КГБ = Клуб на Готините Баби - 206

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ

БАБИ

 – Я сега кажи ти кого по обичаш – баба си Събка или баба си Дона?
 Аз мълча, въртя се наляво-надясно и току измънкам:
 – И двете по равно.
 И двете по равно, ама друг път. Не ми е известно на тоя бял и черен свят да се обичат по равно две баби. Слънцето колкото месечината ли го обичаш? Съмнявам се.
 Изобщо слънцето и месечината са си две яйца – едното снесено от бяла, другото – от черна кокошка. Но хората обичат слънцето повече, защото през деня не ги е страх. А нощем треперят и бързат да заспят, да им се махне страхът от главата.
 Макар и снесени от две различни кокошки, слънцето и месечината са си яйца. И за да се наядеш, трябва да ги счупиш и да ги опържиш заедно. Животът е пържени яйца в края на краищата. Голяма работа, че кокошките, дето ги снасят, са черни и бели.
 Лъжех аз, че обичам еднакво и двете си баби – едната по майчина, другата по бащина линия, и ми ставаше гузно, щото все едно предавах баба си Дона. А тая баба Дона как я обичах, думи нямам.
 Нямам думи, защото ѝ обичах и потта под мишниците, и потта по врата, и големия, леко синкав нос с пъпка най-отгоре. Обичах ѝ късите ръце и крака, сбръчканата кожа по пръстите и дланите, месестите ѝ големи уши също обичах – цялото ѝ същество с вид на гъба ми беше любимо.
 Обичах забрадката на главата ѝ и особено възела, който стягаше почти по средата на челото си.
 Обичах да я гледам как готви пържено с домати и лук, манджа с картофи, рибена чорба само с печени мренки, боб с джанки и много девесил. Обичах я и докато преглъщаше – голямо преглъщане падаше при нейното ядене, лакома си беше жената. Често се давеше, та се налагаше да я тупам по гърба, да се оправи.
 Но най обичах, дето не ме караше да правя нищо, абсолютно нищо -  оставяше ме да се шляя в палещите лета по цял ден покрай Вита, да гоня с прашка съсели и гугутки, да бъркам под камъните за риба, да не чета нито един ред от никакви книги и даже да си глътвам по две-три глътки ракия още на обяд и така да ходя замаян до вечерта.
 А най, ама наистина най-много обичах това, че на другите деца им даваха по десет, най-много по двайсет стотинки, а тя на мене – петдесет. Петдесет стотинки – майчице мила, това си бяха много пари за едно момче тогава.
 Баба ми Дона си беше скръндза за пари, стисната, та повече не може, но за мене се отпускаше, разтапяше се като буца масло и всеки ден – по петдесет стотинки. Как да не обичаш такава баба повече от другата?
 А другата ми баба Събка, по майчина линия, живееше в село Голяма Брестница. Няма река, няма голямо шляене, само един гол баир и ме стягаше яко.
 Караше ме да чета Достоевски. Откъде се беше взел в Голяма Брестница тоя Достоевски, не знам, но като прочетох „Бедни хора“ и „Неточка Незванова“, щях да откача. Спрях да ям два дена и коремът ми се залепи за гърба.
 Караше ме тая жена да свиря на цигулка, да паса една коза, а веднъж ме викна посред нощ да гледам как се праси свинята. Учеше ме да броя едва ли не, като ме караше да запомням и отчитам колко прасенца са се родили и да ѝ го повтарям – едно прасенце, бабо, три прасенца, бабо, седем прасенца... Като стигнах до единайсетото, и баба се успокои.
 Такива уроци ми преподаваше, обаче като ме накара да разтривам прасенцата със слама, след като се родят, завинаги уби математика в мен. И до ден днешен най-много да преброя до единайсет.
 Нямаше начин след тия мъки да обичам баба Събка колкото баба Дона. Да не съм луд да чета, да свиря и да броя прасенца, като мога да се развявам на ален фес, да не правя нищо и даже да си глътвам по малко сливова ракия, четирийсет и един градуса и половина точно?
 В едно от тия блажени гложенски лета при баба си Дона аз обаче изведнъж катастрофирах безвъзвратно. Катастрофира изведнъж моята обич към тая най-скъпа за мен баба. Не че после не съм я обичал, не е така, но едно стъписване, една пепелива гузност, ако щете, и някаква мъка ми заседнаха под лъжичката и под сърцето.
 Сигурно е било неделя – неделя следобед, и майка и татко са се готвели да си тръгват с колата за града. Те си идваха в събота привечер и в неделя следобед изчезваха.
 Аз пощурях да се глезя тогава. Тичах и тропах като луд из къщата. Търкалях се отвън под колата, ровех в багажника.
 Нашите се суетят, карат се нещо, подвикват на баба за това и за онова, карат я да носи някакви буркани, да скубе лук и кой знае какво още. Нареждат ѝ как да ме облича, с какво да ме храни, какво да ми забранява... Дадоха зор лично да обещая, че няма да се виждам повече с Тони Пенов и Дачо, щото сме пушели цигари „Слънце“ баш под Гложенския манастир и сме се къпели, докато ни посинеят устата, в Молевски вир. И какво ли не...
 Но най-много опяваха на главата на баба и буквално я затиснаха със заръки.
 Аз – да не слушам повече, избягах във вътрешната стая и се мушнах под леглото. Скрих се направо.
 Тогава в стаята влезе баба Дона. Седна на крайчеца на леглото и се разплака. Даже ченето ѝ леко потракваше, както не го бях чувал никога. Поплака малко и каза на глас, по-скоро изпъшка:
 – Оффф, веднъж да си тръгнат, да ми олекне! И да го вземат и тоя малкия с тях, че ми дойде до гуша от него.
 Писнаха ми ушите, оглушах, мислех, че ще ми се пръсне главата. Никак, ама никак не можех да повярвам, че моята мила и премила баба Дона иска да ме разкара, да изчезна от Гложене и да ме няма. И че иска също майка и татко да се разкарат.
 Измъкнах се изпод леглото и така, както бях – с паяжините и прахта по косата и анцуга, се развиках:
 – Майко, татко, тя ни пъди! Баба ни пъди и иска да се махаме!
 Баба Дона ме хвана през кръста, почна да ми запушва устата и да ме целува, но аз ревях и виках.
 Влязоха майка и татко и като чуха какви ги приказвам, го удариха малко на смях, малко на несериозно. И така излезе, че ми се е причуло и нещо не съм разбрал.
 Като обясних с голямо хълцане и на пресекулки какво точно съм чул, баба се закле, че не е вярно. Да умра, вика, ако съм рекла такова нещо. Баща ми ми удари един шамар. Майка обаче пребледня и малко по-късно ме дръпна встрани. Подсмръкна, както подсмърчаше, когато е разстроена, и каза:
 – Аз, Николайчо, никога, ама нииикога  един ден с твоите деца такова нещо няма да направя, да го знаеш!
 Какво да кажа – любов, любов, ама на хората и даже на бабите също им идва до гуша и искат да са сами, да са по-свободни и от любов, и от грижи и да им е тихо на главите. Много рядко ни е тихо на нас, хората, и много често ни е шумно. Не остана тишина около нас.
 Разправям ги аз тези работи на дъщерите си преди известно време, а те се подсмихват.
 – Вие поне не сте чували такива работи от моята майка, нали?
 А моята майка се раздаваше за внучките си като за малки господчета.
 За да ги научи да слушат приказки и приказките да са съвсем близко до тях, понякога ги спускаше със стълба в една каца хилядница, побирала по два тона сливи, останала от старите времена, и там им разказваше истории всякакви.
 – Само така – викаше тя – приказките се въртят в кръг и не се забравят.
 А веднъж прегази придошлата Вита, да им покаже, че ги обича най-много и че още е яка и я бива. Разболя се от пневмония, но не влезе в тетевенската болница като хората, ами сама си биеше инжекциите, както е права, в крака, само и само да е с тях.
 Това знаех и виждах аз, но дъщерите ми казват:
 – Баба Марче ли? Като нея няма! Нищо че веднъж я чухме да приказва на сестра си тайно от нас: Тотке, утре стават два месеца, откакто ми ги оставиха, и не са стъпвали да ги видят. Много се карат тия момичета, ма! Като кучета се карат! Веднъж да си ги вземе баща им в София, та да се родя...
 Баби – какво да ги правиш?