на леса
Над струите зелени и блестящи,
Но ненадейно из листата спящи
И с хлад мъртвешко ехо долетя
От ниския с трева обрасъл връх,
По-тихо от спокоен сънен дъх.
„Безкрайни са пътеките от мрак,
Където не е стъпвал смъртен крак
Далеч отвъд море и планина!
Далечна е Блажената страна,
Но по-далечна има и от таз –
Там чакат мъртвите, забравени от нас.
Луна не грее в онзи небосклон,
Сърца не бият; само тежък стон,
Веднъж отеква в хиляди лета
Да, много надалеч от нас е тя,
Где мъртвите седят в тишина,
Сред сенките без слънце и луна.

Отдавна бе  Берен храбрец прочут
Без страх от смърт, лишения и студ,
Докато Барахир жив бе до него,
Но след смъртта му черна скръб обзе го,
Живота му лиши от светлина
И Берен непременно закопня
От вражи меч да бъде повален;
Боеше се единствено от плен
Сам диреше заплахи и беди
Така съдбата своя заблуди
И шепотът за неговата слава
Надлъж и шир ранесе се тогава.;
За неговите подвизи чутовно
Потайно пееха певци бунтовни
Как сам подгонен в нощните гори
Под лунните лъчи и призори
Громи Врага. А мрачните дъбрави
Изпълнил бе със яростна ненавист
И гибел за Морготовите твари;
Eла и бук му бяха за другари
Помагаха му зверовете диви
И птиците със песните звънливи
И духовете в скалното усое
Напускаха укритията свои,
За да го упътят в планината стара.
Но скръбна е съдбата на бунтаря.
По-силна от Морготовата власт,
Светът не беше виждал дотогаз;
С безмерна хитрост, подлост и коварство
Моргот оплете цялото си царство;
И Берен осъзна, че се налага
От родния си край да бяга
Далече от тръстиковия вир,
Край който костите на Барахир,
Могъщи нявга днес тънат в тлен
На гроб незнаен, в каменния плен.
За Берен няма тук подслон и дом
И в късна есен тайно, пълзешком,
Заобикаля в нощния сумрак
Засадите на дебнещия враг.
Не ще запее лък в потаен кът,
Стрелите остри няма да летят
И върху меко папратово ложе
Главата морна няма да положи.
Луната що през облаци наднича
Над боровете, вятърът що тича
На воля през дъревата и треви
Не го откриха повече, уви.
Звездите що на север в този час
Блестят сребристо сред мъгли и мраз
(пламтящ трънак наричани тогава)
Останаха зад него за огряват
Поля и хълми
И планински рид
И гроб, сред  пустите блата укрит
На юг започваха земи на страх
Със зли, коварни пътища сред тях
И само люде с храброст надарени
На сенчестите планини студени
Минаваха през сенчестия мрак.
Там ширеше се зло и смъртен враг.
А сетне – скални зъбери, сурови
С магия скрита в техните основи,
Где извори и сладки и горчиви
Водите си към пропасти изливат
Магия се спотайваше в скалите,
Че там отвъд незрима за очите,
Освен от непристъпните скали,
Убежище на гордите орли
Едва се мержелееше една
От феи обитавана страна
Белерианд, Белерианд
От взор човешки не видян

Ала дойде накрая зла прокоба
Разпали се Морготовата злоба
И силата постепенно сбрана там
От твърдината му избухна в плам
Пожар обхвана равнините жадни
И тръгнаха пълчища безпощадни.
Така Моргот обсадата разкъса
Вразите си сред дим и жар разпръсна
И орките убиваха със стръв
Дорде димящи струи топла кръв
Обляха остриетата им черни,
Но Барахир пред людете си верни
Се втурна с мощно копие в отбрана
На Фелагунд, що падна с люта рана.
Избягаха подир това в блатата
И Фелагунд там даде клетва свята
За дружба с неговия род и семе
За обич и за помощ в тежко време.
Но там Финрод загуби двама сина
Ангрод загина и Егнор загина.
Така двамата водачи смели
Сбраха людете си оцелели,
Съпругите, децата си красиви
И на Нарог над струите пенливи
Далеч на юг в пещерите стари
Укрити сред усои и чукари
Чертози под земята сътвориха
И там от враговете се укриха
Зад здрав портал могъщ и несломен
Та чак до Туриновия печален ден.
Задълго там под пещерната стряха
Потомците на Куруфин заживяха
И дружно с Келегоромовия род
Създадоха честит, красив народ.
Тъй в Нарготронд все още беше крал
Финрод, владетел клетва нявга дал
На Барахир за обич и за чест
И ето – през замръзналия лес
Докуца Барахировия син
До горската река Есгаладуин
Последва нейните потоци чисти
На Сирион – до струите сребристи,
Река могъща, волна и студена,
Към морските талази устремена.
Достигна там където си почиват
Водите и  широко се разливат
 В езера под звездния сумрак,
Обрамчени с тръстиков гъсталак
Там ширят се блата; и и изведнъж
Отново станал буен и могъщ
Се втурва Сирион, за да изчезне
Задълто в тайнствени подземни бездри
Умбот-Муилин им казваха тогава
Що Езера на Здрача означава
През сивата дъждовна пелена
Отвъд опазената равнина
Съгледа Берен хълмовете ловни,
Прихлупени под облаци оловни.
И брулени от бурите свирепи.
Но знаеше, сред  блата и степи
Под тия хълмове са издълбали
Водите на Нарог подземни зали
И там Финрод дворец си е скрил
Край пенестия водопад Ингвил.
Там Гномите стоят на вечна стража
( в първоначалния вариант под Гноми се разбира Нолдорите – бел.моя)
Да не допуснат близо сила Вража,
До Наргонтрод, прекрасен като блян
И всеки хълм е с кула увенчан,
Където часови с недремещ взор
Оглеждат зорко равния простор,
Разстлан между реките величави,
А съгледвачи в горските дъбрави,
Укрити сред разлистените клони,
Прострелват вражите шпиони.
Сега прекрачва Берен в този край
И гордо на ръката му сияй,
Безценен пръстен Фелагундов дар
И се провиква „Нито скверна твар
Ни съгледвач съм, чуйте идва с мир
Приятел ваш и син на Барахир”
Преди да стигне в мрачната клисура
Где лее се Нарог, пенлив и бурен,
Стрелци в зелено пришълеца спряха,
Ала когато пръстена видяха,
Приеха го с поклон и кралска чест,
Макар да беше дрипав и злочест
Потеглиха на север в мрак дълбок
Че нямаше ни мост, ни брод в Нарог
И Наргонтронд бе с недостъпен праг,
Било то за приятел или за враг.
На Север где потокът млад и чист
Посреща ручея Гинглист златист
И с него сребърни води вплете –  
Към този край упътиха се те.
По стръмните скали оттам тогава
Към тайните палати величави
Се спуснаха под полумесец бял
И стифнаха до мощния портал
В скалите древни майсторски вграден
И от вековни дънери сглобени.
Пред тях отворен зееше порталът
И влязоха в прекрасна тронна зала.
Прие го Фелагунд с добри слова
Като достоен гост, а след това
Разказа Берен за теглилата свои
И битките си в горските усои.
Припомни си леса на Дориат
И как с венец от нежен шипков цвят
Танцува прелестната Лутиен
Под грейнали звезди в сумрак зелен
Примни си омайния и глас,
Но млъкна – думи нямаше тогаз
Разказа как фонтаните се леят
И славеите неуморно пеят
На Мелиян и скъпия и крал;
Разказа още как му бе задал
Тингол задачата неизпълнима
И как заради своята любима
По-прелестна от ясен слънчев ден
Заради милата си Лутиен
Ще тръгне в пламналия пущинак
Към гибел неминуема и мрак.
Финрод изслуша този разказ и се смая
Замисли и промълви той най-накрая:
„Личи си всичко, че Тингор желае
Да те погуби. Както всеки знае
Над чудните лъчи на Силмарила
Тежи проклятие със страшна сила
И Феаноровите синове по право
Еднички могат да го притежават.
Не може той да пази този дар,
А и не е на всички елфи цар.
И все пак ти ми казваш, че една
Тингол ти определил цена,
За да се върнеш  с чест в Дорият?
Ужасен път те чака, момко млад,
През пепел и отровен пущинак,
Оттук – та до Морготовия праг.
А ако ли успееш, люта злоба
Ще те преследва чак и отвъд гроба
Че синовете Феанорови не крият -
Зарад клетвата си, всеки ще  убият
Дори когато камъка прочут
Поставиш в Тинголовия скут
Послушай, Келегорм и Куруфин
Признават мен, Финродовия син
За свой владетел; и голяма власт
Над родовете им получих аз
Там всички уважават моя глас
И топла дружба има между нас,
Ала уви синът на Барахир
Не ще получи обич, нито мир,
А само гняв, ненавист и омраза,
Ако поиска Силмарила да запази.
Словата му оказаха се прави.
Когато пред народа си разправи
Как Барахир и неговият род.
Живота му спасиха от Моргот
И клетвите що нявга бяха дали
В сърцата войнствен огън се запали,
За нова славна битка. Но тогаз
В тълпата извиси се гневен глас
И път напред проби си с пламнал взор
Сам Келегорм, синът на Феанор.
А всички що наоколо стояха
Погледнаха към него и видяха
Челото му изопнато и строго
И възцари се тишина в чертога
Човек ли, елф ли, враг или другар,
Зъл дух или проклет Морготов звяр,
Или какъвто и да е на този свят,
Ни ред, ни обич, нито Бог, ни Ад
Ще го спасят от нас, ако е взел,
Ако е похитил или отнел
Или пък някак си се е сдобил с безценния сияен Силмарил,
Че трите Силмарила несъмнено
Са наше право древно и свещено.”
Такива гневни думи изговори
И както някога в Тун бе сторил
Баща му с повеляващия глас
Така в сърцата той всели тогаз
Униние и ужас от една
Жестока и безмислена война
От кръв проляна между брат и брат
В Нарготронд и Дориат,
От гибел, от разруха и раздор
Ако ли камъкът на Феанор
Попадне в ръцете на Тингол
И стана тъй причина за разкол
Покрусени от тия думи черни
Дори ония що на Фелагунда бяха верни
Изпаднаха в тревога
При мисълта за мрачната бърлога
Морготова. А Куруфин тогава
След брат си заговори с реч лукава
Та умовете им да замъгли до края
И толкова изкусно ги замая,
Че чак на Турин до деня жесток
Не се изправи никой Гном в Нарог
Срещу Моргот открито да се бие.
Със дебнене, засади и магия,
В съюз безмълвен с тварите плашливи,
Които скитат из горите диви,
С невидими ловци, стрели отровни,
Долитащи от дебрите вековни,
С коварство и омраза спотаена,
Що стъпва денем с крачка кадифена
И носи люта смърт сред нощен мрак
На враговете в спящия бивак –
Тъй бранеха страната си от гнет,
Забравили за древния обет,
Че Куруфин на целия народ
Бе вдъхнал черен ужас от Моргот.
Тъй в онзи ден тъй накипял
Отказаха да слушат своя крал
И рекоха „Финродовият син
Не ни е пълновластен властелин”
Тогава слезе Фелагунд от трона
Захвърли долу тежката корона
И викна пред народа с ясен глас
„Вий клетвата престъпвате, но аз,
За да изпълня своя свят обет,
Властта си ще отхвърля занапред.
Ако ли има между вас бойци
И верни на Финрода храбреци,
Елате с мен да тръгна като войн,
А не като натрапник недостоен,
Принуден да напусне своя град,
Престола си и кралския палат”
Прекрачиха до него десетима
Доказали се с доблест несравнима
В сражения под неговия флаг
Срещу коварния и подъл враг.
Един от тях наведе се и взе
Короната му в кралските нозе
И рече му „ще тръгнем с теб на бой
Ала престолът пак остава твой.
Заместник избери си занапред.”
Тогава Фелагунд на Ородрет
Подаде и каза „Братко мой
Дорде се върна тоз палат е твой”
Тук Келегорм реши да замълчи,
А Куруфин с усмивка да се отдал