Не мога да се справя с децата си

Донатъкмяваш си историята. С детето е обсъдено само отразяването на желанието му върху него самия и собствената му програма. Финансовата част и натоварването за нас като родители беше обсъдено на затворени врати само между мен и баща му.
Детето не е талант, добър е в спорта, но ние не го тикаме наникъде. Държим да спортува заради ползите. От едното занимание преди 2 години аз лично го спрях, защото треньорът му залитна твърде много към печеленето на медали, той не се класираше до тях въпреки положените усилия и ползите станаха по-малки от психическото и физическо натоварване. Един спорт е задължителен, два са ОК, третият е излишен за мен и ако много държи на него, трябва да го осъзава и да прояви характер и воля.

До кое положение са се докарали много семейства? От такива методи на възпитание като описаните тук с чупене на играчки (за да се раздели между спорещите деца) и всичко друго описано, после се чудим защо се пълни темата с "били ли са ви като деца" с всякакви разкази, описващи "строго възпитание". Има начини децата да бъдат научени на всичко. Най-лошото от описаното тук е, че възрастните смятат методите си за "поемане на последствията от действията на детето". Правят се на Господ и едновременно с това самите те се разграничават от собствената си отговорност - аз иначе няма да го оставя гладен, просто той не иска да си прибира играчките.

Виж, Сънлайт, достатъчно добре описа нещата и тук не е въпросът само в плуването, а в цялостното ти отношение като родител. Оправяйте се както си знаете.

По-добрият начин е децата да си поемат последствията от действията. Точно както в живота. Т.е. не си мията зъбите -> развалят се.
Разбира се, с тях трябва да се говори и да им се обяснява защо трябва да си мият зъбите, но не и да се насилват и изнудват да го правят по други начини.
Трябва да има граници, които да не се нарушават и от двете страни.

Ходенето на спорт си е сериозен разход - не само пари, а и много много време. Вземи, заведи, прибери. 7 години тичам по такъв график между 4 и 6 пъти в седмицата. Вземам я от училище и има 15 Мин до репетицията. Яде и се преоблича в колата. Правя прическа в движение, ходи до тоалетна, ако има време. Ако ми сервира, че иска още един спорт, ще откача.

По повод миенето на зъбите наскоро четох една интересна статия за авангарден родителски подход. Родителите бяха стъкмили писмо от името на феята на зъбките, в което тя се оплаква от качеството на оставените зъбчета и предупреждение, че ще ограничи плащанията, ако продължи с тази тенденция. Това го споделям, ако на авторката й свърши работа като довод за по-редовна грижа за зъбите. И ако детето вярва в такива неща, разбира се.

Децата са също толкова суетни, колкото и възрастните. Когато кажеш на едно дете "хайде да отидем да измием зъбките, виж колко красива усмивка имаш с измити зъбки!" детето се чувства по-добре и мотивирано. А ако не иска да ги мие, винаги може да се говори дали има нещо, което го притеснява - четката може да му е неудобна или да не харесва пастата като вкус и аромат. И така не се говорят някакви фантазии на детето, а то е наясно с причинно-следствената връзка.

За зъбите пробвайте да ги миете заедно.
И напиши после дали е подействало, ако пробвате.

Ооо, зъбите..смея се през сълзи за тях. То не бяха фей, то не бяха четки с любими герои, електрически четки, специални пасти, личен пример.. няма нещо, което не съм изпробвала. Резултатът от всички 'меки методи' и "нагледно убеждаване" - 7 кариеса между двата профилактични 6 месечни прегледа, които докато намерим зъболекар, които да работи с дете, изпадащо в истерия още на входа на зъболекарския кабинет станаха пулпити.  Резултатът - наплашено и изтормозено дете, безброй часове по зъболекари (3 пъти седмично по 3 часа само за 1 зъб), огромна сума пари за процедури. Ето го резултатът от случая, в който 'не се правих на Господ" и с меко убеждаване си мислех, че ще достигнем до добър резултат. За съжаление детето дълго и болезнено разбираше последиците от немиенето на зъбите. Сега ако чуя 'ох, не ми се мият зъбите" е достатъчно само да попитам тихо "а кариес искаш ли да имаш" и вече чувам как четката стърже по зъбите му в банята. По-добре да съм  'чудовище, което се мисли за Господ" в краткосрочен период, отколкото да гледам как детето се мъчи в дългосрочен.

Да, това действа, с малко настояване, само дето мен бебето ме ококорва в 6 и не ми идва да седя 2 часа неизмита, за да го измием заедно като се събудят те, но ще ги хващам за ръчичка и ще си настоявам.
Причинно-следствената връзка ми се струва най-разумния подход, макар и не винаги и за всичко да действа.
sunlight eli, и моята майка се хвалеше с това колко самостоятелни и оправни сме били. Но аз лично бях такава от страх "да не ми се скарат". Това ми беше основната движеща сила. Резултатът? Не мога да отстоявам позициите си и да кажа НЕ когато трябва. И когато съм трудност, последния човек, с когото бих споделила, е майка ми. Защото знам, че ще "се скара", ще ме отхвърли, няма да разбере. Искам детето ми да знае, че в мое лице има доверен човек, с когото да споделя. Затова ми се иска децата да ме слушат, но не от страх, че ще им счупя/изхвърля нещото, а защото... Защо иначе би послушало едно дете майка си? Защото така трябва? Защото я обичат? Реално ли е това?
До сега търсех златната среда между ролята на приятел и майка, но се провалих.

Докато са малки, че и големи, в повечето случаи слушат майка си (и баща си), защото им имат доверие. После пак им имат доверие, на не ги слушат, защото искат да се откъснат и да се докажат. Често ги оставяме "да ни се качат на главите", за да могат да се заявят и да се утвърдят като отделни индивиди.

Дано поне третото ти дете да се падне различно и да те слуша много.

Много са ти малки децата, за да им бъдеш приятел. Трябва да ги възпитаваш с твърда ръка. Приятели ще станете/ ако станете по- късно и при други обстоятелства. Глезенето на деца никога не съм го разбирала. По друг начин се изразява обичта, не като допускаш да ти се качват на главата.

Не знам дали си чувала, но децата не се падат от лотарията. Начинът, по който ги възпитаваме, все още има значение.

О, абсолютно те разбирам и си съвсем права в страховете си да не създадеш безволеви деца. Аз също не го искам. Колкото и да се дърлим с Андариел, напълно съзнавам, че това, което съм написала в първия пост е твърде крайно. Както казах, правила съм го няколко пъти когато бяха малки и не е дългосрочен модел на родителство. Но четейки те колко са зле нещата при вас и как децата не те отразяват, не виждам как с 'меки' методи и убеждаване ще се оправите. Имаш нужда от твърда ръка бързо, преди да са станали тинейджъри,защото тогава вече ще стане страшно. За мен децата докато са още малки имат нужда от твърда ръка, която да ги направлява и по този начин да им създаде сигурност. Дори смисъл на на режима на децата - ставане и лягане по едно и също време, хранене, игра и т.н им е нужен с цел изграждане на рутина и чувството за сигурност.  Когато влязат в тинейдърските години започват да се бунтува срещу родителското тяло имено, за да пораснат и да започнат самостиятелно пътя си. По-скоро липсата на бунт е признак за безпокойство, защото тогава не са направили прехода от дете към възрастен. В раздела за "семейни отношения" има една тема за помощ от психолога Людмил Стефанов, които направи много интересни коментари наскоро по тази тема. Можеш да му изложиш проблема си там - аз личо намирам отговорите му за доста адекватни.
По повод на приятелството и доверието - аз го изграждам по други начини, които не смятам че накърняват авторитета ми на родителя. Насърчавам ги сами да взимат решения отсега както казах във всеки удобен момент (но и да си носят последствията), имаме си задушевни разговори насаме когато виждам, че назрява някаквъв проблем (примерно скарали са се с приятел, тормозят ги в училище), понякога дори имаме 5 минутки за разговор в леглото за всичко, което им хрумне докато вече толкова се напъват, че само глупости измислят. Разговаряме свободно за всякакви теми, дори за секс. Често иронизирам себе си през тях,за да видят че и мама е човек (примерно непрекъснато се подиграваме заедно на дебелото коремче на мама). Минутките ми на приятелство с тях не са в противоречие с факта, че мама се слуша и когато мама каже нещо, значи е важно.
П.С.Аз не се хваля с децата си, деца като деца. Нито са кой знае колко прибрани, че да не тичам след тях, нито мога да кажа, че не си помрънкват. Миналата седмица им казах да сгънат и приберат прането - ами един час се чуваха весели боричкания с стаята и накрая прането пак се озова на  купчина несгънато. Ами оставих ги да се наиграят и се правех, че не виждам, че клинчат. Важното е да не си късаме нервите, а при вас май не става така.

Не зная дали осъзнавате значението на израза "твърда ръка". Децата като са малки имат нужда да ги пазим и да се грижим за тях, да ги учим. Твърдата ръка някак не се вмества, защото по подразбиране ние сме възрастни хора, по метър и петдесет най-малко, по повече от 50 килограма, а заставаме срещу 2-годишни или срещу 10-годишни, които нито са ни на силата, нито на акъла. Ние съвсем лесно можем да ги надвием физически и интелектуално и психологически. На всичко отгоре ние имаме отговорност към тях, а не те към нас. Към кого точно е насочена твърдата ръка? Към по-слабия, който на всичко отгоре ни вярва?