Какви са личните ви нагласи за раждането на повече от две деца?

То проблемът е, че това "всичко" има различни граници и измерения за различните хора. Иначе споделям, особено в частта, че не лишавам себе си в името на децата, родила съм ги, когато съм можела да си позволя да е така. Не всички споделят обаче такава гледна точка и са в правото си, свят пъстър, всеки търси това, което го устройва. 😁

Аз пък мисля, че едно добро семейство, могат и сами да се стимулират и мотивират от раждането на още едно дете.
За 15 г примерно, ако и двамата се стегнат, падне някое наследство е напълно възможно да отгледат добре 3 деца.
Въпросът е мъжът и жената да действат наистина като едно семейство, а не всеки да дърпа нанякъде в някакъв аспект.

Впечатлих се, Тарталета, докато не се сетих, че локацията е най-ценното на един имот.

В моята глава сред осигуряване на задължителните неща на едно златно яйце - храна, покрив, внимание, образование и здравеопазване, е и осигуряването на брат/сестра, ако родителите имат възможност, желание и капацитет. Защото " самодостатъчността" звучи интересно по форуми, ама в реала е едно тъжно съществувание в изолация и самота и вторачване в имагинерности и виртуалности.

И аз мисля така. И изобщо не го разбирам това със " сигурността" било то финансова, емоционална и всякаква. Няма такова животно. Палачинката на живота така хвърчи и се обръща, че изобщо само в нашите представи има някаква сигурност. Та, да, исках да имам дом, някой лев и да съм по-спокойна , но ето, че точно преди да родя ни метнаха с короната и цялата или поне голяма част от предвидената с години сигурност се изпари.

Веднъж майката на една приятелка ме попита - "Замисляла ли си се как ще ги изучиш толкова деца". За мен "да дам", "да осигуря", "да подсигуря", "да изуча" не са нещата, които трябва да направя на децата си. Това, което искам и трябва да направя е да им показвам любовта си, да им отделям време всеки ден, да споделям с тях, да ги науча, че могат да постигнат всичко, стига да си поставят конкретни цели. Не съм длъжна нито да им подсигурявам жилища, нито да им плащам скъпо образование някъде. Но трябва да ги науча как да го постигнат сами, да вярват във възможностите си, да открият в какво са наистина добри и какво искат да правят с желание. Моята работа е да повлияя на тяхното възпитание и начин на мислене, не да им осигурявам материални неща. Също с мъжа ми да подсигурим себе си, за да не зависим от никого и да не сме в тежест на никого. Както и преди бях писала - да се погрижим за себе си, за да не се налага друг да се грижи за нас, каквито са все още разбиранията на голяма част от обществото ни.
С брат ми сме деляли една стая (че дори и с майка ми в един момент тримата), никой не беше събирал пари за моето образование, никой не ми беше подсигурил жилище или някаква стабилност. Започнах от нулата. Доволна съм от постигнатото и продължавам напред. Но да, с мъжа ми осигуряваме на децата си по-добър живот (засега). По-широко им е, имат цял детски кът и вън и вътре, не пропускат ски училища, други занимания, предстои да става още по-интересно. Всичко това струва доста пари, всеки един лагер, урок, каквото и да е. Но не очаквам те да се занимават сериозно или професионално с някое от тези неща, за момента всичко е за удоволствие придобиване на различни умения. Искам те да видят какви възможности имат, за да ги искат, да им покажа възможно най-много от света и живота. За да си поставят в един момент свои цели, да имат свои мечти. Но не аз да им финансирам мечтите и целите, това е тяхо задължение, аз ще направя толкова, колкото преценя или са моите възможности. Ако искат нещо повече, ще трябва да измислят начин да го постигнат и точно това е хубавото на живота - да си независим. Искам да ги науча, че те сами трябва да се потрудят за своето щастие.
Затова според мен разликата между 2 и 3 деца не е толкова голяма във финансово отношение, просто защото не се чувствам длъжна да ги подсигурявам. Но пък те ме стимулират да подобря собатвения си начин на живот, заесно с техния.

Единствено дете съм и не помня да съм се чувствала самотна и изолирана. Имам много познати и приятели, доста повече от ММ, който е роден в четиридетно семейство и има роти първи братовчеди. Майка ми е същата и също няма брат или сестра. Баща ми и сестра му се виждат по веднъж на две години, а имат общи културни интереси и само 2 години разлика. Сестра му изобщо не обича хора, усамотила се е отдавна, а не е единствено дете.

Няма нищо тъжно в изолацията и самотата, ако са искани и желани от самия човек. В момента мечтая да съм някъде съвсем сама. Самотата може да е успокояваща, творческа, интересна.

Не можем да осигуряваме емоционално повече от 2 деца. Второто не сме го пръкнали за да имало първото брат или сестра. Смешно е да решаваме, уж за нечие добро, колко деца да имаме. Решаваме за себе си.

Невена, отношенията между вече възрастни хора нямат много  общо с желанието на детето да има компания на горе-долу своите години.
Малката разлика е добре за децата, голямата - за родителите. Всеки си преценява.
Чувала съм много хора да казват: Карат се, бият се, обаче се търсят.

Аз също съм едно "златно яйце" и никога не съм се чувствала самотна и тъжна. Даже напротив много съм си щастлива. В детските ми години, докато приятелите ми се караха и биеха с братя/сестри и се чудеха как да ги изгонят от стаята си, аз си разполагах с личното пространство, играчките, вниманието на родителите ми и тн. Имах каквото си поискам и не го делях с никой. Приятели никога не са ми липсвали, но аз решавах кога да ги виждам или да ги поканя у нас. И сега, вече в зряла възраст, пак ми е много по-хубаво, че съм едно дете. 90% от хората с братя/сестри, които аз познавам, несе понасят, скарани са, я за имоти, я за други неща и само проблеми с тях.

Аз пък се чувствах ужасно, че съм едно дете. И до ден днешен ми се иска да имам брат или сестра но нямам.

И аз съм единствено дете и през цялото ми детство ми е било скучно, защото нямам другарче - нито брат или сестра, нито братовчеди на моята възраст. Все си играех сама, а на ресторанти и на почивки като сме били, само си търсех дружки. Сега, като зрял човек, щеше да е хубаво да сме поне две/двама, да общуваме, децата ни да играят и т.н. Определено смятам, че да имаш брат или сестра е много ценно. Затова и винаги съм искала поне две деца, защото знам, че за тях ще е много хубаво. Сега ги виждам как си играят вече, как се разбират по техен си начин и как имат различна връзка от тази с нас. Радвам се, че тяхното детство ще протече със смях и игри, и винаги с компания.

А за финансите, нямах предвид, че не са важни, а че не са определящи за броя деца. Пълно е със заможни хора с едно дете или дори без. И обратно, има хора с по-скромни или средни възможности, които са многодетни. Според мен, определящ е емоционалния ресурс, който са готови да отделят родителите и времето, което са готови да посветят на децата си поне докато са малки. Масово хората и едно дете не искат, защото искат да имат време за себе си. Просто съвременния човек е по-ориентиран към себе си и си държи на личното пространство.

Мотивите за броя деца са различни, първото си го родих за мен, второто според собствените си убеждения го дължа на първото, отделно от това вече е моето детско желание да имам 3 деца. Пред собствена стая и чепатия ми брат винаги ще избера пак него. Караниците и пуберските истории отминават, после оставаме ние. Обожавам и моя полубрат, с когото никога не сме живели заедно, но сме си близки. Не са ми казвали, може пък те като по-големи да не са искали да се раждам, за да не делят нищо с мен, но не съм го усетила. Вкъщи винаги е имало за всички поравно, доколкото може, и не ми е пречило да деля. Винаги сме си пазили гърба с брат ми, дори когато се карахме, никой не е ходил да порти другия.

Това с 'учи за да не работиш" и "гледай да си се подсигуриш" са си класика от соца. Жалко, че има хора, които мерят успешността си в живота в кв.метри. Не визирам конкретните постове тук. Тъжно е стойността на хората да се мери в кв. метри или в тежест на портфейла.

Средната класа от преди е била две деца и апартамент. Сегашната средна класа излиза, че е 1 дете и по-голям апартамент, за да има време и за хобита.

Данните от последните преброявания показват, че като типична форма на семейството
в България е утвърден еднодетният модел. Броят на семействата с едно дете нараства между
преброяванията и към 1.02.2011 г. те са 829 161 - 63.3.0% от всички семейства с деца. През
същия период абсолютно и относително намалява броят на семействата с две, три и повече
деца. При последното преброяване многодетни (с три и повече деца) са 56 017 семейства,
или едва 4.3% от всички семейства с деца.
За София - 2.9 %

Това се оказва, че е повсеместна тенденция.
Не намирам статистиката на прима виста, която разглеждах преди месеци където помня приблизително, че семействата с едно дете са около 46% в Европа и 47% в САЩ.
 Не пиша за Китай където полицата за едно дете е наложена мярка, която вече промениха, а за осъзнат избор.
Другите интерпретации на хора опитващи се да подценят и омаловажат нещо писано от друг, ги преминавам без коментар.

Апропо, този израз "златно яйце" е ужасен начин да се говори за дете.

И в Китай е така. Вдига ти се стандарта на живот и вече ценностите са различни. Разрешиха им да имат по три, но те вече не искат.