Как да комуникираме - диалог с родителите на деца с увреждания

да ги поканим!
макар че аз поне до момента не мислех, че има нужда от покана. нали и те са родители на деца - също като нас?!

Аз също мислех така, но виж
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=128956.0

По - скоро аз се притеснявам да им се натрапвам, отколкото да приема тяхното писане тук - негативно.
Възхищавам се на силата и вярата им и мисля, че само можем само да се учим от тях!

Мен ще ми е много приятно да пишат тук. Понякога ги чета и ги намирам за много мили и задружни. Искало ми се е да пиша в техния подфорум, но съм се притеснявала да не се натрапвам. И аз съм се питала защо не пишат и при нас /с някои изключения/. Вярно е, че имат приблеми, каквито ние нямаме, но освен тях, има толкова много неща за нашите деца, които бихме могли да си обсъждаме. Ще се радвам да се разписват и тук и съм отворена за всякакви "форми на общуване"

Да......и аз искам..........

Аз също незнам как да обясня на детето си защо еди кое си дете се държи особено......аз самата се чувствам неловко.............
и незнам......... как да науча детето си да подхожда към децата с увреждания........дали е възпитано направо да попита детето и да се интересува за неговото т. нар. увреждане..........или да си замълчи и да се опитва да се прави че не забелязва различията...........

Заповядайте да си поговорим по темата.........как да научим нашите деца и децата в особено положение  да играят и учат заедно.......

secretgarden и с мен е така. Но искам да го преодолея. Защото всички сме майки, а децата са си деца. И не трябва да има такова разделение. И в много държави го няма. И нашите деца много биха могли да получат и научат от контакти с дечица с увреждания. По-скоро ние, майките,  сме тези, които имаме нужда от помощ, за да можем да комуникираме нормално т.к. за нас темата за децата с увреждания е непозната /а често и умишлено отбягвана, което обаче не променя нищо/. Често в страха си да не обидим, да не пробудим болката избягваме контакта....

Сега прочетох темата за интеграцията и видях, че Анда е пуснала същите въпроси.........наистина аз имам проблем с това, притеснявам се  да заговоря родител на дете с проблеми........незнам как да го направя.........

Ние не хапем много в другия форум... Пишете и при нас

Явно има и от двете страни притеснение - едните как да попитат, а другите как ще ги приемат...
Някои неща се назовават по-трудно или поне по-трудно се намират думите...

Как аз очаквам да реагират хората спрямо мен - без съжаление.
Детето ми се роди с цепка на небцето - проблем който не се забелязва, освен ако не кажа, че го е имало. Или не заговорим за хранене с другите майки. Други разлики няма.
Винаги спокойно съм обяснявал защо правя едно или друго нещо по странно. Защо не се храним навън, защо не използваме биберон и разни такива неща. И поне хората, с които съм гворила са го приемали нормално.
Нямам нищо против някой да попита дори и от любопитство само.

Отскоро пиша тук. Навсякъде. И ми прави впечатление, че сме разделени на групи. Искам бебе - ами и аз минах такъв период. Имам 2. Проблемно забременяване - и през това минах. Особените деца - важното за нас е да обясним на нашите, нормални, деца, че и другите са нормални. Да играят с тях. Ние + майките на особени деца. Вината - за нас, че не ги разбираме. За тях - че не се опитват да ни обяснят.  

Имам случай. Криеха детето. Аз нахална, го видях. Хубаво дете. Сега е на 18 г. Няма и следа от това.

Ами как да му обясним - внимателно и  с много търпение трябва да отговорим на въпросите му ,,Защо'' има ,,различни''  хора, които обаче имат желания, чувства и копнежи също като нас. Аз вече съм писала за нашите проблеми, но пак ще се повторя - моята дъщеря не е видимо по-различни от останалите деца,но тя също има своите проблеми - алергия, астма, АД, чести ИПП, и така нататък.Все неща, които правят детството и по-трудно.Когато я пуснах на градина, трябваше да занеса списъка с храните които, не трябва да яде, да обясня че  кашля, но не е заразна, да помоля да и напомнят да пие вода, да забършат дъската на тоалетната преди да седне на нея, защото е с тежък АД  и понякога дори допира до мократа дъска възпалява кожата така, че малката реве с часове от болка и т.н И естествено ми беше болно когато получих отговор от една от госпожите , да си я гледам в къщи.Много мислих дали наистина не е по-правилно, след като е с проблем да си седи у дома.Да но Мария също иска да играе, да пее песни да танцува и тича, както всички деца.И затова, започнах да говоря и обяснявам на госпожите, сестрите и дори на родителите с които се познавам че моето дете е като всички други, прави пакости, обича шоколад и бонбини и т.н но просто има и своите здравословни проблеми .И така лека полека, всички около нас свикнаха с мисълта , че макар и с проблеми тя е като всички други деца.От друга страна аз уча моите деца на същото - да уважават всички хора, да бъдат толерантни с ,,различните'' от тях.И наистина мисля че съм достигнала до сърчицата им и те са ме разбрали, защото когато играят с детенце с проблем те са много внимателни и мили без да е необходимо да им напомням за това.Затова сме ние родителите, за да подкрепяме децата си когато им е трудно, да се борим за тяхното щастие и да ги възпитаваме по най-правилният според нас начин.Не бива да делиме децата на болни и здрави, напротив, трябва да ги насърчаваме да общуват заедно и да си помагат.

истината е, че хората с уврежданията/както и майките на деца с увреждания/ са хора като всички останали и между тях има добронамерени и не толкова добронамерени, такива, които са се озлобили и такива, които са станали по-добри...не можеш да предвидиш реакцията... в общия случай, обаче, щом майката е с детето навън, "в обществото" най-вероятно е преодоляла момента с "защо на мен" и  "аз горката! горкото ми дете!" и съжалението не е добър подход.
децата са непринудени. те задават въпроса направо. често питат майка си, а не конкретния човек. нямам опит с децата с увреждане, но баща ми е без крака и в инвалидна количка. често децата идват и директно го питат "къде са ти краката?" и "ти защо нямаш крака?". той не се притеснява да им отговаря. казва им, че са били много болни и е трябвало да ги махнат. това обикновено е достатъчно на децата и те започват да човъркат по количката, да питат за скоростите и обикновено срещата завършва с возене по площада:) не е редно да се правиш, че не забелязваш пред детето. то вижда, разбира, че нещо не е като при другите. задава въпрос. ако не получи отговор, остава с впечатление, че това е нещо срамно, за което не се говори. много е обидно, обаче, когато възрастен човек спре по средата на улицата и започне да зяпа и да цъка с език. изумявала съм се колко много хора реагират по подобен начин...
иначе, моето дете е сравнително малко/2,6/ и още като чели не забелязва различията. тъй като имахме проблеми и ходихме на рехабилитация в клиниката по ДЦП, имаме  много познати деца с проблеми. с такива деца се държа като с всички останали. казвам на Ния да каже здрасти на детето, примерно или да го пита как се казва. тя често казва "много е сладко това бебе" и така...като си "поговорим" с бебето обикновено майката си показва дали иска да говори за проблема или не...понякога се е случвало/например веднъж във един спален вагон/ и аз да питам какво му е на детето. беше едно сладко момченце и Ния веднага му се залепи. майката пита на колко е години и се оказа, че са връстници. таткото каза"ама нашия не ходи". майката малко се сопна "не ходи, ама ще проходи!". тогава аз я попитах да не са ходили по доктори и побързах да и кажа, че питам, защото и ние сме ходили на рехабилитация...и така разговорът тръгна, а малчовците си играха до среднощ и не искаха да се разделят.

Мдаааа. Трудна е комуникацията. И за едната и за другата страна. Но щом има желание все ще стигнем донякъде.
Просто искам да кажа, че аз като баща на дете с увреждане (или по-добре да се каже с проблем) го обичам по същия начин както вие обичате своите деца. Че моето дете също обича да се смее, да играе и т.н. както всички здрави деца. И за мен е толкова сладък, колкото са вашите деца за вас.
Все още е много малък, за да говоря за проблеми при комуникирането със здравите деца, но се все някога и това ще стане.

Здравейте   Аз да се включа като родител на дете с увреждане. Синът ми е глух с кохлеарен имплантант, чрез който вече се е научил да чува, но не говори... Имплантантът е от вътрешна и външна част, вътрешната е имплантирана в главичката, външната стои закачена на ушенцето, прилича на голям слухов апарат.
Не мога да говоря от името на всички родители на деца с увреждания. Самата аз, реагирам по различен начин в различни ситуации. Вече 2г. след като разбрахме за проблема му, мога да кажа, че спокойно отговарям на въпроси, които ми задават. Но определено имаше период, в който когато ме питаха подробности много болеше и не ми се обясняваше...
Винаги съм искала хората да се обръщат към детето като нормално чуващо (така за него е най-добре), да му говорят като на всяко друго дете, да си играе с децата им като всяко друго дете. За щастие  в повечето случаи поне при нас е било така. Имах късмет, че родителите, с които общувам реагираха по невероятен начин, когато се установи проблема със слуха. Първоначално не ме разпитваха, не гледаха съжалително, въобще не си промениха отношението към детето. Може и да е имало коментари, на които не съм присъствала (със сигурност е имало - нещо нормално), но пред мен винаги са се държали добре. Когато бях готова да разказвам - питаха, когато не ми се говореше, не ме тормозеха...
Има родители, които ги боли да разказват за проблема, особено, ако е по-тежък, ако е открит по-скоро. Има родители, които пък искат да разкажат. Всеки човек е различен. Но едва ли има родетел, които да иска да ограничи детето си да не контактува с други деца, напротив. Тук идват и притесненията - а как ще приемат различното дете другите деца, няма ли да го изолират, няма ли да му се подиграват и т.н.
Лично аз смятам, че децата в ранна възраст са отворени към различните, или не им прави впечатление, дори и да се впечатлят реакцията им е чиста и неподправена и задоволяват любопитството си с най-елементарно обяснение. Но когато попорастнат вече различията се забелязват и тогава дали ще се приемат или отхвърлят - за това изцяло повлияват родителите и обществото около детето.
Например, когато дойде при мен дете и попита "какво му е това на ухото" и аз обяснявам "това е апаратче, с което чува. То не се пипа, защото не може да чува без него" и това му е достатъчно на едно дете, то отива и си играе със синът ми и не му дърпа имплантанта. Но ако детето попита майка си например"това какво е", а тя го дръпне и го смъмри "не се пита" или "ела бързо", дърпайки го от моето дете, утре това дете на детската площадка съвсем съзнателно ще почне да изолира моето (в по-добрия случай, в по-лошия ще ходи да му дърпа имплантанта, защото ще му е интересно това какво е и защото няма да е получило някакво адекватно обяснение)... А може би майката просто се е била притеснила или се е почувствала неудобно и неловко от въпроса...
От тук според мен идва проблемът с интеграцията, просто нямаме културата да общуваме с различните. Аз също се притеснявам, когато общувам с хора с увреждания, старая се да не ми личи и се отнасям към тях като със здрави хора, но вътрешно в мен има едно притеснение, явно от възпитанието от едно време...
Надявам се при нашите деца това да се промени...