Самотно осиновяване и ужасен страх

Всеки интерпретира усещанията си както може. Няма начин двама души да чувстват едно и също и да го изразят еднакво.
Има хора екстроверти, има и по-обрани, аз съм от вторите.
Големите думи не значат непременно дълбоки чувства, дори мен малко ме дразнят.

MIRAJ74, когато родих първия си син, никакво усещане за мое дете нямах. Все едно свърших там някаква работа и вече шапка на тояга. Гледах го като някаква нова кукла. Просто с грижите и прекараното с него време се получи- Дотам, че като тръгнах да раждам второто, при мен стана бързо, породени деца имам, беше ме яд , че си оставям детето самО, без мен, за да ходя по болници и да раждам. Това второто за бройка не го броях, дето се казва. Като се роди вече друго стана. Хората животинки гледат и се привързват и страдат за тях, като си отидат, та дете да те остави равнодушна, не вярвам. То и при мен така стана, не мога още да си прежаля лабрадорчето, миналата година си отиде. Ще си го гледате с мама, ще му се радвате и ще му треперите.....Няма как да си уверена за всичко, голяма промяна в живота си е. Но все пак добре си преценявай, ти се познаваш, тук пишем отстрани и водени от собствени преживявания и схващания.
Аз много исках и трето дете, но нито ММ, нито батковците бяха съгласни. И тогава си взех куче, просто имах нужда да се грижа за някого, не че вкъщи нямаше за кого. Но, да, при всеки е различно.

Мира, когато ми прочетоха досието на дъщеря ми, светът ми се срути. Отидох с нагласата да срещна моето дете, а ми четат досие на дете с голямо изоставане в развитието, майка алкохоличка, бе отказ, посещавано, не влизало в контакт с възрастни... Бях в шок. Два часа гледах детето и се чудих, дори след като ме допусна до себе си. Чудех се и премислях какво съм писала, какво ми предлагат и ще имам ли друг шанс и какъв. И докато слизах от втория на първия етаж взех решението - вземам я, пък каквото ще да става. С решението си хвърлих в шок и социалната на майката, която ме придружаваше до ЦНСТ и социалните в РДСП. Любовта и цялостното приемане дойдоха много по-късно. Адаптацията ни беше трудно е продължителна. Синът ми беше идеалното предложение тип "такива деца няма". Но не почувствах нищо. Нямаше пеперуди или нещо подобно. Отново взех решението в същия ден, в момента на срещата. Той беше бебе на 3м и приемната майка го доведе при социалната в РДСП. Какво да ти кажа, минаха 7 години. Това са моите деца. Щерката прилича по характер на мен и по лице на баба си, моята майка. Синът ми е мое и на покойния ми баща копие - физически и в някои черти на характера и вкусове.
Майка ми беше разочарована и се отдръпна при трудностите с щерката, не искаше изобщо да ходя на срещата за второто дете, дори подмяташе да върна първото. Вярно, животът ни се преобърна, тя се учи да бъде баба. С малкия създадоха силна връзка, така както беше против осиновяването му, с каката значително по-трудно станаха нещата.

Това с приликите е много смайващо. Мой братовчед и жена му си осиновиха дете, после имаха и свое, но това осиновеното беше одрало кожата на таткото и бабата по таткова линия. Същите големи черни очи, такова изражение, абе през ум да не ти мине, че не е тяхно. Много интересно!

Родител е този който се грижи за детето,не само да го роди това е мое мнение.Птиче кацва 1път на рамото.

Здравейте отново, благодаря на отзовалите се. Подадох молбата. Сега обаче идва най-трудната част. Борбата с моята майка. Тя е категорична, че това дете ще унищожи живота ми, че няма да бъда щастлива и още и още..И се питам, имам ли право да го взема това дете и да го подложа на тази борба?

Майка ти е като всички майки, нали си чувала:"да не ти се случва това, дето го мисли майка ти". Майките винаги се тревожат за децата си. Важното е ти да нямаш съмнения, ако ги имаш, пак помисли.

Извинявай, но майка ти се отнася доста егоистично към теб. В крайна сметка твое е решението, че искаш да имаш дете и да се грижиш за него.
Тя за себе си е решила когато трябва- имала е и е отгледала. Защо трябва да съди нечии чужд избор?
С какво по-точно ще унищожи живота ти детето? Това значи ли, че ти си унищожила нейния, че не е била щастлива?
Борбата ще бъде твоя, личностна, борба с предразсъдъците на хората.

Съмнения имам и то от всичко. Но щях да ги имам и ако бях бременна. Знам, че е страх, аз затова написах и така темата. Но много ми се искаше да имам нейната подкрепа. Да не се боря с нея. И исках да чуя мнения на хора, които са минали и през такава трудност. Това е....

Заедно ли живеете с майка ти?

На 47 си. Ако не го приема това дете майка ти по-добре да се примириш с това, отколкото да се бориш с нея.

Малко не схванах, предполагам става въпрос да си го вземе и да не се занимава с майката или да се откаже да осинови заради борбата с нея? Днес, май прекалих с новия парламент и ми се отразява на мисленето.

Малко ми е трудно да повярвам, че майката на авторката ще остане равнодушна към детето или пък чак да го намрази. Трябва съвсем да няма сърце, за да го направи. Обезоръжават малките деца, няма как да не им се радваш.

Майка ви ще е до време,живеете своя живот на на някой друг.Тя как е преценили че ще има само негативи?

Майка Ви ревнува. Сега цялото Ви време и внимание ще бъде окупирано от детето и тя се притеснява, че няма да се грижите за нейните нужди и да й отделяте същото внимание както до сега.
 Егоистично, но на тази възраст са такива, бетер от децата.

Имах предвид, че да се бори с майка си е кауза пердута. На 47 би трябвало това да го е осъзнала. Майките винаги знаят повече, могат повече и искат да ги слушаш. Въоросът е в кой момент малкото момиченце ще порасне и ще каже: Благодаря ти за мнението, но за това нещо ще си преценя аз какво да направя.