Всички след Ефето.
Времето за разплата е напред.
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346182751083442177
Отговорът на феновете за сватбата погребение.
- Публикувана: 1 ян. 2021, 01:18 ч.
- Последно мнение: 21 ян. 2021, 18:09 ч.
Енгин Акюрек в Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 405
Всички след Ефето.
Времето за разплата е напред.
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346182751083442177
Отговорът на феновете за сватбата погребение.
Интересно наистина какво ще стане с наследството на Акън. Посланика от доста време него си преследва. Но за целта му трябва Наре да я притисне с нещо, за да му го даде. Може да е с това покушение срещу Санджар, т.е. ако иска да го опази жив, да даде наследството. Сватбата пак не ми се връзва. За какво му е на посланика да ги жени. 
Ако пък имат план с Гедиз и сватбата е част от него, то Гедиз би трябвало да е по-доволен от случващото се - булка и пари получава.
Варианта първоначално да се преструва, а после да се разкрие, че е бил част от плана и примерно сватбата е била негова идея, ми изглежда много долен
, но знам ли. Ако е така, да му се неначуди човек за какво му е притрябвала толкоз таз Наре 
Единственото ясно е, че Наре ще е прецакана или по-точно сама ще си се прецака за пореден път, защото за мен от много време единствено и само тя си е виновна за това, което и се случва и никак не мога да я оправдая. И още по-веселото е, че май пак баща и ще я преметне.
Ако пък имат план с Гедиз и сватбата е част от него, то Гедиз би трябвало да е по-доволен от случващото се - булка и пари получава.
Варианта първоначално да се преструва, а после да се разкрие, че е бил част от плана и примерно сватбата е била негова идея, ми изглежда много долен
, но знам ли. Ако е така, да му се неначуди човек за какво му е притрябвала толкоз таз Наре Единственото ясно е, че Наре ще е прецакана или по-точно сама ще си се прецака за пореден път, защото за мен от много време единствено и само тя си е виновна за това, което и се случва и никак не мога да я оправдая. И още по-веселото е, че май пак баща и ще я преметне.
Привет, момичета 
Благодаря за всичката информация, която сте донесли
Мнго хубав анализ отново на Шахзад
Виждам , бесни сте и от трейлъра и от развитието
То и на мен не ми харесва
ама ние още от първите серии правехме предполотения за евентуална сватба на Наре и Гедиз, оказа се вярно. Не ни се искаше, ама явно и следващите СЦ ще следват предначертаната хронология , защото съм убедена, че такава има. Дано само да не стане по-зле отколкото бяха старите
Благодаря за всичката информация, която сте донесли
Мнго хубав анализ отново на Шахзад
Виждам , бесни сте и от трейлъра и от развитието
То и на мен не ми харесва
ама ние още от първите серии правехме предполотения за евентуална сватба на Наре и Гедиз, оказа се вярно. Не ни се искаше, ама явно и следващите СЦ ще следват предначертаната хронология , защото съм убедена, че такава има. Дано само да не стане по-зле отколкото бяха старите 
Благодаря за превода.
Само едно не мога да разбера, защо в сериала трябва да има толкова насилие.
Защо не спретнаха една хубава история с наличните герой, а сега ги изхвърлят от сериала?
Най-вероятно ще убият наистина Гедиз, както и Сахра.
И след всички тези глупави постъпки, за каква любов ще ни говорят? За мен умря тази Норе, която обича Санджар. Няма нита логика, нито смисъл. От баща си не е видяла нищо добро, той не иска тя да е със Санджар..
Пожелавам й много здраве, дълъг семеен живат и много деца.
Лошото е, че ще видим едни уж насила и за доброто на Санджар оженили се Наре и Гедиз. Само да не видим и Гедиз който я изнасилва... Явно, уж, посланика е забъркал сватбата.. А Гедиз му отърва, след всичките му постъпки, едва ли съжалява и е бил влюбен в Сахра.
Ще видим и първата му брачна нощ с Наре, нали трябва да е 50 на 50 историята.
Наре ще го направи за доброто на Санджар. Няма да си казвам истинските мисли, защото псувам като каруцарка..
Чесно казано ми е жал за Неслихан и Енгин, да бяха работили заедно в друг проект
Хайде да ни е честита сватбата за 2 епизода и бебето за още 10... Дано не убият Ураз, но едва ли...
Само едно не мога да разбера, защо в сериала трябва да има толкова насилие.
Защо не спретнаха една хубава история с наличните герой, а сега ги изхвърлят от сериала?
Най-вероятно ще убият наистина Гедиз, както и Сахра.
И след всички тези глупави постъпки, за каква любов ще ни говорят? За мен умря тази Норе, която обича Санджар. Няма нита логика, нито смисъл. От баща си не е видяла нищо добро, той не иска тя да е със Санджар..
Пожелавам й много здраве, дълъг семеен живат и много деца.
Лошото е, че ще видим едни уж насила и за доброто на Санджар оженили се Наре и Гедиз. Само да не видим и Гедиз който я изнасилва... Явно, уж, посланика е забъркал сватбата.. А Гедиз му отърва, след всичките му постъпки, едва ли съжалява и е бил влюбен в Сахра.
Ще видим и първата му брачна нощ с Наре, нали трябва да е 50 на 50 историята.
Наре ще го направи за доброто на Санджар. Няма да си казвам истинските мисли, защото псувам като каруцарка..
Чесно казано ми е жал за Неслихан и Енгин, да бяха работили заедно в друг проект
Хайде да ни е честита сватбата за 2 епизода и бебето за още 10... Дано не убият Ураз, но едва ли...
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346143579475947520
Актрисата Нюлифер/Атике, обяви раздялата си със сериала в еп. 35.
"Семейството на сериала, "Дъщеря на посланика", с което ми е трудно да се сбогувам, но от епизод 35 напускам сериала, където дадох живот на възрастен персонаж. Благодаря на всички за всичко."
Ейлем, голяма чистка прави. Тя е страхотен сценарист, ще се справи.
Всичката плява - вън.
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346155611650748418
Предполагат, че това е халката от Санджар.
Баш на Санджар. Ако ще и годежният му пръстен да носи, както ми се искаше първоначално - вече е все тая. Тя е г- жа Ъшъклъ. Да си стои там, законният й съпруг да й духа по раните с цел да я излекува. Нали не искаше нито Санджар, нито майка му, нито конака / дето бил камък и греди/ сега да си живее прекрасния живот.
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346143579475947520
Актрисата Нюлифер/Атике, обяви раздялата си със сериала в еп. 35.
"Семейството на сериала, "Дъщеря на посланика", с което ми е трудно да се сбогувам, но от епизод 35 напускам сериала, където дадох живот на възрастен персонаж. Благодаря на всички за всичко."
Ейлем, голяма чистка прави. Тя е страхотен сценарист, ще се справи.
Всичката плява - вън.
Източник - арабките: https://twitter.com/SefirinKiziFC/status/1346155611650748418
Предполагат, че това е халката от Санджар.и
И на мен ми мина през умаа, само Гедиз каза - Евет.Може би няма да подпише.. .. Но звучи много клише, както подари конака, така ще се омъжи наистина и после ще наръгат Санджар. Разбира се, дали ще има бебе, не може да знаем.. Ще убият Гедиз в катастрофата ,Санджар ще е оправдан.. Но в крайна сметка, с кой акъл повярва на посланика Наре?
Кога той прояви човечност и бащинско чувство?
А, кога изпълни дадена дума? Кога не я нарани жестоко, за да не бъде със Санджар? Като посланик, той може, сигурно ще Повлияе на делото и би наранил Санджар?Но защо е тази омраза към Санджар, не мога да разбера?
А относно Гедиз,вече не знам.. Устройва ги да играе вълк в овча кожа,особено ако го отпратим след 2 епизода.. А и голямата му любов, за която пожертва всичко, едва ли завърши със Сахра, забрава и съжаление дружбата със Санджар..
Да не забравяме една от 10 божии заповеди е- Не пожулавай жената на ближния. Греха му е голям.. Пази боже от такива най-добри приятели..Така, че вярвам на сройлерите и че съжаление то му е фалшиво..
На мен лично много, ще ми е противно. Омъжена за Гедиз с пръстените на Санджар.. Чиста подигравка и с двамата. Хем уж щастлива, с усмивка на лице се сгоди за Санджар.. Никой не я екарал насила, със заплахи.. Сега по желание, лично за мен, не претискана с нищо се взима с Гедиз . Защото няма оправдание, с каквото и да я заплаши баща й. Видяхме го, щом тя не го познава. Просто постъпката й няма обяснение, освен от любов.
Сега поне да не се прави на нещастна. Нали това искаше, Гедиз да й лекува раните по нощите, за европеец.. И ще е прав човека да ни поиска полагащото му се в първата брачна нощ...
Доста ще е нагло и безславно от негова страна. Ама нищо чудно Нере да спи с него от съжаление или за да спаси Санджар.. От любов...
Сега поне да не се прави на нещастна. Нали това искаше, Гедиз да й лекува раните по нощите, за европеец.. И ще е прав човека да ни поиска полагащото му се в първата брачна нощ...
Доста ще е нагло и безславно от негова страна. Ама нищо чудно Нере да спи с него от съжаление или за да спаси Санджар.. От любов...
Момичета, ето историята, която ни разказва Енгин в бр.36 на списанието Kafasına göre.
Превод от испански Теменужка Христова.
Чинар
Енгин Акюрек
Мехмет Нури почувства, че започва пътешествие в дебрите на писателството в деня, когато се научи да чете и пише. В детството си не беше много разговорлив, затова набързо свикна да струпва изреченията в ръката, която държеше писалката, вместо да ги задържа върху гласните си струни. Ако го погледнеш в очите и му говориш, ще ти разкаже проблемите си с наведена до земята глава, докато червенината на бузите му изчезне. Човек можеше да прекара цялото си детство със зачервени бузи, докато успее да контролира срамежливостта, заселила се в него.
Денят, в който хвана химикал и започна да пише, откри че съществува и друга Вселена. Това беше свят, в който никой друг не пристъпваше, той единствен можеше да пътува из него и да поставя границите... Изглеждаше, че в този различен свят живееше негов брат-близнак, който му изпращаше изречения от там. Започна да описва всичко видяно, всеки момент, на който беше станал свидетел. Докато пишеше за събитията, на които беше свидетел обаче, изкривяваше истината и я превръщаше в измислена реалност, съществуваща в главата му. Другояче казано, в неговата Вселена, историята му се развиваше по начина, по който се случваха нещата.
Някога, в гимназиалните години, учителят по турски зададе за домашно на целият клас да напишат детайли от своята разходка с пикник. Цял следобед Мехмет Нури седя над празния лист, но нямаше късмет със съчинението. Пишеше откакто се помнеше, но за пръв път някой друг щеше да прочете написаното, а и целият клас щеше да слуша. Този път другият свят запази тишина, близнакът му също не издаде нито звук. Задачата беше да каже истината, да разкаже каквото е видял и преживял. За Мехмет Нури така наречената истина беше нещо безвкусно, без сол и не биваше да бъде сервирана като неовкусено ястие. Прекара часове, взрян в тетрадката си, преди да успее да напише дори едно изречение. Сънят започваше да тежи на клепачите му. Но щом главата му докосна възглавницата, получи съобщение от брат си, близнака, от другата Вселена. За минути изпълни белият лист, който беше изучавал часове наред. Истината се огъна, изкриви се, превръщайки се в един пикник, на който само той беше присъствал.
Започна да чете пред класа на висок глас, с гордост, текста, който беше написал. Беше толкова уверен в написаното и сигурен в себе си, че дори бузите му не пламтяха. Изгуби се в гората по време на пикника със съученик, с когото не се разбираха добре. Създаде този образ в своята Вселена, накара дъжда, който не беше валял по време на пикника да заплющи и написа история за приятелството, създало се в една пещера, подслонило две момчета, които не се обичаха много. Последното изречение на съчинението беше: “Нямаше нито време, нито място да се разберем.” След като спря да чете, настъпи пълна тишина.
Всички се опитваха да разберат прочетеното и мълчаливо чакаха реакцията на учителя, наблюдавайки го внимателно. Той наруши тишината с въпрос.
”Какво е това сега, синко? Каква беше задачата и какво си написал ти?”...
Целият клас започна да се кикоти. Онези, които подскачаха и криеха главите си и другите, които се кискаха, пръскайки слюнка едни върху други, накараха бузите на Мехмет Нури да пламнат като електрически крушки. Мехмет Нури беше потъна в размишления в онзи ден; какво пишеше, коя беше истината и каква трябваше да бъде неговата позиция в нея. Или пък авторът трябваше да разказва събитията, на които беше свидетел, като обикновен писар.
Мехмет Нури порастна и възмъжа, завърши гимназията,но никога не престана да пише. Опитваше се да напише нещо върху всяко късче хартия, което му попадаше, дори върху бялата салфетка. Изпрати написаното от него на литературни списания, почука от врата на врата и посети всяко издателство с ръкописите си под мишница. Направи всичко възможно хората да прочетат това, което беше написал, но безуспешно. Не знаеше дали написаното от него беше лошо или за успеха бяха нужни и други неща... Животът му не протичаше, както беше планувал, а реалността не отговаряше на събитията, за които бленуваше. За някои хора това отговаряше точно на дефиницията за нещастие... загуби радостта си, усмивката му се стопи, не усещаше бузите си да се възпламеняват... Ожени се, сдоби се с дъщеря и син, както и с един нещастен брак. Заради проблемите си с писането,не успя да намери престижна работа. За щастие, съпругата му работеше в банка, та поне влизаха някакви пари в къщи. Той знаеше, че не е от този свят... В света на мечтите му не съществуваше немотия, нямаше проблеми, всичко беше наред, нямаше мъка ,нямаше нищо това отвратително и жестоко нещо, наречено действителност. Прекара десетилетието на двайсетте години в преход от едно издателство до друго. С малкото си спестени пари, отпечата романа, който беше написал, но никой, освен съпругата му, приятелите и роднините, не купи книгата. Когато писател има проблеми с творчеството, очите му не забелязват нищо друго, а ръцете му не успяват да задържат друга работа. Това не са мои думи. Мехмет Нури продължаваше да ги повтаря на себе си. Беше изморен, беъчките на лицето му ставаха все по-дълбоки, погледът му се замъгли, а усмивката му посърна и постепенно изчезна от лицето му. А най-лошото от всичко беше, че неговият брат- близнак от другата Вселена, също изчезна. Дълго време нямаше нито съобщения, нито дума се чуваше от него. Всеки път, когато пишеше нещо, брат му изпращаше фрази, но щом вече не го правеше, значи беше заминал. Мехмет Нури много размишлява по този въпрос. Защо изгуби откритият от него различен свят? С химикал в ръка, взрян в празния бял лист пред себе си, стоя неподвижен с часове, без да напише нито една дума. Мислено се заключи в стая, в която никой не можеше да влезе, вглъби се дълбоко в себе си, изгуби се.
Мехмет Нури беше вече по средата на четиридесетте години. Започна да продава лимони на пазара, за да занесе в къщи някоя стотинка. Лицето му беше по-кисело от лимоните, които продаваше. Бръчките на лицето му издаваха кога се беше смял за последен път. Веднъж, на пазара, видя приятелят си от гимназията Селим, който изглеждаше сякаш току-що беше захвърлил училищната униформа и беше дошъл на пазара. Искаше да извика Селим и да му каже, че изобщо не се е променил, но не го направи. Гласът му не му се подчини. Мехмет Нури се замисли за Селим, докато се прибираше в къщи. В гимназията седяха на един чин. Спомни си семейството на Селим от дните, когато ходеше у тях да учат. Баща му имаше прекрасна библиотека, от която беше прочел много класическа литература. Мехмет Нури беше силно впечатлен от библиотеката и книгите в нея. Да ходи у Селим с претекста да учат заедно, се беше превърнало в най-голямото му приключение. Докато се прибираше, киселата физиономия на Мехмет Нури се беше смегчила, а бръчките по лицето му свкаш бяха започнали да дишат и да се съживяват. Веднага влезе в стаята си, взе молив и тетрадка, които от дълго време не беше докосвал. Щеше да напише историята на бащата на Селим. Писа всеки ден в продължение на три месеца, почти не спеше и накрая завърши роман в две части. Мехмет Нури четеше и препрочиташе написаното, а на лицето му цъфтеше усмивка. Мислеше, че е най-доброто, което някога беше написал. Първият издател, на когото изпрати работата си, беше шокиран от прочетеният архив. За разлика от предишните творби на Мехмет Нури, езикът, който беше използвал и начинът, по който беше разказал проблема, бяха създали една много успешна история.
Името на романа беше Чинар. Описваше една фамилия като един чинар, но езикът, който беше използвал, беше различен от всичко, което беше писал някога. Въпреки, че книгата не привлече внимание в началото, тя все пак успя да се нареди в списъка с най-продаваните заглавия за кратко време, благодарение на препоръката на един от значимите литературни критици. На своите повече от четиридесет години, Мехмет Нури изживя щастието, което никога не беше изпитвал и дори за пръв път видя в децата си и съпругата си своето семейство. Чувстваше, че всички негови клетки бяха възкръснали и се бяха върнали към живот...
Вторият том на романа също постигна голям успех. Книгата беше предизвикала фурор, достигна рекорд по продажба. Мехмет Нури беше търсен за интервюта от вестници, списания, специализирани издания, а адаптацията на книгата се превърна в успешна телевизионна поредица с много висок рейтинг, разбивайки всички рекорди. Мехмет Нури купи за семейството си голяма къща, а на съпругата си подари автомобил. Щом видя, че продажбите ма вторият том са стабилни, издателят поръча на Мехмет Нури да напише и трета част. Читателят искаше продължение на историята и едновременно с това беше щастлив от откритието на нов автор. Мехмет Нури, заедно с щастието да печели пари от професията си, се научи да държи здраво юздите на мечтите си в ръце. Не се осмели да напише нещо ново. Вече беше написал всичко, което знаеше за семейството на Селим и с малко закъснение си даде сметка, че няма история, за да напише трети том. Мозъкът му винаги беше зает с бащата на Селим и романът Чинар... Издателите и читателите нетърпеливо чакаха продължение от Мехмет Нури. Той съжаляваше, че не беше извикал на Селим в онзи ден, на пазара и това усещане го гризеше отвътре безспир, докато завладя и тялото му също.
В края на всяка седмица отиваше на пазара, където беше видял Селим. Стоеше скрит зад ъгъла от другата страна на улицата срещу щанда, от който някога продаваше лимони и чакаше с надежда да види отново Селим. Докато Мехмет Нури се взираше в лимоните, погледът му ставаше горчив и той се чувстваше като крадец. Въпреки, че се опита да открие Селим чрез профилите на общи познати от гимназията в социалните мрежи, не можа да постигне никакъв резултат. Издателството го притискаше за третата книга и Мехмет Нури сядаше всяка вечер да пише, но на сутринта осъмваше отново с празен лист пред себе си, без да е написал нито едно изречение. Кратките разкази, които беше написал в опитите си да се отдалечи от романа, не се харесаха на издателството и не бяха успешни издания.
Постепенно Мехмет Нури се върна към старите си навици, стоеше по цял ден в студиото си с празен поглед. Пустотата, която обгръщаше душата му, проникваше през стените на кабинета му, докосвайки цялата къща, съпругата и децата му, прескачаше на улиците и булевардите и се връщаше обратно, разширявайки все повече и повече вътрешната му празнота.
*******
Издателството беше загубило надежда за трета част. Три години след издаването на първият том, романът Чинар беше намален на една трета от първоначалната си цена, на оферта по книжарниците. След първото издание на книгата, десетки писма и ел. поща пристигаха в издателската къща. Мехмет Нури внимателно четеше всички писма и им отговаряше макар и късно. Три години по-късно, писмата, получени в издателството и които му бяха изпращани, не надвишаваха три или пет броя за месец. Съдържанието им винаги беше едно и също, очакваха продължение на романа и виждаха в Мехмет Нури късно открит талант. Мехмет Нури прочиташе първото изречение от писмото, прехвърляше още няколко изречения и ако се отнасяше до трети том, преставаше да чете.
Пристигнаха три писма, изпратени от издателската къща. Първо прочете писмата, после погледна кой е подателят и откъде са изпратени. Още след първото изречение на две от писмата, ги изостави. Взе последното писмо в ръце и започна да чете. Още щом прочете началните думи, дъхът му спря и той бързо погледна кой е подателят на писмото, без да чете остатъка.
От: Селим Чинар, Калифорния, САЩ
Скъпи Мехмет Нури, приятелю от младежките години, надявам се че си добре и всичко в живота ти е наред. Не беше лесно да те открия приятелю, нямаше те в социалните мрежи, а и никой от старите ни приятели не знаеше адреса ти, нито телефонния ти номер. Трябваше да се досетя, че такъв човек като теб, няма да има профил в социалните мрежи. Живея от двайсет години в Америка, по-точно преместихме се тук със семейството след като завършихме гимназията. Не се бях връщал в къщи през тези двайсет години, затова и прочетох романа ти прекалено късно. Разбрах за него случайно, от чат с приятел и веднага го поръчах по интернет. Изненадах се, когато видях задната корица на книгата, приятелю... Видях имената на фамилия Чинар; баща ми, брат ми, сестрите ми. Повярвай ми, бях силно изненадан. Ти идваше често в къщи да учим и прекарваше дълги часове с нас, но ме изненада, че си спомняш имената ни години след това и че си ги използвал специално в романа си. Скъпи приятелю по чин, романът ти е впечатляващ и успешен. Развълнува ме силно... Много ми се иска историята на семейството ми да беше точно такава. Иска ми се покойният ми баща да беше толкова чувствителен, колкото го описваш. Представих си семейството да пуска корени, като дървото чинар, както в романа ти. Щом свърших книгата, се обадих на сестрите си, които не бях виждал от дълго време, свързах се и с брат ми, благодарен съм ти, че ми припомни колко много се нуждая от него. Скъпи приятелю, твоят роман е един шедьовър, в който никоя ситуация или емоция, с изключение на имената ни, не са достойни за моето семейство. Не зная защо си използвал нашите имена, ще се радвам да ми отговориш на въпроса. Чакам с нетърпение издаването на третия том. Най-вече заради емоциите, които не можах да изживея.
С обич.
Мехмет Нури довърши четенето на писмото, пое дълбоко дъх, извади лист и химикал и започна да пише третата част на романа. Щом написа първото изречение, целият роман започна да се излива върху белият лист пред очите му. Предполагам, че братът-близнак му помагаше от другата Вселена...
Добро утро,
Момичета, ето историята, която ни разказва Енгин в бр.36 на списанието Kafasına göre.
Превод от испански Теменужка Христова.
Чинар
Енгин Акюрек
Благодаря за превода! 
В различни посоки.Тъжно.
Момичета,
Здрав и спокоен ден.
Момичета, ето историята, която ни разказва Енгин в бр.36 на списанието Kafasına göre.
Превод от испански Теменужка Христова.
Чинар
Енгин Акюрек
Скрит текст:
Мехмет Нури почувства, че започва пътешествие в дебрите на писателството в деня, когато се научи да чете и пише. В детството си не беше много разговорлив, затова набързо свикна да струпва изреченията в ръката, която държеше писалката, вместо да ги задържа върху гласните си струни. Ако го погледнеш в очите и му говориш, ще ти разкаже проблемите си с наведена до земята глава, докато червенината на бузите му изчезне. Човек можеше да прекара цялото си детство със зачервени бузи, докато успее да контролира срамежливостта, заселила се в него.
Денят, в който хвана химикал и започна да пише, откри че съществува и друга Вселена. Това беше свят, в който никой друг не пристъпваше, той единствен можеше да пътува из него и да поставя границите... Изглеждаше, че в този различен свят живееше негов брат-близнак, който му изпращаше изречения от там. Започна да описва всичко видяно, всеки момент, на който беше станал свидетел. Докато пишеше за събитията, на които беше свидетел обаче, изкривяваше истината и я превръщаше в измислена реалност, съществуваща в главата му. Другояче казано, в неговата Вселена, историята му се развиваше по начина, по който се случваха нещата.
Някога, в гимназиалните години, учителят по турски зададе за домашно на целият клас да напишат детайли от своята разходка с пикник. Цял следобед Мехмет Нури седя над празния лист, но нямаше късмет със съчинението. Пишеше откакто се помнеше, но за пръв път някой друг щеше да прочете написаното, а и целият клас щеше да слуша. Този път другият свят запази тишина, близнакът му също не издаде нито звук. Задачата беше да каже истината, да разкаже каквото е видял и преживял. За Мехмет Нури така наречената истина беше нещо безвкусно, без сол и не биваше да бъде сервирана като неовкусено ястие. Прекара часове, взрян в тетрадката си, преди да успее да напише дори едно изречение. Сънят започваше да тежи на клепачите му. Но щом главата му докосна възглавницата, получи съобщение от брат си, близнака, от другата Вселена. За минути изпълни белият лист, който беше изучавал часове наред. Истината се огъна, изкриви се, превръщайки се в един пикник, на който само той беше присъствал.
Започна да чете пред класа на висок глас, с гордост, текста, който беше написал. Беше толкова уверен в написаното и сигурен в себе си, че дори бузите му не пламтяха. Изгуби се в гората по време на пикника със съученик, с когото не се разбираха добре. Създаде този образ в своята Вселена, накара дъжда, който не беше валял по време на пикника да заплющи и написа история за приятелството, създало се в една пещера, подслонило две момчета, които не се обичаха много. Последното изречение на съчинението беше: “Нямаше нито време, нито място да се разберем.” След като спря да чете, настъпи пълна тишина.
Всички се опитваха да разберат прочетеното и мълчаливо чакаха реакцията на учителя, наблюдавайки го внимателно. Той наруши тишината с въпрос.
”Какво е това сега, синко? Каква беше задачата и какво си написал ти?”...
Целият клас започна да се кикоти. Онези, които подскачаха и криеха главите си и другите, които се кискаха, пръскайки слюнка едни върху други, накараха бузите на Мехмет Нури да пламнат като електрически крушки. Мехмет Нури беше потъна в размишления в онзи ден; какво пишеше, коя беше истината и каква трябваше да бъде неговата позиция в нея. Или пък авторът трябваше да разказва събитията, на които беше свидетел, като обикновен писар.
Мехмет Нури порастна и възмъжа, завърши гимназията,но никога не престана да пише. Опитваше се да напише нещо върху всяко късче хартия, което му попадаше, дори върху бялата салфетка. Изпрати написаното от него на литературни списания, почука от врата на врата и посети всяко издателство с ръкописите си под мишница. Направи всичко възможно хората да прочетат това, което беше написал, но безуспешно. Не знаеше дали написаното от него беше лошо или за успеха бяха нужни и други неща... Животът му не протичаше, както беше планувал, а реалността не отговаряше на събитията, за които бленуваше. За някои хора това отговаряше точно на дефиницията за нещастие... загуби радостта си, усмивката му се стопи, не усещаше бузите си да се възпламеняват... Ожени се, сдоби се с дъщеря и син, както и с един нещастен брак. Заради проблемите си с писането,не успя да намери престижна работа. За щастие, съпругата му работеше в банка, та поне влизаха някакви пари в къщи. Той знаеше, че не е от този свят... В света на мечтите му не съществуваше немотия, нямаше проблеми, всичко беше наред, нямаше мъка ,нямаше нищо това отвратително и жестоко нещо, наречено действителност. Прекара десетилетието на двайсетте години в преход от едно издателство до друго. С малкото си спестени пари, отпечата романа, който беше написал, но никой, освен съпругата му, приятелите и роднините, не купи книгата. Когато писател има проблеми с творчеството, очите му не забелязват нищо друго, а ръцете му не успяват да задържат друга работа. Това не са мои думи. Мехмет Нури продължаваше да ги повтаря на себе си. Беше изморен, беъчките на лицето му ставаха все по-дълбоки, погледът му се замъгли, а усмивката му посърна и постепенно изчезна от лицето му. А най-лошото от всичко беше, че неговият брат- близнак от другата Вселена, също изчезна. Дълго време нямаше нито съобщения, нито дума се чуваше от него. Всеки път, когато пишеше нещо, брат му изпращаше фрази, но щом вече не го правеше, значи беше заминал. Мехмет Нури много размишлява по този въпрос. Защо изгуби откритият от него различен свят? С химикал в ръка, взрян в празния бял лист пред себе си, стоя неподвижен с часове, без да напише нито една дума. Мислено се заключи в стая, в която никой не можеше да влезе, вглъби се дълбоко в себе си, изгуби се.
Мехмет Нури беше вече по средата на четиридесетте години. Започна да продава лимони на пазара, за да занесе в къщи някоя стотинка. Лицето му беше по-кисело от лимоните, които продаваше. Бръчките на лицето му издаваха кога се беше смял за последен път. Веднъж, на пазара, видя приятелят си от гимназията Селим, който изглеждаше сякаш току-що беше захвърлил училищната униформа и беше дошъл на пазара. Искаше да извика Селим и да му каже, че изобщо не се е променил, но не го направи. Гласът му не му се подчини. Мехмет Нури се замисли за Селим, докато се прибираше в къщи. В гимназията седяха на един чин. Спомни си семейството на Селим от дните, когато ходеше у тях да учат. Баща му имаше прекрасна библиотека, от която беше прочел много класическа литература. Мехмет Нури беше силно впечатлен от библиотеката и книгите в нея. Да ходи у Селим с претекста да учат заедно, се беше превърнало в най-голямото му приключение. Докато се прибираше, киселата физиономия на Мехмет Нури се беше смегчила, а бръчките по лицето му свкаш бяха започнали да дишат и да се съживяват. Веднага влезе в стаята си, взе молив и тетрадка, които от дълго време не беше докосвал. Щеше да напише историята на бащата на Селим. Писа всеки ден в продължение на три месеца, почти не спеше и накрая завърши роман в две части. Мехмет Нури четеше и препрочиташе написаното, а на лицето му цъфтеше усмивка. Мислеше, че е най-доброто, което някога беше написал. Първият издател, на когото изпрати работата си, беше шокиран от прочетеният архив. За разлика от предишните творби на Мехмет Нури, езикът, който беше използвал и начинът, по който беше разказал проблема, бяха създали една много успешна история.
Името на романа беше Чинар. Описваше една фамилия като един чинар, но езикът, който беше използвал, беше различен от всичко, което беше писал някога. Въпреки, че книгата не привлече внимание в началото, тя все пак успя да се нареди в списъка с най-продаваните заглавия за кратко време, благодарение на препоръката на един от значимите литературни критици. На своите повече от четиридесет години, Мехмет Нури изживя щастието, което никога не беше изпитвал и дори за пръв път видя в децата си и съпругата си своето семейство. Чувстваше, че всички негови клетки бяха възкръснали и се бяха върнали към живот...
Вторият том на романа също постигна голям успех. Книгата беше предизвикала фурор, достигна рекорд по продажба. Мехмет Нури беше търсен за интервюта от вестници, списания, специализирани издания, а адаптацията на книгата се превърна в успешна телевизионна поредица с много висок рейтинг, разбивайки всички рекорди. Мехмет Нури купи за семейството си голяма къща, а на съпругата си подари автомобил. Щом видя, че продажбите ма вторият том са стабилни, издателят поръча на Мехмет Нури да напише и трета част. Читателят искаше продължение на историята и едновременно с това беше щастлив от откритието на нов автор. Мехмет Нури, заедно с щастието да печели пари от професията си, се научи да държи здраво юздите на мечтите си в ръце. Не се осмели да напише нещо ново. Вече беше написал всичко, което знаеше за семейството на Селим и с малко закъснение си даде сметка, че няма история, за да напише трети том. Мозъкът му винаги беше зает с бащата на Селим и романът Чинар... Издателите и читателите нетърпеливо чакаха продължение от Мехмет Нури. Той съжаляваше, че не беше извикал на Селим в онзи ден, на пазара и това усещане го гризеше отвътре безспир, докато завладя и тялото му също.
В края на всяка седмица отиваше на пазара, където беше видял Селим. Стоеше скрит зад ъгъла от другата страна на улицата срещу щанда, от който някога продаваше лимони и чакаше с надежда да види отново Селим. Докато Мехмет Нури се взираше в лимоните, погледът му ставаше горчив и той се чувстваше като крадец. Въпреки, че се опита да открие Селим чрез профилите на общи познати от гимназията в социалните мрежи, не можа да постигне никакъв резултат. Издателството го притискаше за третата книга и Мехмет Нури сядаше всяка вечер да пише, но на сутринта осъмваше отново с празен лист пред себе си, без да е написал нито едно изречение. Кратките разкази, които беше написал в опитите си да се отдалечи от романа, не се харесаха на издателството и не бяха успешни издания.
Постепенно Мехмет Нури се върна към старите си навици, стоеше по цял ден в студиото си с празен поглед. Пустотата, която обгръщаше душата му, проникваше през стените на кабинета му, докосвайки цялата къща, съпругата и децата му, прескачаше на улиците и булевардите и се връщаше обратно, разширявайки все повече и повече вътрешната му празнота.
*******
Издателството беше загубило надежда за трета част. Три години след издаването на първият том, романът Чинар беше намален на една трета от първоначалната си цена, на оферта по книжарниците. След първото издание на книгата, десетки писма и ел. поща пристигаха в издателската къща. Мехмет Нури внимателно четеше всички писма и им отговаряше макар и късно. Три години по-късно, писмата, получени в издателството и които му бяха изпращани, не надвишаваха три или пет броя за месец. Съдържанието им винаги беше едно и също, очакваха продължение на романа и виждаха в Мехмет Нури късно открит талант. Мехмет Нури прочиташе първото изречение от писмото, прехвърляше още няколко изречения и ако се отнасяше до трети том, преставаше да чете.
Пристигнаха три писма, изпратени от издателската къща. Първо прочете писмата, после погледна кой е подателят и откъде са изпратени. Още след първото изречение на две от писмата, ги изостави. Взе последното писмо в ръце и започна да чете. Още щом прочете началните думи, дъхът му спря и той бързо погледна кой е подателят на писмото, без да чете остатъка.
От: Селим Чинар, Калифорния, САЩ
Скъпи Мехмет Нури, приятелю от младежките години, надявам се че си добре и всичко в живота ти е наред. Не беше лесно да те открия приятелю, нямаше те в социалните мрежи, а и никой от старите ни приятели не знаеше адреса ти, нито телефонния ти номер. Трябваше да се досетя, че такъв човек като теб, няма да има профил в социалните мрежи. Живея от двайсет години в Америка, по-точно преместихме се тук със семейството след като завършихме гимназията. Не се бях връщал в къщи през тези двайсет години, затова и прочетох романа ти прекалено късно. Разбрах за него случайно, от чат с приятел и веднага го поръчах по интернет. Изненадах се, когато видях задната корица на книгата, приятелю... Видях имената на фамилия Чинар; баща ми, брат ми, сестрите ми. Повярвай ми, бях силно изненадан. Ти идваше често в къщи да учим и прекарваше дълги часове с нас, но ме изненада, че си спомняш имената ни години след това и че си ги използвал специално в романа си. Скъпи приятелю по чин, романът ти е впечатляващ и успешен. Развълнува ме силно... Много ми се иска историята на семейството ми да беше точно такава. Иска ми се покойният ми баща да беше толкова чувствителен, колкото го описваш. Представих си семейството да пуска корени, като дървото чинар, както в романа ти. Щом свърших книгата, се обадих на сестрите си, които не бях виждал от дълго време, свързах се и с брат ми, благодарен съм ти, че ми припомни колко много се нуждая от него. Скъпи приятелю, твоят роман е един шедьовър, в който никоя ситуация или емоция, с изключение на имената ни, не са достойни за моето семейство. Не зная защо си използвал нашите имена, ще се радвам да ми отговориш на въпроса. Чакам с нетърпение издаването на третия том. Най-вече заради емоциите, които не можах да изживея.
С обич.
Мехмет Нури довърши четенето на писмото, пое дълбоко дъх, извади лист и химикал и започна да пише третата част на романа. Щом написа първото изречение, целият роман започна да се излива върху белият лист пред очите му. Предполагам, че братът-близнак му помагаше от другата Вселена...[/i][/b]
Денят, в който хвана химикал и започна да пише, откри че съществува и друга Вселена. Това беше свят, в който никой друг не пристъпваше, той единствен можеше да пътува из него и да поставя границите... Изглеждаше, че в този различен свят живееше негов брат-близнак, който му изпращаше изречения от там. Започна да описва всичко видяно, всеки момент, на който беше станал свидетел. Докато пишеше за събитията, на които беше свидетел обаче, изкривяваше истината и я превръщаше в измислена реалност, съществуваща в главата му. Другояче казано, в неговата Вселена, историята му се развиваше по начина, по който се случваха нещата.
Някога, в гимназиалните години, учителят по турски зададе за домашно на целият клас да напишат детайли от своята разходка с пикник. Цял следобед Мехмет Нури седя над празния лист, но нямаше късмет със съчинението. Пишеше откакто се помнеше, но за пръв път някой друг щеше да прочете написаното, а и целият клас щеше да слуша. Този път другият свят запази тишина, близнакът му също не издаде нито звук. Задачата беше да каже истината, да разкаже каквото е видял и преживял. За Мехмет Нури така наречената истина беше нещо безвкусно, без сол и не биваше да бъде сервирана като неовкусено ястие. Прекара часове, взрян в тетрадката си, преди да успее да напише дори едно изречение. Сънят започваше да тежи на клепачите му. Но щом главата му докосна възглавницата, получи съобщение от брат си, близнака, от другата Вселена. За минути изпълни белият лист, който беше изучавал часове наред. Истината се огъна, изкриви се, превръщайки се в един пикник, на който само той беше присъствал.
Започна да чете пред класа на висок глас, с гордост, текста, който беше написал. Беше толкова уверен в написаното и сигурен в себе си, че дори бузите му не пламтяха. Изгуби се в гората по време на пикника със съученик, с когото не се разбираха добре. Създаде този образ в своята Вселена, накара дъжда, който не беше валял по време на пикника да заплющи и написа история за приятелството, създало се в една пещера, подслонило две момчета, които не се обичаха много. Последното изречение на съчинението беше: “Нямаше нито време, нито място да се разберем.” След като спря да чете, настъпи пълна тишина.
Всички се опитваха да разберат прочетеното и мълчаливо чакаха реакцията на учителя, наблюдавайки го внимателно. Той наруши тишината с въпрос.
”Какво е това сега, синко? Каква беше задачата и какво си написал ти?”...
Целият клас започна да се кикоти. Онези, които подскачаха и криеха главите си и другите, които се кискаха, пръскайки слюнка едни върху други, накараха бузите на Мехмет Нури да пламнат като електрически крушки. Мехмет Нури беше потъна в размишления в онзи ден; какво пишеше, коя беше истината и каква трябваше да бъде неговата позиция в нея. Или пък авторът трябваше да разказва събитията, на които беше свидетел, като обикновен писар.
Мехмет Нури порастна и възмъжа, завърши гимназията,но никога не престана да пише. Опитваше се да напише нещо върху всяко късче хартия, което му попадаше, дори върху бялата салфетка. Изпрати написаното от него на литературни списания, почука от врата на врата и посети всяко издателство с ръкописите си под мишница. Направи всичко възможно хората да прочетат това, което беше написал, но безуспешно. Не знаеше дали написаното от него беше лошо или за успеха бяха нужни и други неща... Животът му не протичаше, както беше планувал, а реалността не отговаряше на събитията, за които бленуваше. За някои хора това отговаряше точно на дефиницията за нещастие... загуби радостта си, усмивката му се стопи, не усещаше бузите си да се възпламеняват... Ожени се, сдоби се с дъщеря и син, както и с един нещастен брак. Заради проблемите си с писането,не успя да намери престижна работа. За щастие, съпругата му работеше в банка, та поне влизаха някакви пари в къщи. Той знаеше, че не е от този свят... В света на мечтите му не съществуваше немотия, нямаше проблеми, всичко беше наред, нямаше мъка ,нямаше нищо това отвратително и жестоко нещо, наречено действителност. Прекара десетилетието на двайсетте години в преход от едно издателство до друго. С малкото си спестени пари, отпечата романа, който беше написал, но никой, освен съпругата му, приятелите и роднините, не купи книгата. Когато писател има проблеми с творчеството, очите му не забелязват нищо друго, а ръцете му не успяват да задържат друга работа. Това не са мои думи. Мехмет Нури продължаваше да ги повтаря на себе си. Беше изморен, беъчките на лицето му ставаха все по-дълбоки, погледът му се замъгли, а усмивката му посърна и постепенно изчезна от лицето му. А най-лошото от всичко беше, че неговият брат- близнак от другата Вселена, също изчезна. Дълго време нямаше нито съобщения, нито дума се чуваше от него. Всеки път, когато пишеше нещо, брат му изпращаше фрази, но щом вече не го правеше, значи беше заминал. Мехмет Нури много размишлява по този въпрос. Защо изгуби откритият от него различен свят? С химикал в ръка, взрян в празния бял лист пред себе си, стоя неподвижен с часове, без да напише нито една дума. Мислено се заключи в стая, в която никой не можеше да влезе, вглъби се дълбоко в себе си, изгуби се.
Мехмет Нури беше вече по средата на четиридесетте години. Започна да продава лимони на пазара, за да занесе в къщи някоя стотинка. Лицето му беше по-кисело от лимоните, които продаваше. Бръчките на лицето му издаваха кога се беше смял за последен път. Веднъж, на пазара, видя приятелят си от гимназията Селим, който изглеждаше сякаш току-що беше захвърлил училищната униформа и беше дошъл на пазара. Искаше да извика Селим и да му каже, че изобщо не се е променил, но не го направи. Гласът му не му се подчини. Мехмет Нури се замисли за Селим, докато се прибираше в къщи. В гимназията седяха на един чин. Спомни си семейството на Селим от дните, когато ходеше у тях да учат. Баща му имаше прекрасна библиотека, от която беше прочел много класическа литература. Мехмет Нури беше силно впечатлен от библиотеката и книгите в нея. Да ходи у Селим с претекста да учат заедно, се беше превърнало в най-голямото му приключение. Докато се прибираше, киселата физиономия на Мехмет Нури се беше смегчила, а бръчките по лицето му свкаш бяха започнали да дишат и да се съживяват. Веднага влезе в стаята си, взе молив и тетрадка, които от дълго време не беше докосвал. Щеше да напише историята на бащата на Селим. Писа всеки ден в продължение на три месеца, почти не спеше и накрая завърши роман в две части. Мехмет Нури четеше и препрочиташе написаното, а на лицето му цъфтеше усмивка. Мислеше, че е най-доброто, което някога беше написал. Първият издател, на когото изпрати работата си, беше шокиран от прочетеният архив. За разлика от предишните творби на Мехмет Нури, езикът, който беше използвал и начинът, по който беше разказал проблема, бяха създали една много успешна история.
Името на романа беше Чинар. Описваше една фамилия като един чинар, но езикът, който беше използвал, беше различен от всичко, което беше писал някога. Въпреки, че книгата не привлече внимание в началото, тя все пак успя да се нареди в списъка с най-продаваните заглавия за кратко време, благодарение на препоръката на един от значимите литературни критици. На своите повече от четиридесет години, Мехмет Нури изживя щастието, което никога не беше изпитвал и дори за пръв път видя в децата си и съпругата си своето семейство. Чувстваше, че всички негови клетки бяха възкръснали и се бяха върнали към живот...
Вторият том на романа също постигна голям успех. Книгата беше предизвикала фурор, достигна рекорд по продажба. Мехмет Нури беше търсен за интервюта от вестници, списания, специализирани издания, а адаптацията на книгата се превърна в успешна телевизионна поредица с много висок рейтинг, разбивайки всички рекорди. Мехмет Нури купи за семейството си голяма къща, а на съпругата си подари автомобил. Щом видя, че продажбите ма вторият том са стабилни, издателят поръча на Мехмет Нури да напише и трета част. Читателят искаше продължение на историята и едновременно с това беше щастлив от откритието на нов автор. Мехмет Нури, заедно с щастието да печели пари от професията си, се научи да държи здраво юздите на мечтите си в ръце. Не се осмели да напише нещо ново. Вече беше написал всичко, което знаеше за семейството на Селим и с малко закъснение си даде сметка, че няма история, за да напише трети том. Мозъкът му винаги беше зает с бащата на Селим и романът Чинар... Издателите и читателите нетърпеливо чакаха продължение от Мехмет Нури. Той съжаляваше, че не беше извикал на Селим в онзи ден, на пазара и това усещане го гризеше отвътре безспир, докато завладя и тялото му също.
В края на всяка седмица отиваше на пазара, където беше видял Селим. Стоеше скрит зад ъгъла от другата страна на улицата срещу щанда, от който някога продаваше лимони и чакаше с надежда да види отново Селим. Докато Мехмет Нури се взираше в лимоните, погледът му ставаше горчив и той се чувстваше като крадец. Въпреки, че се опита да открие Селим чрез профилите на общи познати от гимназията в социалните мрежи, не можа да постигне никакъв резултат. Издателството го притискаше за третата книга и Мехмет Нури сядаше всяка вечер да пише, но на сутринта осъмваше отново с празен лист пред себе си, без да е написал нито едно изречение. Кратките разкази, които беше написал в опитите си да се отдалечи от романа, не се харесаха на издателството и не бяха успешни издания.
Постепенно Мехмет Нури се върна към старите си навици, стоеше по цял ден в студиото си с празен поглед. Пустотата, която обгръщаше душата му, проникваше през стените на кабинета му, докосвайки цялата къща, съпругата и децата му, прескачаше на улиците и булевардите и се връщаше обратно, разширявайки все повече и повече вътрешната му празнота.
*******
Издателството беше загубило надежда за трета част. Три години след издаването на първият том, романът Чинар беше намален на една трета от първоначалната си цена, на оферта по книжарниците. След първото издание на книгата, десетки писма и ел. поща пристигаха в издателската къща. Мехмет Нури внимателно четеше всички писма и им отговаряше макар и късно. Три години по-късно, писмата, получени в издателството и които му бяха изпращани, не надвишаваха три или пет броя за месец. Съдържанието им винаги беше едно и също, очакваха продължение на романа и виждаха в Мехмет Нури късно открит талант. Мехмет Нури прочиташе първото изречение от писмото, прехвърляше още няколко изречения и ако се отнасяше до трети том, преставаше да чете.
Пристигнаха три писма, изпратени от издателската къща. Първо прочете писмата, после погледна кой е подателят и откъде са изпратени. Още след първото изречение на две от писмата, ги изостави. Взе последното писмо в ръце и започна да чете. Още щом прочете началните думи, дъхът му спря и той бързо погледна кой е подателят на писмото, без да чете остатъка.
От: Селим Чинар, Калифорния, САЩ
Скъпи Мехмет Нури, приятелю от младежките години, надявам се че си добре и всичко в живота ти е наред. Не беше лесно да те открия приятелю, нямаше те в социалните мрежи, а и никой от старите ни приятели не знаеше адреса ти, нито телефонния ти номер. Трябваше да се досетя, че такъв човек като теб, няма да има профил в социалните мрежи. Живея от двайсет години в Америка, по-точно преместихме се тук със семейството след като завършихме гимназията. Не се бях връщал в къщи през тези двайсет години, затова и прочетох романа ти прекалено късно. Разбрах за него случайно, от чат с приятел и веднага го поръчах по интернет. Изненадах се, когато видях задната корица на книгата, приятелю... Видях имената на фамилия Чинар; баща ми, брат ми, сестрите ми. Повярвай ми, бях силно изненадан. Ти идваше често в къщи да учим и прекарваше дълги часове с нас, но ме изненада, че си спомняш имената ни години след това и че си ги използвал специално в романа си. Скъпи приятелю по чин, романът ти е впечатляващ и успешен. Развълнува ме силно... Много ми се иска историята на семейството ми да беше точно такава. Иска ми се покойният ми баща да беше толкова чувствителен, колкото го описваш. Представих си семейството да пуска корени, като дървото чинар, както в романа ти. Щом свърших книгата, се обадих на сестрите си, които не бях виждал от дълго време, свързах се и с брат ми, благодарен съм ти, че ми припомни колко много се нуждая от него. Скъпи приятелю, твоят роман е един шедьовър, в който никоя ситуация или емоция, с изключение на имената ни, не са достойни за моето семейство. Не зная защо си използвал нашите имена, ще се радвам да ми отговориш на въпроса. Чакам с нетърпение издаването на третия том. Най-вече заради емоциите, които не можах да изживея.
С обич.
Мехмет Нури довърши четенето на писмото, пое дълбоко дъх, извади лист и химикал и започна да пише третата част на романа. Щом написа първото изречение, целият роман започна да се излива върху белият лист пред очите му. Предполагам, че братът-близнак му помагаше от другата Вселена...[/i][/b]
В различни посоки.Тъжно.
Момичета,
Здрав и спокоен ден.
Добро утро момичета
Хубав и успешен ден! Бъдете здрави!
Благодаря за разказа! Теменужка Христова
Ще имаме нещо красиво, което да коментираме днес.Мариянка
за всички преводи и трейлъра!Сега по трейлъра - от видяното и прочетеното /дори и да са слухчета/ за мен порядъкът е следния.
Санджар връща пръстените и отива не в планината, както каза на Наре, а в конака и се предава.
Следват сцените в ареста и гледането на снимката му с Мелек.
Сватбата на Ъшъклъ с ханъмата, щото тя си мисли, че отново го спасява.
Делото в съда и тук е може би момента, когато г-жа Ъшъклъ ще се яви като свидетел и чувайки името ѝ Санджар ще се признае за виновен, следва "karar" - Решение: Строг тъмничен режим.
И сега идва намушкването с цел убийство. Край на серията.
Защо и по каква причина Санджар ще говори по телефона - не мога да предположа.
А аз се чудя на Санджар.
Каква Наре, защо и звъни...
Нали и върна пръстена и това значеше нещо.
Или нашият си е влюбен все още. Тя затова му се качи на главата.
Тя нали след като му върна пръстените го играеше много загрижена. Сега може и той така - обадил се е да види как е, що е, има ли нови рани или е само със старите.
Иначе най-логичното ми предположение е, че се е обадил да чуе Мелек.