Детето или голямата любов...

Имаше 3 профила с такова име. Тя пишеше от фалшив със същото име. Като я предупредих първия път махна снимката от профила там, но не ме послуша да смени името тук. Чувствам се малко виновна, че "отворих" очите и на други коя е жената, но не съм го направила нарочно.

За мен авторката си има няколко фейсбук профила по принцип. Един за ало.бг, примерно, от където се е запознала с идеалния, и един за пред мъжа и родата.

Здравейте мами! Отдавна ви чета,но все не идва ред да се престраша да напиша и аз за своя проблем. Но ето, че се престраших. Имам огромна нужда да чуя вашето мнение за това ,което ще ви разкажа , естествено ако ме изтърпите и изчетете целия роман, който написах. Просто наистина не знам как да разкажа историята на живота си по-кратко. Всъщност в заглавието на темата ми НЯМА колебание. Смятам, че за всяка майка детенцето е най-важното нещо в живота и, но аз просто търся други отговори за себе си. Ще започна оттам, че се запознах с мъжа ми веднага след гимназията , той е 9 години по-голям от мен . Буквално ме грабна от ученическата скамейка и не ме пусна повече. Аз заминах да следвам в столицата, той ме последва и така заживяхме заедно. След като завърших се оженихме и лека полека проблемите трайно започваха да се настаняват в семейния ни живот. Той се отдръпна, занимаваше се с неговите си хобита, все беше недоволен и мрънкаше. Каквото и да направех, все не му харесваше. Ако съм сготвила любимото ядене, ще намери да мърмори за лъжицата, ако съм избърсала защо съм го направила, подът е хлъзгав, ако не съм защо не съм? И така нататък. Никога в нищо не ми помагаше, зачисли ми цялото домакинство и всичко, за което се сетите. Ако например не платя тока, защото нямам време , ще ни отрежат, ако не измия чиниите , той никога не го прави. Веднъж бях в командировка и като се прибрах представете си какво заварих след две седмично отсъствие. Стараех се много, той беше първият мъж в живота ми, толкова исках всичко да е идеално и споделено, но в моите мечти винаги бях сама. Дори когато се разболявах сериозно, за мен идваше да се грижи майка ми . По това време бях на 27 и много исках да имам дете , вярвах че освен личното щастие,което то ще ми донесе, ще внесе такова и в семейството ни. Забременях от веднъж. И бременността си изкарах сама , докато той ходеше за риба или на село при майка си и сестра си. Пак си остана такъв егоист. Карахме се постоянно,аз не бях спокойна, чувствах се нещастна и сама. На края за капак,когато тръгнах да раждам сина ми той ми каза, че щял да си поспи ,докато аз там чакам контракциите. С две думи остави ме сама в такъв момент и легна да спи. От този момент нещо в мен се пречупи,няма да изброявам безбройните други , в които ме е хокал или бил недоволен или вменявал чувство за вина. Защото аз естествено съм виновна за всичко. Докато бях в майчинство загубих работата си и се оказах арестувана вкъщи. Напълно зависима от него финансово и живееща в апартамента на неговата майка. Започнах да мисля за раздяла,но тя физически беше невъзможна при тези обстоятелства. Синът ми растеше и виждаше , че ние сме двама доста чужди един на друг хора с баща му и това се отрази на възпитанието му. Сега е на 7,много е умен ,но е трудно дете. Започнах да живея в собствен свят, иначе бях обречена на самота. Имах свои приятели и свой живот, просто започнах като него. Понеже са ме питали често да вметна, че той няма любовница, от работа се прибира вкъщи и практически не би имал време и възможност за това. Но да се върна към себе си ....Преди година се запознах с един мъж, от онези, за които е достатъчна само една дума-невероятен. Умен, образован,чувствителен, имахме общи интереси, с добра професия и материално осигурен, живееше в София. Разказах му за ситуацията, в която живея и колко съм смачкана, той разбра това и започна да ме подкрепя сякак. Премести се при мен в града , в който живея, а от мен се искаше да прекратя брака си. И аз реших да го направя . Казах на мъжа ми, че не съм щастлива в тази връзка и искам да започна сама отначало. Той обаче се оказа много упорит, не искаше да се разведем , а и малко преди това бяхме купили мечтаното най-после наше жилище и подялбата му ставаше трудна. Аз няма къде да отида със сина ни, а той се прибираше всяка вечер вкъщи все едно нищо не е станало. През това време започнах работа ,н а минимална работна заплата. Малко но все пак нещо. А и до мен беше другият човек в когото вярвах и който ме подкрепяше. И така до една вечер, когато разтревожена за емоционалното състояние на сина ми си позволих да споделя с него. Направо ме поля студен душ . Той идеалният , любимият, на когото бях повярвала и с когото никога за нищо не сме се карали, ми зададе въпросът как изобщо съм могла да родя дете от тоя мъж. Започна да твърди, че детето ми има психически проблеми и не знам си какви глупости. Такова нещо няма сто процента. Синът ми е трудно дете като поведение заради средата и ситуацията в която му се налагаше да живее,но той е здрав и много умен. Просто опитва да се налага. Иначе чувствителен и като всяко дете има нужда от любов . В този момент осъзнах, че моят "идеален" ненавижда детето ми. През цялото време вижда съпруга ми в него. И говори за 7 годишния ми син като за престъпник убиец. Просто не мога да си обясня откъде се взе тази ненавист. И аз се дръпнах . Продължих връзката си с него, но не се изнесох. Живеехме със съпруга ми като съквартиранти ,но всеки от нас се прибираше вкъщи. Така мина цяла година, аз не се престраших да направя друга крачка, страх ме е от отношението на този човек към детето ми и какво ще последва. Иначе всичко останало в нашите отношения беше красиво и хармонично. От него аз получих това, което никога не съм имала- любов, закрила, рамо, грижа, разбиране подкрепа. Просто той е онзи човек,който ме прави по-добрата версия на самата мен. Скоро след поредното спречкване на тема моето дете , той се прибра в София и започна работа там. Понеже животът ми тук беше толкова свързан през изминалата година с него се чувствам ужасно. Самотна,излъгана,предадена. .. Дали сгреших, че не се събрах с него? Дали трябва нещо да предприема? НО как да го науча да обича детето ми като имам усещането , че той направо го мрази.Не искам да жертвам любовта заради детото си, но няма да допусна и детето ми да стане жертва на моите чувства. Вероятно се питате дали мъжът ми знае за тази моя връзка. Не знае , но предполага според мен . Той си живее по старому. Не бих казала, че е щастлив ,но го устройва ситуацията. А мен ме изгризват толкова неща отвътре. Цяла година се опитвах да се разделя с него и не успях. Обидена съм му, изтинал ми е и въпреки това го съжалявам и не искам да го наранявам. Страхувам се и какво ще правя сама , как ще плащам сметки и ще гледам дете с минимална заплата . Ще съм ви благодарна да ми дадете малко кураж и мненията си , защото наистина съм в страшна дупка ....

Формално и детето е "до време", защото то става на 18 и често отива да учи някъде, решава да живее самостоятелно, хваща си гадже... В общи линии всичко е "до време" (освен кредитите може би ). Не всеки иска и може да живее сам. Има я тази приказка "от кал да е - мъж да е", то важи и за мъжете - искат жена, без значение коя, ама да не са сами. Някои си завъждат домашен любимец.