С идването на пубертета определено си затвърдих меннието, че сме си добре с едно. Да минава и този период по-бързо, че е голям зор. А още сме само в началото.. 🙄
- Публикувана: 23 ян. 2021, 18:05 ч.
- Последно мнение: 12 юли 2023, 12:31 ч.
Защо останахте с едно дете?
С идването на пубертета определено си затвърдих меннието, че сме си добре с едно. Да минава и този период по-бързо, че е голям зор. А още сме само в началото.. 🙄
А, добър ден
Хората са го казали - малки деца, малки грижи, големи деца - големи грижи. И е самата истина. По случайност работя с млади майки, чиито деца са в градинска възраст и началните класове и като слушам за какви неща правят проблем и драматизират, направо ми става смешно. И си викам на ума " чакайте, чакайте, още нищо не сте видели..." Впрочем и на мен така ми казваха, когато децата ми бяха малки. Но всяко нещо с времето си 
Дали майчинството ще се възприема като трудност и мъка, или като нещо повече хубаво, зависи най-вече от нагласата. Това че някой го изкарва много прекрасно, не значи че лъже. Може наистина така да го усеща.
Имала съм трудни моменти моменти с две деца с малка разлика, но в никакъв случай не мога да кажа, че е някаква мъка. Напротив, хубаво ми е с децата ми. С порастването стават и приятна компания, защото все повече общуваме. Мислили сме и за трето. Така че между приятното и трудното родителство има една нагласа разстояние. А и съм забелязала, че някои хора повече се съсредоточават в трудностите, все нещо не им достига. Ако се фокусираме върху това, което имаме и му се порадваме, нещата могат да изгглеждат по съвсем различен начин.
Имала съм трудни моменти моменти с две деца с малка разлика, но в никакъв случай не мога да кажа, че е някаква мъка. Напротив, хубаво ми е с децата ми. С порастването стават и приятна компания, защото все повече общуваме. Мислили сме и за трето. Така че между приятното и трудното родителство има една нагласа разстояние. А и съм забелязала, че някои хора повече се съсредоточават в трудностите, все нещо не им достига. Ако се фокусираме върху това, което имаме и му се порадваме, нещата могат да изгглеждат по съвсем различен начин.
Дали майчинството ще се възприема като трудност и мъка, или като нещо повече хубаво, зависи най-вече от нагласата. Това че някой го изкарва много прекрасно, не значи че лъже. Може наистина така да го усеща.
...
...
Много ми импонира последното мнение на Анна-Мария.
Възприятието и нагласата към родителството е различна, което е и нормално в същност. Хората сме различни.
С три породени, които изгледахме сами и далече от роднини, сме имали много трудности. Не се забравят, но остава повече хубавото, спомняме си повече моментите на щастие, веселба, обич. Вече са тийнейджъри. Трудности има, но отминават. Все пак щастието е повече, постоянно и много. Трудностите наистина отминават, или стават различни, пък даже понякога се забравят или от разстояние на времето ти се струват смешни или глупави. Другаде е важното, не колко дълго са продължили коликите или до кога детето се е будило нощем.
Скоро имахме труден, много натоварен уикенд. В неделя вечерта, изтощени лежим в леглото, децата минаха за гуш преди да си легнат. Мъжът ми се обърна и ми каза: " благодаря, че ми ги даде". А той не е от сантименталните и рядко се отпуска в откровености. Ще го помня винаги.
Друго, което ме навежда на мисълта, че нагласата ни е читава, е това че всичките ни деца искат поне по две деца. Харесват си семейството, харесва им да имат братя и сестри.
Възприятието и нагласата към родителството е различна, което е и нормално в същност. Хората сме различни.
С три породени, които изгледахме сами и далече от роднини, сме имали много трудности. Не се забравят, но остава повече хубавото, спомняме си повече моментите на щастие, веселба, обич. Вече са тийнейджъри. Трудности има, но отминават. Все пак щастието е повече, постоянно и много. Трудностите наистина отминават, или стават различни, пък даже понякога се забравят или от разстояние на времето ти се струват смешни или глупави. Другаде е важното, не колко дълго са продължили коликите или до кога детето се е будило нощем.
Скоро имахме труден, много натоварен уикенд. В неделя вечерта, изтощени лежим в леглото, децата минаха за гуш преди да си легнат. Мъжът ми се обърна и ми каза: " благодаря, че ми ги даде". А той не е от сантименталните и рядко се отпуска в откровености. Ще го помня винаги.
Друго, което ме навежда на мисълта, че нагласата ни е читава, е това че всичките ни деца искат поне по две деца. Харесват си семейството, харесва им да имат братя и сестри.
Единственото, което ме държи, е че времето минава и продължаваме към по добри времена. И по лесни. Идеята да се върна в началото ме ужасява. Някой ще каже, че е по добре да не раждам второ, след като ми е такава нагласата и аз хич и не искам.
За мен си е ОК някой да каже, че му е трудно и че не иска второ. Не са ОК коментари от рода "ми що си го родила, като ти взема от времето" "и на мен ми е трудно, но 2-3-5 гледам" и т.н. Живеем във времена, когато можеш да решиш как искаш да си живееш живота, а това включва и планилане на децата.
За мен си е ОК някой да каже, че му е трудно и че не иска второ. Не са ОК коментари от рода "ми що си го родила, като ти взема от времето" "и на мен ми е трудно, но 2-3-5 гледам" и т.н. Живеем във времена, когато можеш да решиш как искаш да си живееш живота, а това включва и планилане на децата.
Засега ме крепи идеята, че колкото повече расте, физическите грижи ще намаляват. Това много ми тежи засега... И умората и недоспиването.
Измина година и три месеца от раждането, не мога и не искам да си представя пак да мина през това. Продължавам да обвинявам ММ, че ако помагаше, щях да мисля другояче.
Забележете, че трудностите ескалират равномерно-зачатиу, бременност, раждане, първи три месеца, колики, зъбки, прохождане... Става все по-трудоемко. Но, пък както написа една дама по-горе, идва времето, когато ще общуваме по-добре.
На този етап, нямам сили за второ, наречено го егоизъм или нещо друго, ама това е положението!
А, пък вече не мога и да се оплача, просто защото на хората не им пука, и като ме загледат с едни големи очи и неразбиращ поглед, в стил, ама как така искам да си почина и недоволствам, ма то майчинството бил супер розов период... Ами, ей така! 🤫
Измина година и три месеца от раждането, не мога и не искам да си представя пак да мина през това. Продължавам да обвинявам ММ, че ако помагаше, щях да мисля другояче.
Забележете, че трудностите ескалират равномерно-зачатиу, бременност, раждане, първи три месеца, колики, зъбки, прохождане... Става все по-трудоемко. Но, пък както написа една дама по-горе, идва времето, когато ще общуваме по-добре.
На този етап, нямам сили за второ, наречено го егоизъм или нещо друго, ама това е положението!
А, пък вече не мога и да се оплача, просто защото на хората не им пука, и като ме загледат с едни големи очи и неразбиращ поглед, в стил, ама как така искам да си почина и недоволствам, ма то майчинството бил супер розов период... Ами, ей така! 🤫
Напълно те разбирам.Аз докато стане на две и половина-три не исках и да чуя за друго дете.Всяка нощ се будеше за мляко,абсолютно не признаваше баща му ако иде да го нахрани,все мен търсеше и искаше,буквално залепен беше.Отделно го беше страх от всички чужди хора и с бавачка пробвахме и с прабаба му,максимум час и се почваше истерията.Бях подарила абсолютно всичко-дрехи,количка,играчки и въпреки помощта на мъжа ми с каквото можеше твърдо не искахме.Започна обаче да си спи сам в стаята,да говори и обеснява много,зъбите избиха всичките и почна да става човече.Ето сега година и половина след това спим нормално,търси баща си за всичко,помага много вкъщи,събира си играчките дори понякога.Нищо общо с нервното човече от преди.И затова решихме да имаме второ,защото си няма баби и дядовци,един ден като ни няма да не остане сам.
Ако таткото помага, щях да съм по-адекватна и отпочинала, да знам че мога да разчитам и да ми е по-спокойно.
Наистина, до 3-5 е физическия зор, но аз сега съм на 40 и нямам време.
Също ми е жал, че ако остана с едно, ще бъде сам самичко, когато нас ни няма... ММ все още иси второ и ми казва, че имам сили да го отгледам, пък аз отвръщам, че на чужд гръб и сто тояги са малко.
Дренка, не твърдя, че родителството е тежко бреме и искам да си го спестя. Просто, гледам разумно на ситуацията.
Наистина, до 3-5 е физическия зор, но аз сега съм на 40 и нямам време.
Също ми е жал, че ако остана с едно, ще бъде сам самичко, когато нас ни няма... ММ все още иси второ и ми казва, че имам сили да го отгледам, пък аз отвръщам, че на чужд гръб и сто тояги са малко.
Дренка, не твърдя, че родителството е тежко бреме и искам да си го спестя. Просто, гледам разумно на ситуацията.
Аз бих осиновила,ако не ни се бяха получили плановете за второ.Наистина не искам да развалям темата,но само човек без родители би ме разбрал.Мисълта че сам ще остане ме караше да настоявам за второ,защото мъжа ми доскоро не искаше.Не че второто ще е заместител или притурка,да не ме разбере някой грешно.Ей го и аз имам сестра,не сме много близки но знам че винаги ще е до мен при нужда и никога няма да ме предаде.Надявам се и моите деца да разчитат един на друг.
Аз точно до 2-3 мислех сериозно за второ дете, защото ми беше лесно и приятно с едно дете у дома.
Когато се е говорило за второ все съм искала голяма разлика (4-5 години между децата), но след това нещата не бяха вече така спокойни, баща й работеше много, аз работех и наистина не се виждах пак с бебе.
Когато се е говорило за второ все съм искала голяма разлика (4-5 години между децата), но след това нещата не бяха вече така спокойни, баща й работеше много, аз работех и наистина не се виждах пак с бебе.