Страх ме е .но и го искам

Ако някой ти каже ,че не го е било страх и е бил сигурен ,че ще се справи - лъже те ! Аз на твойте години с гордост казвах,че не искам деца. Не че не ги обичах,напротив обожвам деца ,просто не исках да се "натоварвам" с тази отговорна задача,а и не бях срешнала мъжа си . На 25 го срешнах и година по-късно исках вече да му рпдя дете. Това някак вече ми се струваше естественото продължение на нашата любов. След 4 години опити /1 неуспешен/ ,вече бебо е на 2 месеца и сладко се усмихва. Неговата усмивка убива всички страхове . Дали се справяме времето ще покаже,но когато срешнеш точния човек и се обичате няма нищо по-хубаво от това да се посветите в това начинание ! Успех ви пожелавам и лека бременност ! И колкото и да те страх,помни че крайната цел не просто си заслужава ,а е най-хубавото ,което може да ви се случи .

Здравей, разбирам те. Преди няколко месеца и аз се чувствах така. Аз исках дете, но не го исках сега и веднага. Мъжа ми настоя да почнем да опитваме, тогава бяхме още годеници. Аз се съгласих, въпреки че тъкмо бях почнала да градя мечтаната кариера. Ама си казах, че по-млада няма да стана и времето си върви и се съгласих да почнем да пробваме, още повече че имам проблем с Щетовидната жлеза и си мислех, че ще отнеме доста време. Е не отне, стана от раз и още помня миналия Декември като си видях теста как се шокирах. Бях в ужас, въпреки че си беше очаквано щом пробваме, но вътрешно не бях готова. После изкарах и лека депресия в следствие на хормоните за месец - два и след това се нормализираха нещата.
Изкарах лека бременност и леко раждане и сега вече 3ти месец се радвам на прекрасния си син и въпреки, че още не мога да кажа, че се чувствам на 100%, съм страшно щастлива в момента, в който видя усмивката му и разбирам, че всичко си заслужава.
Имай предвид, че хормоните много играят и ти вкарват мисли, които не са точно твои. Минава...
Приеми го като приключение и се наслаждавай доколкото ти е възможно.
Успех момиче, ще се справиш!!!

Аз пък ще ти кажа друго мнение, за да си подготвена и за това. При мен беше обратното - въобще не се страхувах цяла бременност. Обаче като се роди .. е тогава живота ми се преобърна. Очаквах някакъв прекрасен живот, същия като преди да родя + радостта от новия член на семейството. Е, въобще не беше така. Загубих цялото време за себе си, нямах време да се изкъпя дори, първите месеци бяхме сраснати с дивана аз и бебето, защото кърмих с часове, а през другото време то не искаше да спи. Нямах време да готвя, носих го в слинг, за да си направя поне чай и някоя филия. Карахме на поръчана храна от ресторанти и заведения. Вкъщи стана мръсно, само мъжа ми чистеше, като му остане време след работа. С бебето бяхме залепени - смяна на памперси, кърмене, спане, смяна на памперси, кърмене, спане. Будене по 4-5 пъти на вечер за по половин час, с месеци нямах нито една спокойна вечер. Не обичаше да се вози и в количка и кола и почти не излизахме навън. А аз все си представях някаква идеалистична картинка - как се разхождаме в парка, то спи, аз пия кафе и слушам музика. Нищо подобно. Всяка разходка беше ужас.

Казвам всичко това, защото на мен ми дойде като шок и гръм от ясно небе. Мислих си, че като се появи бебето ще е най-щастливият миг в живота ми, а въобще не беше така - беше най-трудният и изпълнен с предизвикателства момент. Обаче! Обаче колкото повече пораства - става все по-лесно. И това не го знаех и все се отчайвах, че живота ми е свършил. А пък той се оказа, че тепърва започвал. Но в онези времена не мислих така, бях много отчаяна и не виждах как и кога могат да се подобрят нещата.  Затова моя съвет е да се приготвиш психически, че в началото може да е много трудно, но лека полека всичко ще се нареди и накрая ще дойде момент, в който ще си мега щастлива и даже ще ти липсват събужданията по никое време и това да кърмиш с часове.
Дано да имаш и стабилен партньор до себе си. На мен това ми помогна да не се побъркам - неговата безусловна подкрепа и помощ, тъй като друга нямах. Нито баби, нито гледачки. Оправихме се сам сами, но се оправихме. 1 година по-късно сме готови за следващо 🤪

Момичета,не знам дали е активна темата,но ще пиша тук,защото много се доближава до това,което изпитвам. Бременна съм ин витро супер желана и чакана бременност на 26 год съм. Още съм в първи триместър,като бременноста ми се води до някаква степен рискова. В началото много се зарадвах,но последните 15 дни ми е кошмарно. Не знам дали е от хормоните,но се чусвам все едно съм в депресия. Все едно не съм готова,плача,страхува се и се обвинявам,че не съм като другите бременни. Чак срам ме хваща затова,че си мисля,че живота ми свършва,че вече няма да е същото в отношенията ни с мъжа ми,защото наистина сме си заедно постоянно когато сме свободни. Супер много мие притеснено,а това беше мечтата ми …
Още повече че си бия по 3 инжекции на ден и пия куп хапчета и витамини и това още повече ме изнервя

Джорджия, поне си даваш сметка, че това е от хормоните. Нищо не свършва, напротив, най-хубавото започва! Пожелавам ти здраве и късмет.

Много благодаря! 💐

Мисля, че всяка една от нас през някакъв период от бремеността е минавала през подобни съмнения, но истината е, че още щом прегърнеш новия живот в ръцете си, ще разбереш, че нищо не си струва и заслужава повече. Изживей си го, поплачи си, споделяй страховете си с най-близките си, най-вече с таткото- заедно ще минете през това и ще отмине. Важното е да не потискаш емоциите в себе си и да не се обвиняваш, че ги изпитваш. Все пак това е нов, голям и различен етап в живота ти, нормално е да си притеснена от неизвестното. Аз в такива моменти си повтарям, че съм щастливка. Хиляди жени по света мечтаят за този момент, но по една или друга причина, им се изплъзва. Наслади му се! Успех!

Много благодаря за този коментар.
Днес бях на психолог,който се занимава с бременни,надявам се да се отпусна. И явно наистина е от хормони защото вечер се чувствам по-добре,а и аз самата съм от тези жени,които са чакали доста време.

Просто нямате представа какво е да отглеждаш дете, което ви плаши и подплатено от хормоните, изпадате в крайности. Да, животът ви ще се промени и ще бъде много различен, но хубаво различен. Ще има тежки и напрегнати моменти, но и много щастие и любов.

Страхотно звучи това, което сте написали. И ви поздравявам.

С мъжа ми сме в етап на опити за бебче и се надяваме много скоро да се получи. Има си ги и притеснения от рода на това дали ще се справим. Но паниката съм аз, а той е страшно стабилен и ми оказва невероятна помощ и двамата знаем, че ще се справим с всичко.

Пожелавам успех, сила и кураж на всяка една бъдеща мама! Ще се справим. А и малкото човече си е една цяла мотивация , като знаеш , че то зависи от теб.

Въпрос на възприятие е. Аз също имам бебе, което е залепено за мен. Кърменето отнема много време, нощем също кърмя, но поне рядко се буди през нощта освен за хранене. Ползваме само носилка, количката стои в коридора непокътната. Обаче в носилката е супер спокойна-ходим в планината, на пазар, в гората, по магазини с нея и тя си гледа или спи. Ако беше в количката, щеше да е рев голям. Когато сме навън, кърмя в колата или  със специален шал за кърмене и не се притеснявам от полгледи, това не ограничава мобилността ни.  Вкъщи е по-чисто от преди, защото пак си чистя с нея в носилката, подреждам, а  на нея даже й е интересно. В кола мрази да се вози, но въпреки това ходихме на почивка за 3 дни в хотел на град на 3 часа от нас. Не рева почти в колата с доста почивки и подготовка. Виждам се с приятелкитеси. С мъжа ми имаме малко по-малко време заедно, но не е проблем. Детето обогатява живота, чувствам се щастлива и мотивирана за много неща. И второ искам.

Обощено-може да се напасне човек и да си го направи хубаво. Иначе страховете са нормални, но ще отминат. Момичетата много хубаво са го казали.