Думите за край

Всичко това съм си го мислила. Не мога да не се съглася и замисля. Като го чуеш и от друг те парва. Не искам да цикля и да си губя младините. Преди не го забелязвах много - много. Може би имам нужда пак от продължителна терапия.

А може би е време да разбереш, чв спасението не идва само отвън: че някой ще ти помогне, че нещо ще се случи...
Помисли дори върху заглавието на темата: -"думи", не действия. Ти питаш за това, как да "изговориш" нещо, което не правиш вместо да съсредоточиш вниманието си не върху вербализацията му, а върху реализацията.
Трябва да повярваш в силите си и да им дадеш шанс да се покажат. И събуди малко това чувство за достойнство. Дори за да можеш да започнеш нещо ново и да те приемат сериозно.

Идвам пак с чаршафа.
Част от мъчнотията, в която си в момента, е, че смяташ, че не те е обикнал заради нещо, което (не) си. И че това по някакъв начин отрича стойността ти. Ами, не, не е така. Щом за две години не е разпознал душата ти и за двеста няма. Просто виждате нещата различно. Две валидни, но разминаващи се гледни точки.

Колкото до привързаността от негова страна - очевидно я има, нали се влачите в не-връзка от две години и той току се появява. Само че не е привързаност, основана на дълбоки чувства. Основата ѝ е болна - его игрички и може би дори някакви травми. Не е привързаност, която да те радва. По-добре без.

За твое лично добро те съветвам постепенно да спреш да разсъждаваш над думите му и да превърташ за хиляден път какво бил казал. Измък-примък хората или не знаят какво искат, или не ги интересува твоето добро, затова и думите им са без значение и не притежават особена важност.

Уточнявам, че опит с манипулатори нямам (имам и умерен скептицизъм към определението). Имам опит с изцяло подаряване на сърцето си на хора, издигнати на пиедестал, които не са и поисквали въпросния "дар". Накрая аз дълбоко наранена... Ами, не са ми виновни. Нито са ме молили да ги величая, нито са ме молили да им се отдавам  предано. А най-вероятно на някакво ниво им е било и обидно, че не съм виждала тях, а моите си божествени проекции върху тях. Откачено е, съгласи се.

Да стъпя на здрава основа ми помогнаха години терапия. Години, защото зад тази тенденция се крият зле навързани жици и с години утвърждавани нездрави модели. Пак ще дам пример - на къща с клатещи се основи козметични ремонти не помагат. Помагат да изглежда временно по-добре, но не и да е по-устойчива. Като ми падне тавана, голямо чудо, че е бил боядисан розов на зебри. Чупиш до здраво и изграждаш с осъзнаване и грижа оттам насетне. Може да има и други варианти, това е моят. Затова казах - потърси твоя.

Последна забележка към нещо, което спомена - доброто ти самочувствие преди да го срещнеш, дето е спихнало от цялата история - и то не е било най-здравото. Защо... защото пак на външни обстоятелства и валидации е базирано. Защото отвътре нямаш никаква увереност и, в каквото/когото се огледаш - така се чувстваш. Че накрая си и решила, че най-кривото огледало е най-правдивото. А то не е. Никое не е, няма такова.

Причините досега да не изградиш добро самочувствие вече нямат такова значение. Има значение да поработиш, за да го заздравиш. Голяма жена си вече, всичко можеш. Ум имаш, сърце имаш. Само ги канализирай в добра посока и не се отказвай. Успех.

Какви ще са думите за край е без голямо значение. Наистина са важни действията след краят, реакцията и отношението към настоящето.
Зациклянето към мъж, който не те уважава, не те обича и не те иска, показва  че се смяташ за недостойна за връзка с друг мъж, който да ти даде това, което този не ти е дал, връзка в която да си обичана, ценена, желана.
Намирането на отговорите защо така чувстваш и възприемаш себе си, ще ти помогне да разбереш с какво и как ти самата пречиш на собственото си щастие.

Аз съм блокирала мъж след края на връзката ни, без да сме били в конфликт или драматични разговори. След блокирането усещах свобода и увереност, че ми предстои нещо по-добро и успешно. И никакво съжаление за нещо, което така или иначе не е имало потенциал да премине в нещо повече от това, което беше, а просто му е дошло времето да напусне живота ми.

Вълкът козината си мени, но нрава не.
Съжалявам за клишето.

Следващият път ще бъде същият. Разликата ще е в поведението на новия субект. Той ще наложи други правила, а тя ще им се подчинява. Той ще има други методи на манипулация, а тя ще го обича.
Така се раждаме. Кълнем се, обещаваме си, заинатяваме се (временно), преминава ни, имаме спомена, че вече сме минали през едно такова нещо и сме си направили изводите... Имаме надежда, че този път няма да е като миналия. Че тази връзка е различна. Че в нея работят компромисите.
Да, ама не сме си направили изводите. Или сме. Но ни е сладко да ги пренебрегваме. "Само този път" ще дадем отново шанс! Само още веднъж и повече никога!
Да не стане така, че точно този път е трябвало да премълчим и да приемем, а не сме го направили и после да съжаляваме цял живот.
Много бракове започват така. С компромис. Да не му откажа и после да съжалявам. И въпреки изводите, лошия опит, но пък полезен, казваме Да.
А после казваме "Повече така няма да правя, научил съм си уроците."
Така се раждаме. Не знаем другите, уж "правилните" методи за справяне със ситуацията. Казват ни ги, четем ги, съветнат ни, пишат ни сценария, но ние не можем да го изиграем. Добри актьори сме, но в други филми. Този филм с взимането на твърдите мерки и решения още в началото, не е нашият филм.

Историята учи, че никой не се учи от историята.

Аз пък смятам, че са възможни и промени със сила на волята, докато се превърнат в навик и характер.

Да, променяме се и неволево. Растем.

Съгласна съм с Tsugumi.
Понякога е въпрос на избор и воля да промениш грешните модели на поведение, понякога пък промяната настъпва някак плавно и естествено, след като човек е стигнал дъното, мъчително изстрадал всяка болка, почти останал без душа, след което инстинктивно се е оттласнал и е продължил напред по нов, по-правилен и мъдър начин.

Добре, добре! Пожелавам успех!
Възпитано, предано момиче, плахо момиче, обладано от идеите за връзка с любимия човек, искам да видя как следващия път става мъжемелачка, казва Не! в самото начало, врътва се на токчетата и си тръгва.

Аз нямам предвид този случай.
Писах по-нагоре, че, за съжаление, не съм оптимист.
Тя няма цел за собствения си живот и дори банални интереси...
Пожелавам й да не направи грешки и да не стане твърде късно, когато (ако) полезната за нея промяна се случи!

И аз нямах предвид този случай. Говоря по принцип. Човешката природа не се подменя според желанията ни и заканите ни.
Всички сме се чували да обещаваме, че вече няма да сме толкова добри, ще гледаме първо себе си, собствения си комфорт. И да, стараем се да го осъществим. Но какво да направим, като комфортът ни е там, където е този, в когото сме влюбени.

Ами гаранция за това никой на никого не може да даде. Всеки сам си решава какви избори да прави и по какъв начин да живее. И сам ще си е отговорен за последствията.
Има и такива жени, цял живот следват един единствен модел на поведение и отношение към мъжете и връзките си. Вярват, че агресивния натиск е успешния начин, щото то нали, мъжете са безмозъчни мекотели и не знаят какво искат от живота, та жената е тази, която определя посоката...
Стратези, безчувствени и егоисти, точно търсещи собствения си комфорт. А после се жалват, че цял живот са сами и отхвърлени.

Здравейте, момичета! Пописали сте, но нямах време да вляза. Всъщност имах приятната компания на семейството си и дори доста от нещата си ги казахме, които прочетох от Вас! Настроениението ми е малко по-читаво.

JoyfulCompany, затова винаги ми е било интересно, когато чуя как разсъждава някой, подредил пъзела след като е бил с изгубени части даже. И как ги е събрал тия части. От теб разбрах, че си ползвала терапии. Ще си отделям от всяка заплата за поне един сеанс. Ще се науча да не отлагам. Това ми е много голям проблем. На колкото съм ходила, е имало ефект. Били са явно недостатъчни. Предполагам е постоянна работа, за да преобърнеш мисленето си. Това за привързаността никога не съм го мислила така, а се окачествявах с него. Не ме иска - не ставам. Вчера, когато го прочетох набързо коментара ти, го осъзнах по друг начин и забравих за това "неставане". Не си позволявах да не съм аз виновна. Забравих, че и той има доста проблеми с увереността. И, че са му изневерили и зарязали брутално след много дълга връзка. От тази гледна точка, вярно по-добре без. Благодаря за пожеланието! Вярвам си, че ще се оправи всичко с мои действия, дори и да не смятат така повечето тук. Нормално е. Разбирам защо. Едно е на думи, друго на дела.

Tsugumi_, цел нямам, интереси определено имам, но ги позабравих, не знам и аз защо. Много неща си ме вълнуват в сбодното ми време и ме карат да умирам от кеф и да не ми е скучно. Започнах да се връщам към тях. И ми помага това. Много ми се тръгва на народни танци примерно и ще тръгна, щото доста си ме бива и ми е страшен кеф. Душа и сърце ми играят. Може би той беше доста далеч от интересите мои и аз някакси съм ги затрила да приличам на него с неговите, които не са мои изобщо. Отново признак на неувереност. Аз съм естет човек, обожавам изкуството под всичките му форми, а с него дори и по музикални интереси не си пасвахме. А за мен е много важно каква музика слуша човекът отсреща. Кой слуша комерсиал само и не обича да ходи на театър... примерно?! Не, че е това е най-важното, но се опитвам да си обясня защо избягах от себе си. Дори и тогава не съм държала на себе си. А не мога да кажа, че съм посредствена.

Никой не може да ми помогне. Само аз. Много пъти ме е плашила мисълта да не повторим сюжета с такъв, че да и е по-лош от този. Проблемите са си мои. Не негови. Той си има свои. Много от нещата, които ми споделихте, ми бяха нужни. Дори и критика. Тя ме замисли най-много. Явно нещо не правя като хората и затова не ми е виновен той. Явно наистина се валидирах с външни обстоятелства. Гледах все в тази посока. Мислех, че с отслабването ми ще цъфна и вържа... Дали?! Да кажем, че е бил повод да се разтърся. Не искам да звуча болно оптимистично, а здравословно. Все пак още съм емоционална, заради това, което се случи. Взимам решения и действам не под афект. Под афект нито са ми реални, нито трайни. Имам много работа, няма какво да се лъжем. Отговорът е в бъдещето, топката в мен.

За да не ти звучи нереалистично далеч - никакъв пъзел не съм наредила все още, уверявам те. Просто прегърнах основен принцип на грижа за себе си и се старая да го следвам.

Ако например имам дефицит на някой витамин или минерал и не се чувствам добре от това, най-разумното е да започна да си набавям храна, в която го има. Или храна, която ще подобри синтеза му в тялото ми. Ако вместо това избирам да посягам все към джънк, ще получа instant gratification, но в дългосрочен план нещата ми с дефицита ще се влошат.
Ако имам дефицит и сбъркан синтез на любов (защото за мен е нещо, което провеждаме, не което само получваме отвън, но това е леко философска и дълга тема), то следва да подбирам внимателно храната за душата си. В случая нечие внимание е тази пристрастяваща, но непълноценна "храна".
Пълноценна храна са тези неща, които изброи, че обичаш, носят ти радост и те обогатяват. Също и общуването с хора, с които споделяте обич под всякакви форми. С животни. С деца. Със себе си. Сред природата. Индивидуално е.

И още една корекция, с цел да не ти звучи нереалистично далеч. Отговорът не е в бъдещето. Отговорът е сега, когато правим избора дали да посегнем към пълноценната алтернатива, или към пристрастяващата. Ден след ден, избор след избор.

Не се изразих може би ясно за отговора. Имах предвид не отлагане, а че не мога да докажа колко вярвам, че всичко ще се нареди, а че действията ще покажат. Абсолютно съм съгласна - ден за ден, тук и сега. Нещо, което ми е трудно, но ще работя над него. И с постоянството съм така.

Иначе за подредения пъзел. Разбрах те. Всекидневна работа.