Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Често не искам да живея

  • 572
  • 7
  •   1
Отговори
  • Мнения: 12
С годините станах все по-екзистенциална. Нямаше да е проблем, ако последните години не ме удариха като влак. Просто връщайки се назад и усещайки в ретроспекция как нещата станаха по-зле и по-зле, кара ме да се замисля  това има ли смисъл да продължава. От малка не съм била добра със неща свързани с емоции, но положението само се влушава. Емоциите ме напускат и всичко постепенно става сиво без никакво разнообразие от черно и бяло. Чувствам че хората са родени да виждат цветове докато аз никога не съм имала тази възможност. От малка фактът че съм ходещо, дишащо и мислещо същество ме кара да се питам защо. Спомням си множеството случаи на 5 годишното ми аз в детската градина. Вместо да спя аз гледах тавана и си задавах въпроса защо ми се е паднало на мен да се появя тук и сега. Задавах си такива въпроси чувствайки чисто объркване. Накрая този отреден ни час спане минаваше като минути с впереният ми поглед в тавана. Още бях малка и любопитна, виждах всичко през детски очи и се питах тези работи от любопитство. Задавах си тези въпроси с неутрални чувства. Но с времето везните се наклониха към много по тъжни чувства. Питам се същото всяка вечер от години, но потънала в отчаяние опитвайки се да плача възможно най-тихо. Защо трябва да съм тук и сега? Защо трябва да да ми тежат толкова болезнени чувства и преживявания само за да умра накрая? Като за едното нищо?
Всеки ден като нещата ми дойдат в повече се чудя защо продължавам да си го причинявам като мога лесно да прекратя всичко. Много пъти съм била силно склонна и на 2 пъти бях в началото на опит да прекратя живота си, но все нещо ме спира. Не мога да разбера какво е, и за момента съм си поставила за цел да го открия, от чисто детско любопитство. Открия ли го обаче какво следва? И представа нямам. Но и не ми пука.
Осъзнах че винаги всичко ми е било безразлично. Затова често не разбирам неща като семейството и емоционални връзки. Ако не беше възпитанието на майка ми, щях да съм доста неприятен човек.
В момента нещата са неутрални, което значи ок. Не съм тръгнала да правя нищо, но съм забелязала че това положение обикновено не се задържа дълго така че не знам какво следва. Просто се разсейвам
Знам че това прекрачва границата на обичайния екзистенциален те първа излизащ от пубертета тинейджър и то жестоко, но и не знам какво да направя. Както споменах, цял живот съм била така, просто напоследък клони към липсата на желание за каквото и да е. Не мога да се накарам да искам да живея и дори не знам дали искам
Кажете ми как мога да се справя с това сама? Никой външен не може да ми промени ситуацията освен ако аз не го искам, но как да се накарам?
Съжалявам, ако има грешки, не ми се проверява

# 1
  • Мнения: 3 685
Имаш нужда от професионална помощ, намери добър терапевт или психолог. Мисля, че така ще откриеш радостта от живота. Трябва.

# 2
  • Мнения: 5 516
И сега, както и в предната ти тема, ще те посъветвам да се свържеш със специалист. Никой в такава ситуация не може да си представи как ще поиска промяната и хоп, нещата ще се наредят. Това е процес, при едни дълъг, при други не толкова, но не е невъзможно.

Също така, не е лесно човек сам да се промени, ние сме социални същества и разговорите по темите, които ни засягат, са нужни винаги. Това не е срамно, нормално е. Всеки заслужава да бъде подкрепен в трудните моменти.

    # 3
    • Мнения: 12
    И сега, както и в предната ти тема, ще те посъветвам да се свържеш със специалист. Никой в такава ситуация не може да си представи как ще поиска промяната и хоп, нещата ще се наредят. Това е процес, при едни дълъг, при други не толкова, но не е невъзможно.

    Също така, не е лесно човек сам да се промени, ние сме социални същества и разговорите по темите, които ни засягат, са нужни винаги. Това не е срамно, нормално е. Всеки заслужава да бъде подкрепен в трудните моменти.

    Имах няколко момента, в които реших да споделя с някой близък и никога не свършваше добре. Накрая винаги се оказва че мога да се надявам само на себе си и че никой няма да е там когато имам нужда. Не са и задължени разбира се. Но пак боли.
    Знам че нещата не могат да се оправят е така изведнъж, не го и очаквам. Това което имах предвид е, че не мога да открия желанието да потърся помощ, а се опитвам от доста време. Очевидно ме притеснява, но съм толкова безразлична и не го разбирам.
    Средства за психолог нямам, положението е сложно, ако имах желание обаче все можеше и да открия начин, но уви.

    # 4
    • Мнения: 5 516
    Щом пускаш теми, значи все нещо мърда там вътре. Какво имаш предвид с "Имах няколко момента, в които реших да споделя с някой близък и никога не свършваше добре." Кое не свършва добре, как минава разговора?

    А ако тези близки са роднини, не е винаги възможно да срещнеш подкрепа от тях. Може да пробваш и с приятел/ка. Някой, който знаеш, че има мислене, по-близко до твоето.

    # 5
    • Мнения: 4 689
    Психиатър, с направление по ЗК.

    # 6
    • Мнения: 12
    Щом пускаш теми, значи все нещо мърда там вътре. Какво имаш предвид с "Имах няколко момента, в които реших да споделя с някой близък и никога не свършваше добре." Кое не свършва добре, как минава разговора?

    А ако тези близки са роднини, не е винаги възможно да срещнеш подкрепа от тях. Може да пробваш и с приятел/ка. Някой, който знаеш, че има мислене, по-близко до твоето.

    С роднини няма шанс, психичното здраве не е тема за обсъждане с тях. За 3ма близки приятели пред които мога някакси да си позволя да съм по-уязвима (доста рядко явление) става въпрос.
    Само с един от тях обаче мога да проведа смислен разговор по въпроса. И съм го правила. За жалост след напразни обещания от сорта на "винаги ще съм тук ако ти трябвам", забравяне за съществуването ми и просто неосъзнато нараняване се отказах да опитвам. Не можех да се самоизмъчвам с подкрепа която само се надявах да там а тя не никога не беше.
    Другите или не знаят как да реагират и какво да кажат или им става неловко. Може би и на тях не им е ок и не им се говори за това и променят темата. Просто чувствам сякаш ме съдят без може би да искат. Плюс че пак, психичното здраве е леко "табу" тема и с тях.
    Особено след първия споменат случай разбрах, че облегна ли се на някого, достатъчно е да се мръдне дори малко за да се срина. Така че по-големите ми проблеми си остават лични.

    Иначе да, може и да имаш право, щом пиша сигурно още има нещо, хмм

    # 7
    • Мнения: 5 516
    Понякога хората не знаят какво да кажат, защото не могат да се свържат с емоционалното състояние на отсрещния. Всеки различно преживява нещата. Може това да е причината, а не че не им пука за теб.

    Съветът на FrauDanna е добър, посъветвай се с личният си лекар и виж какво може да се направи по тази линия.

    Също потърси онлайн безплатна помощ, мисля, че има такава, особено за хора, които минават през периоди, в които не намират смисъл в нищо.

    Общи условия

    Активация на акаунт